Кристин Хана
Между сестри (30)

Глава 30

На следващата сутрин Стю Уейсман се обади на Клеър. Говореше бързо, с накъсани изречения. А тя беше толкова отпаднала и дезориентирана, че й отне време да го разбере.

— Изчакайте една минута — каза накрая тя и седна в леглото. — Искате да кажете, че ще направите операцията?

— Да. Но може да е и дяволски сложно. Перспективите може да са лоши. Има вероятност да се парализираш, да увредим мозъка ти или нещо по-лошо.

— По-вероятно е да стане по-лошо, искате да кажете.

— Да — той се засмя на тази реплика.

— Искам да пробвам и да не изпускам шанса.

— Тогава и аз ще опитам. Тази вечер съм при вас. Определих операцията за осем утре сутринта. — Той понижи глас: — Не искам да съм песимист, Клеър. Но трябва да сложите в ред нещата си още днес. Ако разбирате какво имам предвид.

— Разбирам. Благодаря, доктор Уейсман.

 

 

Цял ден Клеър се сбогуваше с приятелките си една по една и усещаше, че всяка от тях заслужава това внимание.

Пошегува се с Карън за сивите косми, които, със сигурност, са причинени от Уили; помоли я да направи така, че този трети брак поне да проработи. На Шарлот каза:

— Не се отказвай от желанието да имаш бебе; децата са следата, която оставяме след себе си на този свят. Ако не можеш да имаш свое дете, осинови си и го обичай с цялото си сърце.

С Джина беше по-трудно. Те останаха заедно повече от час. През това време Клеър подрямваше, а Джина стоеше до леглото й и се опитваше да не плаче.

— Грижи се за семейството ми — каза Клеър накрая, като се бореше с желанието да заспи.

— Сама си се грижи за тях — отговори Джина с желание да се пошегува, но някак си не се получи. После добави тихо: — Знаеш, че ще се грижа.

Сбогуванията бяха неловки и болезнени, пълни с неизказани думи и спуснати бариери. Всички се преструваха, че Клеър ще е тук утре вечер, ще се смее и шегува както винаги. Тя остави приятелките си с тази вяра и въпреки че искаше да я съхрани за себе си, усещаше надеждата като пуловер, взет назаем, който не й ставаше.

Тя беше страшно изморена, но повече беше изплашена. Доктор Уейсман беше предпазлив в оптимизма си и прям в оценката на риска. Лоши перспективи като цяло, беше казал лекарят. Най-лошата част от страха й беше колко самотна се чувстваше тя. Нямаше на кого да каже за него.

От време на време през дългите, тежки дни стигаше дотам да иска да умре, да отплува неочаквано от този свят. Но нямаше как да го направи крадешком сега, с всичките й любими хора в чакалнята, които се молят за нея. Мисълта за сбогуванията, които още предстояха, беше опустошителна. Боби и Сам щяха да я държат за ръка и да плачат; тя ще трябва да е готова за това. Мег ще бъде ядосана и шумна. А после идваше ред на Али. Как ще се справи Клеър с това?

На втория етаж на болницата имаше малък параклис. Меган стоеше пред него, поспря на отворената врата. От години не беше влизала в църква да потърси вътрешно равновесие; фактически — от десетилетия.

Тя бавно влезе вътре и плавно затвори вратата зад себе си. Стъпваше бързо и равномерно по килима с цвят на горчица. Плъзна се към средната пейка и коленичи на пода. Нямаше възглавничка за колената си, но тя остана на колене. Струваше й се правилно да бъде на колене, когато се моли за чудо.

Тя сплете пръсти и наведе глава.

— Аз съм Меган Донтес — каза тя, за да се представи. — Сигурна съм, че си ме забравил. Не съм ти говорила от… ох… от девети клас, мисля. Тогава те помолих за пари за уроците по балет на Клеър. После уволниха Мама и ние отново се преместихме. Аз… престанах да вярвам, че можеш да помагаш. — Тя се сети за Клеър на горния етаж, толкова бледа и изтощена в болничното си легло, и за рисковете, които операцията носи. — Тя е добър човек, Господи. Моля те. Не позволявай Али да расте без майка си.

Тя стисна клепачи. От очите й потекоха сълзи, плъзгаха се по бузите й и капеха в шепите й. Искаше да каже още неща, може би да намери начин да сключи сделка, но пък нямаше какво да предложи, освен отчаяние.

Вратата зад нея се отвори и после се затвори. Някой тръгна по пътеката между редовете.

Меган избърса очи и се облегна на пейката.

— Мег?

Тя погледна нагоре удивена. Сам стоеше до нея, огромното му тяло беше прегърбено, очите му — зачервени

— Тя се сбогува с приятелките си.

— Знам.

— Не мога да гледам как всички излизат от стаята й. В момента, когато затворят вратата, усмивките им увяхват и започва плачът.

Меган беше избягала точно заради това.

— Щастливка е, че има толкова много приятели.

— Да. Мога ли да се присъединя към теб?

Тя се отдръпна и му направи място. Той седна до нея. Беше достатъчно близо, за да усети топлината на тялото му, но не се докосваха, не си говореха. Накрая Сам каза:

— Бях на трийсет години, когато ти ми се обади.

— О — намръщи се тя. Какво искаше от нея да му каже?

— Нямах братя и сестри, нямах други деца.

— Знам, Сам. Ти ми го казваше всеки път, когато се издънвах.

Той въздъхна:

— Бях бесен на Елиана. Тя ме беше лишила от детските години на дъщеря ми. През всичките онези години аз бях сам, а не би трябвало да съм… и начинът, по който ти и Клеър сте живели ден за ден. Не можех да го понеса.

— Знам.

Той се обърна и я погледна:

— С Клеър беше лесно. Тя ме погледна с онези големи доверчиви очи и каза: „Здравей, тате“ просто така и аз я обикнах. Но ти… — Той поклати глава. — Ти ме плашеше ужасно. Беше упорита и устата и смяташе, че всичко, което казвам на Клеър, е неправилно. Не знаех, че е просто защото си тийнейджърка. Мислех, че си като…

— Мама.

— Да. И не исках Клеър да е наранена. Отне ми известно време — години — да разбера, че ти не си като Ели. Но беше твърде късно.

— Може пък и да съм като Мама — каза тя тихо.

— Не — каза той бързо. — Ти си била опора за Клеър през оня кошмар. Имаш сърце, което спасява хора, дори и да не вярваш в това. Съжалявам, че не съм го забелязал, когато бях по-млад.

— Много неща се изясниха по-късно.

— Да. — Той седна на пейката. — Не знам как ще се справя с това.

Меган нямаше отговор. И как би могла да има, когато същият въпрос измъчваше и нея самата?

След няколко минути вратата отново се отвори. Този път беше Боби. Изглеждаше ужасно.

— Тя иска да види Али — прошепна той пресипнало. — Не мога да го направя.

Сам изстена измъчено.

— О, господи.

— Аз ще отида — каза Меган и бавно се изправи.

 

 

Клеър трябва да беше заспала отново. Когато се събуди, слънчевата светлина беше намаляла и оставила в стаята мек сребрист цвят.

— Мама е будна.

Тогава видя дъщеря си. Али се беше залепила за Меган като малка маймунка, с ръце около врата й и крака около кръста й.

Клеър изскимтя тихо, преди да се стегне и да извади една измъчена усмивка. Единственият начин да се справи с този момент е да се преструва, че ще има друг такъв. Заради Али тя трябва да вярва, че ще настъпи чудо.

— Здрасти, Али Кат. Чувам, че си изяла всички канелени рула в кафенето.

Али се изхихика:

— Само три, мамче. Леля Мег каза, че ако изям още едно и ще повърна.

Клеър разтвори ръце:

— Ела тук, скъпа.

Меган се наведе и внимателно остави Али в тънките ръце на Клеър. Тя прегърна силно дъщеря си и сякаш не искаше да я пусне. Бореше се с напиращите сълзи и да задържи крехката си усмивка, когато прошепна в розовото й ушенце:

— Помни колко много съм те обичала.

— Аз знам, мамче — каза Али и се зарови по-близо в нея. Тя лежеше, без да мърда, като заспало бебе, по-тиха отколкото някога е била. Така Клеър разбра, че на Али всичко й е ясно, но когато дъщеря й се наведе да й каже: — Казах на Господ, че никога няма да го моля за „Кеп и Крънч“, ако ти помогне да оздравееш, — Клеър усети как нещо вътре в нея се скъса. Притисна дъщеря си и остана така дълго, дълго.

— Отведи я вкъщи — каза накрая тя, защото болката стана непоносима.

Меган веднага се приближи и взе Али на ръце.

Но Али се измъкна от ръцете на Меган и се плъзна към летия пластмасов стол до леглото. Тя седеше на поклащащия се стол и гледаше към Клеър.

— Не искам да умираш, мамче — каза тя с треперещо гласче.

Това й дойде твърде много, нямаше сили дори да заплаче. Клеър погледна скъпото си дете и опита да се усмихне.

— Знам, буболечето ми, и те обичам повече от всички звезди на небето. Сега се изпарявай към къщи с дядо и Боби. Подочух, че смятат да те водят на кино.

Меган отново вдигна Али. Клеър видя, че и тя се кани да заплаче.

— Накарай Боби да се прибере — каза тя на сестра си. — Той е тук всяка нощ. Кажи му, че съм казала, че Али се нуждае от него тази вечер.

Мег се пресегна и стисна ръката й.

— Ние се нуждаем от ТЕБ.

Клеър въздъхна:

— Искам да спя — каза тя, защото това беше всичко, за което можеше да мисли или говори.

 

 

След няколко часа Клеър се стресна и се събуди. Сърцето й биеше толкова бързо, че тя се почувства замаяна. Не можеше да осъзнае къде се намира. После видя цветята и апаратурата. Ако извиеше очи би могла да види стенния часовник. Лунната светлина се отразяваше от изпъкналото му стъкло. Беше четири часът сутринта.

След няколко часа щяха да отворят черепа й. Започна да се паникьосва, после видя Мег, свита в един от онези неудобни столове, да спи.

— Мег — прошепна тя и натисна бутона до леглото. То се наклони напред, като изскърца силно, но Меган не се събуди.

— Мег — каза тя по-високо.

Меган се поизправи и се огледа.

— Пропуснах ли теста?

— Не си.

Меган премига, прокара ръка през буйната си, разрошена коса:

— Време ли е?

— Не, имаме още четири часа.

Меган стана, примъкна стола до леглото.

— Поспа ли?

— Перспективата да ти отворят главата може да държи едно момиче с широко отворени очи — каза Клеър и погледна през прозореца към луната. Внезапно, тя така се изплаши, че започна да трепери. Всичката смелост, която беше насъбрала за семейството и приятелите си, се беше изчерпала и я бе оставила безпомощна. — Помниш ли какво правех, когато имах кошмари?

— Вмъкваше се в леглото ми.

— Да. На оня нар в хола на караваната — усмихна се Клеър. — Миришеше на бърбън и цигари и беше прекалено голям за двете ни. Но когато идвах в леглото ти и ти ме прегръщаше, смятах, че нищо лошо не може да ми се случи. — Тя погледна Меган и после леко отметна завивките.

Меган се поколеба и се качи на леглото при Клеър. И да забеляза колко е отслабнала Клеър, не го коментира.

— Как така забравихме всички стойностни неща?

— Бях идиотка.

— Загубихме много време.

— Съжалявам — каза Мег. — Трябваше да го кажа преди доста време.

Клеър се пресегна към ръката на Меган и я хвана.

— Искам да те питам нещо, Мег, но не ми отговаряй по твоя гаден начин. Няма да мога да задам този въпрос два пъти, защото произнасянето на всяка дума е като гълтането на натрошено стъкло. Ако се случи най-лошото, искам да си част от живота на Али. Тя ще има нужда от майка.

Мег стисна ръката на Клеър толкова здраво, че спря кръвта в пръстите й. Минаха доста минути, преди да отговори с пресипнал глас:

— Ще направя всичко възможно тя да не те забрави.

Клеър кимна; тя не можеше да говори.

След това останаха да лежат в тъмното, държейки се за ръце, докато зората обля стаята и лекарите отведоха Клеър.

 

 

Меган стоеше до прозореца и гледаше плетеницата от бежови сгради отсреща. През трите часа, докато Клеър беше в операционната, Меган успя да преброи всеки прозорец и всяка врата пред погледа й. Двайсет и трима души бяха преминали през ъгъла на „Бродуей“ и „Джеймс“. Други шестнайсет бяха стояли на опашка пред малките „Старбъкс“.

Някой я дръпна за ръкава. Меган погледна надолу. Беше Алисън, която я гледаше с широко отворени очи.

— Жадна съм.

Меган се вгледа в тези ясни зелени очи и почти избухна в сълзи, но каза само:

— Добре, миличка — и прегърна детето.

Като внимаваше да не стиска Али прекалено силно, тя я понесе към кафенето.

— Искам Пепси Блу. Нали това ми взе последния път?

— Сега е само единайсет часът сутринта. По-добре да ти взема сок.

— Звучиш като мама.

Меган преглътна тежко.

— Знаеш ли, че майка ти обичаше „Таб“, когато беше малка? И „Фреска“. Но аз я научих да пие портокалов сок.

Меган плати за сока, после се върна с Али в чакалнята. Но когато се наведе да я остави на земята, детето я стисна по-здраво.

— О, Али — каза Мег, като държеше племенницата си. Искаше да обещае, че майка й ще оздравее, но думите заседнаха в гърлото й.

Тя седна с Али в ръце и я погали по косата. След минути детето заспа.

От другата страна на чакалнята Джина я видя как държи Али и се върна към кръстословицата си. Сам, Мама, Боби, Карън и Шарлот играеха карти. Джо седеше сам в ъгъла и четеше списание. Не беше вдигал поглед от часове, не беше говорил с никого. Но пък и никой не беше говорил особено много. Какво имаше толкова да се говори?

Около обяд операционната сестра излезе и каза, че ще им отнеме още няколко часа.

— Трябва да отидете да обядвате — каза тя, като клатеше глава. — Как ще помогнете на Клеър, ако всички припаднете тук?

Сам кимна и се изправи.

— Хайде — каза той на всички. — Да излезем за малко от тук. Аз черпя.

— Аз ще остана — каза Меган. Последното нещо, за което мислеше, беше храната. — Али трябва да поспи.

Боби я стисна за рамото.

— Искаш ли да ти донесем нещо?

— Сандвич за Али — само с фъстъчено масло и желе.

— Добре.

Когато излязоха, Мег се облегна на стола си и подпря глава на стената. Али спеше в ръцете й. Сякаш беше вчера, когато държеше Клеър по този начин и казваше на малката си сестричка, че всичко ще се оправи.

— Минаха цели четири часа, мамка му. Какво правят всички те там, а?

Меган вдигна глава. Мама стоеше там и държеше незапалена цигара „Вирджиния Слимс“. Гримът й се беше изтрил леко, зацапан на места, а без него тя изглеждаше поувехнала.

— Помислих, че си отишла на обяд с другите.

— Да ям в кафене? Не мисля… Ще вечерям рано в хотела.

— Седни, мамо.

Майка й се строполи на пластмасовия стол до нея.

— Това е най-лошият ден в живота ми, честна дума.

— Тежко е да чакаш.

— Трябва да отида при Сам. Може да иска да поиграем карти или нещо друго.

— Защо го напусна, мамо?

— Той е добър човек — каза само Мама.

Първо Меган помисли, че това не е отговорът. После разбра. Мама беше избягала, защото Сам е добър човек. Меган би си го обяснила с някакъв страх.

— Има неща, които трябваше да кажа по-рано — прошепна Мама, като размахваше нетърпеливо незапалената си цигара. — Но никога не ме е бивало много без сценарий.

— Никоя от нас не е добър оратор.

— И, слава богу. Многото приказки не променят нещата. — Мама се изправи рязко. — Разговорите с репортерите винаги ме ободряват. Чао, Меги. Ще бъда отсреща — гласът й затрепери, — когато научите, че тя е добре.

След това тя изплува от чакалнята с холивудска усмивка на уста.

Минаваха час след час, когато най-после доктор Уейсман влезе в чакалнята. Меган го видя първа. Тя стисна още по-здраво Али и стана. После се изправи Боби; после Сам и Кама; после Джо, Джина, Карън, Шарлот. Както бяха накуп, те мълчаливо се приближиха към лекаря, който прокара ръка през рядката си коса и се усмихна уморено.

— Операцията мина успешно.

— Слава богу — прошепнаха всички едновременно.

— Но още е рано да говорим за оздравяване. Туморът се оказа по-агресивен, отколкото си мислехме. — Той погледна Джо. — Следващите няколко часа ще знаем повече.