Кристин Хана
Между сестри (10)

Глава 10

Клеър затвори телефона в офиса. В настъпилата тишина се промъкна съмнението. Тя и Боби действаха много прибързано…

— По дяволите, Мег.

Но макар че проклинаше сестра си, Клеър знаеше, че съмнението вече се е настанило за дълго, малко семенце вътре в нея, което чака да изникне и порасне. Беше твърде стара да се поддава на страстта.

Имаше и дъщеря, за която да мисли, в края на краищата. Алисън не познаваше биологичния си баща. Досега беше лесно да увива Али в пашкул, така че никоя от острите страни на живота да не може да я нарани. Бракът щеше да промени нещата. Последното нещо, което Клеър искаше, беше да се омъжи за човек, на когото му миришат краката.

Тя знаеше, че такива мъже, които се усмихват красиво и дават големи обещания, изчезват някоя нощ, докато си миеш зъбите.

Клеър беше имала четирима втори бащи, преди да навърши девет години. Тези четиримата не включваха мъжете, които тя трябваше да нарича чичо, мъжете, които преминаваха през живота на майка й като глътка текила. Идваха и си отиваха, а след себе си оставяха само горчив вкус.

Клеър имаше толкова големи очаквания за всеки от вторите си бащи. „Това е вече ТОЙ, мислеше си тя всеки път. ТОЙ ще ми купи ролкови кънки и ще ме научи да карам колело“. И, разбира се, Мег беше тази, която вършеше всички тези неща; Мег, която никога не нарече никой от мамините съпрузи тате и не хранеше никакви надежди за тях. Нищо чудно, че Меган беше подозрителна. Миналото им я караше да бъде подозрителна.

Клеър мина през главното фоайе на сградата за регистриране. Приближавайки прозореца, тя вдигна от земята парче хартия, явно изтървано от някой от гостите, и го хвърли в студената камина. Навън слънцето беше започнало да залязва. Къмпингът беше окъпан в розово-златиста светлина, на която всеки лист изглеждаше с по-заострени очертания, всяка зеленинка — по-ярка. Слънчевата светлина блестеше върху синята вода в плувния басейн, който в момента беше празен, тъй като гостите палеха вече туристическите си печки и скарите за барбекю. Както си стоеше там, уязвима и несигурна, една сянка падна върху тревата.

Пред погледа й изникнаха баща й и Боби. Баща й носеше лятната си униформа: синя престилка и черна тениска. Овехтяла бейзболна шапка с надпис „Речен бряг“ закриваше очите му; под нея кестенявата му коса представляваше маса от безразборни къдрици. А Боби…

Той носеше избелели дънки и синя тениска с надпис „Каубоят е готов“. На слабата светлина дългата му коса имаше цвят на осемнайсет каратово злато, топла и гъста. Той носеше косачката в една ръка и туба с бензин в другата. Откакто беше при тях, Боби помагаше във всичко. Справяше се добре, въпреки че тя знаеше, че той няма да е щастлив тук вечно. Вече беше споменал, че няма да е лошо да заминат за няколко седмици това лято. Тримата. Беше го нарекъл: „Пътешествието на семейство Остин“. На Клеър й се стори чудесно да пътуват от град на град известно време и да слушат как новият й съпруг пее. Не беше споделила идеята с баща си още, но знаеше, че той изцяло ще я подкрепи. Що се отнася до това, какво ще стане с къмпинга следващия сезон, трябваше да седнат заедно и да го обсъдят, когато му дойде времето.

Баща й и Боби спряха пред пето бунгало. Баща й посочи стряхата и Боби кимна. След минута и двамата се заливаха от смях. Баща й сложи ръка на рамото на Боб. Двамата се отправиха към пералното помещение.

— Мамо, кво гледаш, а?

Клеър се обърна. Али стоеше в началото на стъпалата с кукла в ръка.

— Здравей, Али Кат. Ела за минутка, моля те.

Тя седна на голямото кресло на синьо-бели ивици до камината. Вдигна краката си на табуретката до него. Али седна в скута й и се настани удобно. Те седяха сърце до сърце както винаги.

— Гледах как дядо ти и Боби си говорят.

— Боби ша ма учи да ловя риба. Каза, че съм достатъчно голяма и ще ходим във фермата за пъстърва в Скайкомиш. — Алисън се наведе и прошепна: — Има начин да се хващат по-големи риби. Той ша ма научи. И каза, че можем да плаваме по реката с вътрешни гуми, докъм август. Даже и аз. Слагала ли си някога червей на кукичка? Йеее. Ма аз ще мога. Ша видиш. Боби каза, че ще ми помогне, ако той е много хлъзгав или се гърчи.

— Радвам се, че го харесваш — каза Клеър тихо, като се опитваше да не се усмихва.

— Той е супер. — Али се изви, докато застана лице в лице с Клеър. — Какво има, мамо? Изглеждаш, сякаш искаш да плачеш. Червеите не усещат нищо, честна дума.

Тя погали меката бузка на Али.

— Ти си целият ми свят, Али Кат, нали знаеш? Никой никога няма да заеме твоето място в сърцето ми.

Алисън и Елмо, куклата й, целунаха Клеър:

— Знам — засмя се Али и се смъкна от скута на майка си. — Тряба да ходя. Дядо ша ма води в гаража на Смити. Тряба да оправим камиона.

Дъщеря й излетя през входната врата с викове:

— Дядо! Боби! Тук съм.

Клеър отново почувства бремето на отговорността. Как да разбере дали се държи егоистично и дали това, което иска да направи, е лошо? Мъжете са егоисти по природа, а са построили мултимилиардни корпорации и летяха до луната.

Но пък какво ще стане, ако бракът се окаже несполучлив?

Това беше — глината под повърхността.

Имаше нужда да поговори с някого за това. Е, не със сестра си, разбира се. С приятелка. И тя набра номера на Джина. Джина вдигна още при първото позвъняване:

— Ало?

Клеър се облегна в огромното кресло и вдигна краката си, за да й е по-удобно:

— Аз съм — Инста — кралица Мери.

— Да, Клеър. Това си ти.

— Меган мисли, че съм идиотка.

— И откога ни пука какво мисли ТЯ? Ами че тя е адвокат, дявол го взел. Те са подклас безгръбначни в еволюционната верига.

Клеър се поотпусна и се усмихна:

— Знаех си, че ти ще поставиш нещата на местата им.

— Нали затова са приятелите. Искаш ли и да ти го изпея?

— Не, благодаря. Чувала съм те как пееш. Само ми кажи, че не съм егоистична кучка, която се кани да разруши живота на дъщеря си, като се омъжи за непознат.

— Ама ние за майка ти ли говорим сега?

— Не искам да съм като нея — каза тя с тих глас.

— Познавам те от оня ден, когато и петте се появихме в училище за първи път, облечени в сини блузки. Помня и как си купи крем, за да мажеш гърдите си да пораснат, а пък още вярваше в морската маймунка. Скъпа, ти никога не си била егоистка. А аз никога не съм те виждала толкова щастлива. Все едно ми е, че го познаваш едва от две седмици. Бог най-после ти изпрати подарък от любов и страст. Не му го връщай неотворен.

— Страх ме е. Трябваше да го направя, когато бях млада и оптимистично настроена.

— Ти си млада и оптимистка, и, разбира се, си уплашена. Ако си спомняш, аз трябваше да изпия две текили на екс, за да се реша да се омъжа за Рекс — и ние живяхме четири години. — Тя замълча за миг. — Май не трябваше да давам точно нашата двойка за пример. Но смисълът е същият. Умният човек се бои от брака. Ти си преживяла това и знаеш какво е да се жениш заради самия брак, обаче не стигна до лечение в частна клиника. Срещна един мъж и се влюби. Всичко се случи много бързо, да. Но, голяма работа. Ако не си готова да се омъжиш, в края на краищата, изчакай. Но не го прави, ако сестра ти те е накарала да си задаваш въпроси. Следвай сърцето си.

Стомахът на Клеър беше на топка, съзнанието й — замъглено, но сърцето й усещаше всичко с кристална яснота.

— Какво щях да правя без теб?

— Същото, което аз правя без теб — да се напиваш и да хленчиш пред непознати.

Клеър усети лек намек за депресия в гласа на Джина. Тя сякаш заобича приятелката си още повече, тъй като тя изслуша проблемите й, а в същото време нейният собствен свят се беше сгромолясал.

— Ти как си?

— Днес или тази седмица? Сменям си настроението по-често от тийнейджърка, а задникът ми е заприличал на Буик.

— Без майтап, Джиджи. Как си?

— Гадно. Рекс намина снощи. Кучият син беше загубил десет паунда и си боядисал косата. Съвсем скоро ще ме помоли да го наричам пак Рекстър. — Тя замълча. — Иска да се жени за онази жена.

— Ооох.

— Ох-мох, това е. Спомням си как ми предложи. Много боли. Но ти не си чула най-важното: Джо се върна.

— Шегуваш се. Къде е бил?

Настъпи пауза, чу се шум от стъпки, после Джина сниши глас:

— Не знам. Той казва — навсякъде. Изглежда зле. Остарял е. Вчера се върна. Спи вече тринайсет часа. Да ти кажа откровено, надявам се никога да не обичам някого толкова, колкото той обичаше Даяна.

— Какво смята да прави?

— Не знам. Казах му, че може да остане тук, но няма да го направи. Прилича на животно, което е било твърде дълго на свобода. А нашата къща му навява много спомени. Гледа снимката от сватбата ми цял час. Кълна ти се, доплака ми се.

— Поздрави го от мен.

— Обезателно, благодаря.

Те поговориха още няколко минути за обикновени, ежедневни неща. Преди да затворят, Клеър вече се чувстваше по-добре. Отново усещаше твърда почва под краката си. Мисълта за Джо и Даяна също й помогна. След всички неприятности, които имаха тези двамата, те бяха доказателство, че истинската любов съществува.

Тя погледна лявата си ръка, на която имаше годежен пръстен. Представляваше сребърна ивица фолио, красиво извита и оформена около пръста й.

Не искаше да мисли какво би казала сестра й за това, и си спомни как се почувства, когато Боби го постави там.

„Омъжи се за мен“, беше казал той, паднал на колене. Тя знаеше, че трябва да се усмихне любезно и да каже: „О, Боби, разбира се, че няма да се омъжа за теб. Ние едва се познаваме“.

Но не можа да отговори по този начин. Тъмните му очи бяха пълни с любов, за която само си беше мечтала, и тя капитулира. Рационалната част от нея — част, в която беше живяла от почти три десетилетия като самотна майка — я предупреди да не се прави на глупачка.

Но сърцето й… Този нежен орган не бива да се игнорира. Тя беше влюбена. Толкова много, че й се струваше, сякаш се дави.

Джина беше права. Тази любов й беше дар от бога; нещо, което тя беше спряла да търси и в което почти беше престанала да вярва. Нямаше да се откаже от нея, само защото се страхува. Майчинството я научи на едно нещо — любовта изисква смелост. А страхът се появява с дезертирането.

Тя взе пуловера си от облегалката на дивана, наметна го и излезе навън.

Нощта вече беше почти паднала; тъмнината обгръщаше гранитните върхове с цвят на сьомга. На туристите, насядали около огньовете да пекат пържоли и хотдог сандвичи, им се струваше, че е изключително тихо по това време и на това зелено местенце, сгушило се до високите вертикални склонове на планините.

Местните знаеха обаче по-добре. Наблизо имаше цял свят, невидим за обикновения наблюдател, невъзможно да бъде чут от хора, прекарващи живота си, като слушат телефони и гледат телевизия.

По близките върхове, с имена като Страшен, Ужас, Отчаяние, ледниците никога не бяха спокойни. Те се плъзгаха напред, трещяха, пращяха, премазваха всеки камък по пътя си. Дори и горещината на августовското слънце не можеше да ги разтопи и по бреговете на могъщата Скайкомиш, където хората обичаха да се разхождат; това беше място за ловуване на хиляди животински видове.

Нощта беше тиха и спокойна; въздухът беше изпълнен с мирис на борови иглички и суха трева. По това време на годината моравата в града ставаше крехка и кафеникава. Това беше най-рядко срещаното време на североизток — изключително сухо.

До нея достигна приглушеният шум от разговорите на вечерящите туристи, прекъсвани от време на време от лай на кучета и висок детски смях. На фона на всичко това, равномерно и познато като биенето на собственото й сърце, бърбореше реката. Тези звуци бяха музиката на нейната младост и те отдавна бяха изместили пъстрата какофония от хаотична музика, която представляваше саунд трака на мамините изпълнения.

Не си направи труда да си обува обувки. Боса (стъпалата й бяха загрубели от ходене боса по речните брегове), тя тръгна покрай празния басейн. В малкото дървено помещение към басейна, филтриращите мотори боботеха, бръмчаха. Две вътрешни тръби — една в яркорозово и друга — в зелено — се носеха върху тъмната вода.

Тя правеше вечерната си обиколка бавно, спираше се да поговори с някои от гостите, дори изпи чаша вино с Уенди и Джеф Голдстейн пред тринадесетото бунгало.

Когато стигна до късата редица от бунгала в източната част на къмпинга, беше съвсем тъмно. От всички прозорци се лееше неясна златиста светлина.

В началото тя помисли, че чува песен на щурци, събрали се на нощен концерт. После дочу сладки звуци от нечии струни.

Четвърто бунгало имаше хубава малка веранда, която гледаше към реката. Не го даваха под наем това лято, понеже покривът беше повреден от дъжда. Свободното бунгало беше дадено на Боби да отседне до сватбата. Съдба, беше казал баща й, когато даде ключовете на Клеър.

В момента съдбата седеше в края на верандата с кръстосани крака, тялото му беше скрито в сенките, а китарата му лежеше в скута. Той гледаше към реката и изсвирваше от време на време някой бавен и несигурен тон.

Клеър се поспря в тъмното под гигантската ела. Тя го наблюдаваше, скрита там. От музиката я полазиха тръпки.

Тя запя тихичко: „Цял живот вървя… по път, водещ за никъде. После завих зад ъгъла, скъпа… и ти беше там“.

Гърлото на Клеър се сви от вълнение, толкова сладко и силно, че тя усети как сълзи напират в очите й. Излезе от сенките. Боби вдигна поглед и я видя. Усмивка набразди почернялото му от слънцето лице.

Тя пристъпи към него, босите й крака издаваха тих, тупкащ звук по твърдата, суха трева.

Той отново засвири, като не спираше да пее: „За пръв път в моя живот… вярвам в божията мощ… в господа, който дядо ми ми обеща… защото, мила, виждам рая в твоите очи“. Той изсвири още няколко акорда, после тупна с ръка по китарата и се усмихна:

— Засега съм написал само това. Знам, че има още работа по него. — Той остави китарата и тръгна към нея.

С всяка стъпка тя усещаше как дишането й се учестява, и когато той беше точно до нея, тя сякаш вече не дишаше. Почти я беше срам, че се чувства по този начин.

Той взе лявата й ръка, погледна надолу към сребристата линия, която трябваше да бъде венчалният пръстен. Когато отново вдигна глава към нея, вече не се усмихваше.

— Патетично — прошепна той, а Клеър почувства силна болка в сърцето си заради срама, който видя в тъмните му очи. — Не всяка жена би приела такова нещо.

— Аз те обичам, Боби. Само това е от значение. Знам, че е лудост, дори невъзможно, но те обичам.

Думите й дадоха сили и тя отново задиша свободно.

— Аз не съм награда, Клеър. Ти знаеш това. Правил съм доста грешки през живота си. Три, да бъда точен.

Практически, Клеър чуваше гласа на Мег сред лекия бриз.

Но този глас нямаше значение, когато Боби я гледаше по този начин. Никой не я беше гледал така преди — сякаш е най-ценната жена на земята.

— Аз съм самотна майка, която никога не се е женила. Знам какво значи грешка, Боби.

— Никога преди не съм се чувствал по този начин — каза той тихо, с треперещ глас. — Кълна се в бога.

— По какъв начин?

— Като че ли сърцето ми не ми принадлежи вече, като че ли не може да бие без теб. Ти си вътре в мен, Клеър, държиш ме здраво. Караш ме да искам да бъда повече от това, което съм.

— Искам да остареем заедно — прошепна тя. Това беше голямата й мечта, съкровената й надежда. Цял живот си се беше представяла сама, вече остаряла, но сама, една от ония белокоси жени, които седят на верандата и чакат телефонът да звънне или кола да се приближи. Сега си позволи да си помечтае за по-добро бъдеще, пълно с любов, смях и семейство.

— Искам да слушам как децата ни се карат кой кого е докоснал на задната седалка на вмирисания миниван.

Клеър се засмя. Беше толкова хубаво да мечтае с някой друг.

Той я придърпа към себе си и двамата затанцуваха на фона на песента на щурците, носеща се откъм реката.

Накрая Клеър проговори:

— Сестра ми, Меган, идва утре да се запознае с теб.

Той се отдръпна. Хвана я за ръката и двамата тръгнаха към верандата. Седнаха в скърцащата люлка от дъбово дърво и се залюляха леко.

— Мисля, ти каза, че тя ще бойкотира сватбата.

— Клеър погледна към него.

— Тя беше притеснена от решението ни да се оженим, както предполагах.

— Това е сестрата, която Джина нарича Круела де Вил?

— „Челюсти“ е за предпочитане.

— Нейното мнение има ли значение за теб?

— Не би трябвало.

— Но има.

Клеър се почувства идиотски:

— Но има, да.

— Тогава аз ще я покоря. Може би ще напиша песен за нея.

— Най-добре да е платинена плоча. Мег не обича да е втора. Трябва да пристигне до утре рано вечерта.

— Да отида ли в оръжейния магазин да потърся някой „Кевлар“ за бронежилетка?

— Поне това.

Усмивката на Боби се скри за миг.

— Тя няма да те накара да промениш мнението си за мен, нали?

Клеър се трогна от неговата уязвимост:

— Мег никога не е можела да диктува мнението ми за каквото и да било. Затова й се появява чак пяна на устата.

— Щом ме обичаш, мога да понеса всичко.

— Добре, Боби Остин. — Тя сложи ръце на врата му и се наведе да го целуне. Точно преди устните им да се докоснат, тя прошепна:

— Тогава може да вземеш всичко. Дори и сестра ми.