Хавиер Моро
Индийската принцеса (7)

6.

В тази гореща и безсънна нощ Анита си спомни за една друга нощ, в която също не бе успяла да заспи. Бе се почувствала оскърбена, обидена до дъното на душата си от човек, когото почти не познаваше. Беше първият й опит на жена в джунглата на мъжете. Самата тя бе изненадана от реакцията си. Сега, след време, постъпката й се струваше детинска. По-скоро е трябвало да се засмее.

Тази нощ я тревожеше същото онова чувство, което не я бе оставило да заспи. Бореше се да го пропъди, но не можеше да преодолее обхваналото я безпокойство. Животът й беше предначертан, имаше скромната си работа, флирта с Анселмо Мигел Нието, който дори й се призна в любов, сестра си, която обожаваше, родителите си, приятелките си… Цял свят, който тази нощ й се струваше приветлив, уютен и задушевен. Защо в толкова простичкия й и щастлив живот трябваше да се появи един ослепителен източен владетел и да я въведе в свят на разкош и екзотика, който тя не познаваше и не можеше да му се наслади?

Беше достатъчно разсъдлива, за да знае, че не би трябвало да мисли така, но в дъното на душата си тя се самосъжаляваше. Бе се оказала слаба, когато трябваше да бъде силна. Падна в ръцете му — и в леглото му — преждевременно. Не можа да устои. Да, вината беше нейна, една жена на нейната възраст вече знаеше какво прави. Или поне би трябвало да знае. Той обаче трябваше да изчака още малко…

Граченето на гарваните раздираше натежалия от влага топъл въздух. Мирисът на морето стигаше чак до апартамента. Миришеше на нещо неопределимо, на смесица от пушека от огньовете на улицата, на които бедните си приготвяха храна, на влага и на непозната растителност. Мирисът на Индия.

Внезапно си помисли, че ако можеше да избяга, да се качи на някой кораб и да се върне в Европа, би го направила без колебание. Да върне назад лентата на последните две години от живота си, отново да се озове в своя свят, в уюта на семейството си, отново да усети студа на Мадрид, мириса на ладан^[1], който се носеше от планината през пролетта, да отхапва от хрупкавите топли мекици, отново да се смее на клюките на съседите, отново да позира на Анселмо… Господи, къде беше всичко това! До този ден й се струваше, че във всеки момент би могла да се откаже, че в един миг би могла да спре времето, да избира, да каже „да“, да каже „не“, да изживее живота си по своя воля. В тази гореща и неспокойна нощ обаче си даваше сметка, че е невъзможно да се върне обратно. Чувстваше се като хваната в капан от съдбата, далече от всичко, съвсем сама. Дъхът й почти секна. Осъзна, че ако утре д-р Уилъби потвърди бременността й, за нея нямаше връщане назад. Животът вече не беше игра. Нещата ставаха твърде сериозни.

* * *

Фактът, че един индийски принц иска да отведе Анита, беше толкова необичаен, че разпали любопитството на мнозина. „Камелиите“ станаха известни, макар че биха предпочели да се прочуят с таланта си. В приятелския кръг от бохеми и интелектуалци догадките и любопитството нямаха край. Ще успее ли раджата да отведе нашата Анита? Този въпрос беше на устата на компанията, особено когато гледаха към масата му и виждаха майката на Анита да води дълги разговори с индиеца и преводача му. Новините, които стигаха до тях, говореха за желанието на раджата да отведе Анита за известно време в Париж, за да я обучи в изкуството да бъде съпруга на владетел, и после да се ожени за нея. Една вълшебна приказка, която беше твърде хубава, за да е истинска. От своя страна, Анита се чувстваше поласкана от интереса, който бе събудила у този мъж. Не можеше обаче да го приеме сериозно. „… Твърде незначителен си, за да стана твоя любима“ — пееше му тя предизвикателно, ала предупреждаваше преводача да не му превежда думите.

Анита беше прекалено млада, за да мисли сериозно за любовта. Зад гърба си имаше някой и друг флирт — като този с Анселмо Нието, който беше на двайсет и три години и водеше бохемски живот в Мадрид. Анита харесваше компанията му и въпреки че той все повече се влюбваше в нея, без да има и представа за съперника, който се бе появил, връзката им не беше нищо повече от една нежна дружба.

Колкото повече Анита отблъскваше раджата, толкова повече страст влагаше той, за да я спечели. Беше луд по нея. Достатъчно беше човек да го види как седи на масата си, захласнат по изпълнението на танцьорките. Контрастът между нежния и ведър вид, който имаше Анита, когато стоеше спокойно, и буйните й движения и безочливия и уличен език на сцената не му даваше минута покой. След като танцът приключеше, той пращаше преводача да я покани. Понякога Анита приемаше и отиваше с доня Канцелария. Приятелите от бохемския кръг можеха да видят отдалече как майката поклаща глава в жест на отрицание. Раджата мълчеше, без да откъсва поглед от девойката. Една вечер той ги покани на вечеря след представлението. Тя, разбира се, не прие.

— А на обяд? Не бихте ли приели да обядвате с Негово височество? — попита преводачът.

Анита погледна въпросително майка си и Виктория. Внезапно доня Канделария кимна утвърдително и раджата навярно усети, че везните се накланят в негова полза.

— Да… щом е обяд, може… Стига майка ми и сестра ми да бъдат с мен… — каза Анита.

Обядът се състоя в ресторанта на хотел „Париж“ и раджата се показа извънредно любезен. Анита никога не беше стъпвала в заведение от толкова висока „категория“, както казваше тя, и то й хареса по-скоро заради декорацията в стил рококо и внимателното обслужване, отколкото заради храната, защото това, което всъщност обичаше да яде, беше шунка, омлет с картофи и печено пиле. Всичко останало й се струваше безвкусно. Разговорът се насочи към предстоящата сватба на краля на Испания. Анита гледаше „своя крал“ с любопитство и се опитваше да си се представи насаме с този мъж, който беше толкова близо до нея и едновременно й се струваше толкова далечен. Изглеждаше спокоен, сдържан и малко високомерен, без обаче да се дистанцира. Беше съвършен кавалер с безупречни маниери. Говореше шест езика, познаваше целия свят и общуваше с най-знатните хора на земята. „Как може този мъж да се влюби в мен?“ — питаше се Анита, която бе достатъчно здравомислеща и дълбоко в себе си не вярваше, че това е истина. Преводачът прекъсна размишленията й:

— Негово височество казва, че ако искате да видите сватбеното шествие, може да дойдете утре тук. Него няма да го има, защото ще присъства на церемонията в църквата „Свети Йероним“. От балкона на стаите му ще видите всичко.

Беше дошъл часът за кафе и след като Анита и сестра й се сбогуваха, за да отидат на урока си по танци, раджата покани преводача и доня Канделария да се преместят в едно малко сепаре, за да поговорят на спокойствие. Доня Канделария облещи очи, когато чу да се говори за „щедрата зестра“, която раджата бил решил да им даде в замяна на ръката на Анита. Зестра, която щяла да осигури спокойни дни на семейство Делгадо ad vitam aeternam^[2].

— Ваше Височество, не мога да омъжа дъщеря си и да я пратя в харем. Не мога да го направя — дори да ми обещаете всичкото злато на света.

— Уверявам ви, че няма да живее в харем. Имам четири съпруги и децата ми са отраснали. Ожених се, защото такъв е обичаят в страната ми и аз не мога да го пренебрегна. Не мога да изгоня нито една от четирите си жени, защото мой дълг е да се погрижа да не им липсва нищо, докато са живи. Такава е традицията и аз — като владетел на народа си — съм длъжен да я спазвам. В действителност обаче живея сам и искам да се оженя за дъщеря ви, за да споделя живота си с нея. Ще живее в собствен дворец, с мен, и то по западен маниер. Ще може да идва в Европа колкото пъти пожелае. Моля ви да ме разберете и да го обясните на Анита. Ако тя приеме това предложение, ще направя всичко, за да бъде щастлива.

Доня Канделария излезе от хотел „Париж“ леко объркана. Непреклонността й от предишните дни се беше пропукала пред този раджа, който говореше като почтен човек и изглеждаше искрен. Тя се давеше в море от съмнения, така че мина през кафене „Леванте“. „Парите, които предлага този мавърски владетел за моята Анита, са толкова много, че са истинско изкушение — казваше тя на Вале-Инклан. — Но честта?“ Семейство Делгадо бяха обсебени от мисълта за честта, защото това бе последното, което им оставаше. „Анита трябва да се омъжи в Европа, преди да отиде в Индия“ — настоя Вале-Инклан, който беше посветил време и усилия, за да проучи раджата. Резултатите от разследването му показваха, че става дума за много богат човек, който властва над живота и смъртта на поданиците си в едно княжество в Северна Индия, и че има репутацията на справедлив, състрадателен, образован и прогресивен мъж, привърженик на западния начин на живот. „Анита не трябва да пропуска този шанс“ — настояваше прочутият писател.

На следващия ден, 31 май, улиците на Мадрид осъмнаха в празнично настроение: бомбички, ракети, камбани, смехове, викове… Беше великолепен слънчев ден и температурата бе приятна. От прозорците висяха килими и венци с гербове и приветствия за краля и кралицата. Докато отиваше към хотела с родителите си, на Анита й се стори, че всички мадридчани се познават лично, толкова силно ги обединяваше мисълта, че участват в едно и също празненство. Раджата не само им беше предоставил стаите си, за да видят шествието след църковната церемония, но се бе погрижил да има сладкиши, пасти и кафе с мляко в изобилие. „Мавърският крал“ определено беше любезен човек, коментираше доня Канделария с пълна уста.

Анита наблюдаваше шествието от балкона на хотела: коне с красиви сбруи, войници с ярки униформи, разкошни карети… Тълпата сякаш тръпнеше. Хората надигаха глави, за да виждат по-добре.

— Идват! Идват!

Под звуците на Кралския марш каляската с младоженците приближаваше хотел „Париж“. Звънът на камбаните се смесваше с ръкоплясканията и приветствията. Жени с покрити с бяла мантиля глави надаваха възторжени възгласи от балконите. Зад прозорците на каляската кралете поздравяваха с щастлива усмивка. Вече бяха мъж и жена. Една чуждестранна принцеса се беше превърнала в кралица на Испания.

„А аз самата бих ли могла да стана принцеса в чужда държава?“ — запита се внезапно Анита. За пръв път подобна мисъл й минаваше през ума и тя се укори за това. Харесваше й въодушевлението на тълпата, този шпалир от хора, които засвидетелстваха вярата и обичта си към една почти непозната принцеса. „Колко е хубаво да си възхвалявана и обичана от толкова хора!“ мислеше си тя и даваше воля на мечтите си. Когато кортежът тръгна по улица „Майор“, Анита влезе в апартамента. Очите й се бяха уморили от силното слънце. Вътре цареше спокойствие и великолепие. Бляскавата лакирана повърхност на мебелите отразяваше лика й като огледало. Краката й потъваха в меките килими, минибарът предлагаше всякакви напитки, банята, чиито полици бяха пълни с шишенца с одеколон и лосиони, беше най-удобната, която някога бе виждала. Всичко в тези стаи я изкушаваше. Това беше първият й досег с разкоша.

Той обаче не продължи дълго. Чу се ужасен гръм и стъклата потрепериха. „Божичко!“ — извика доня Канделария. Когато Анита излезе отново на балкона, видя хора, които тичаха във всички посоки. От улица „Майор“ прииждаше ужасена и блъскаща се тълпа. Там, където допреди секунди царяха радост и празнична атмосфера, сега владееше паника и ужас. Някой изкрещя:

— Хвърлиха бомба по Техни величества!

Бе се случило при номер осемдесет и осем на улица „Майор“, съвсем близо до Кралския дворец. Някой се показал на балкона точно когато отдолу минавала каляската със съпрузите и хвърлил букет цветя. В него била скрита бомба.

Стъклата на близките сгради се бяха пръснали. На земята между ранените коне, които ужасено ритаха с крака, опръсквайки всичко с кръв, имаше двайсет и трима загинали, повечето военни от полка Уад Рас, който охраняваше улица „Майор“, и шестима цивилни, сред които маркиза Де Толоса. Стотина кралски гвардейци и коняри бяха ранени; двайсетима от тях останаха слепи до края на живота си. Един почти невидим електрически кабел беше спасил живота на Техни величества. При падането си букетът бе закачил жицата и се бе отклонил от траекторията си. На следващия ден вестниците щяха да опишат героичното държане на монарха, който не бе изгубил хладнокръвие и бе помогнал на пребледнялата си и опръскана с кръв съпруга да сменят колата.

Няколко дни по-късно същите вестници публикуваха снимка на извършителя на атентата. Беше сложил край на живота си, след като бе убил един полицай, който се готвел да го арестува в околностите на Мадрид. Вале-Инклан и Бароха веднага разпознаха трупа — Матео Морал, мълчаливия каталонец, който наскоро се беше присъединил към компанията им. В навечерието всички бяха в кафене „Канделас“, където Морал се беше спречкал с друг член на компанията, художника Леандро Орос. „Стига с тези анархисти! Имат ли в джоба си пет дуро, престават да бъдат такива“ беше казал Орос. Вбесен, мъжът, който почти никога не продумваше, му беше отвърнал: „За ваше сведение, аз имам повече от пет дуро и съм анархист“. От пресата стана ясно, че е син на текстилен фабрикант, който му забранил да стъпва във фабриката, защото подстрекавал работниците да предявяват искания против интересите на собствения му баща. Вале-Инклан и Бароха бяха толкова впечатлени от случилото се, че отидоха да видят трупа на Матео Морал в моргата на болницата „Буен Сусесо“. Не ги пуснаха, но Рикардо, братът на дон Пио, успя да влезе и направи офорт на анархиста. Вечерта в „Курсаал“ показа рисунката на Анита. „Боже мой!“ — възкликна тя и отвори широко очи от уплаха. Помнеше го много добре как седи в един ъгъл и гледа представлението с вглъбен вид. Този клиент, за когото се предполагаше, че е приятел на приятелите й, беше превърнал един ден на всеобща радост в касапница, в ден на болка и тъга. Сватбените празненства бяха отменени. Красивият сън беше приключил. Атентатът върна мадридчани към реалността на ежедневието.