Хавиер Моро
Индийската принцеса (40)

39.

След ваканцията в Капуртхала Аджит отново замина за Англия. Анита се тревожеше за сина си, който за пръв път пътуваше сам, и се почувства още по-самотна. За да не изпадне в пълно униние, тя се зае да шие дрехи за войската и да повдига духа на войниците. Мразеше войната, която отнемаше живота на най-младите синове на Индия в един чужд конфликт. След онова, което бе видяла на френския фронт, тя осъзнаваше колко е жестоко да се мобилизират селяни, които отиваха на война с представата, че са герои в митологична епопея. Всички индийски лидери обаче бяха на мнение, че трябва да продължат да помагат на Англия, включително един адвокат, който току-що бе пристигнал от Южна Африка. Беше дребен, смел и прям мъж, който живееше като бедняк и защитаваше бедните от богатите. За пръв път Анита бе чула за него от Биби, която се бе запознала с него в Шимла. Наричаше се Мохандас Ганди. Въпреки че беше пламенен борец за независимост, бе заявил, че Индия не би била нищо без англичаните, че да се помогне на империята е равносилно да се помогне на Индия и че индийците могат да се стремят към независимост или поне към самоуправление само в случай на победа на Съюзниците.

Анита и махараджата видяха Ганди през 1916 година на откриването на Хиндуисткия университет в Бенарес, свещения град на брега на Ганг. Какво разочарование! Вицекралят ги беше поканил заедно с каймака на аристокрацията да присъстват на церемониите, които щяха да продължат три дни. В залата на университета Ганди произнесе думи, които никой дотогава не бе чувал в Индия. Пред множеството студенти и пищно пременени велможи, махараджи и махарани Ганди се появи облечен с бяла памучна дреха. Беше нисък, с несъразмерно дълги за тялото му ръце и крака, с щръкнали уши, сплескан нос, тънки сиви мустаци и очила с метална рамка. На Анита й заприлича на дългокрака птица. „Изобилието от накити, които днес ни предлагате, е разкошен пир за очите — започна словото си поддръжникът на ненасилието. — Но когато го сравнявам с лицата на милионите бедни, заключавам, че няма спасение за Индия, докато не свалите тези бижута и не ги поставите в ръцете на бедните…“

Анита неволно вдигна ръка към гърдите си, сякаш за да се увери, че изумруденото колие — един от сватбените й подаръци — все още е на мястото си. Част от публиката беше възмутена. Над надигналия се ропот на недоволство се извиси гласът на един студент:

— Чуйте го! Чуйте го!

Няколко принцове обаче решиха, че са чули достатъчно, и напуснаха залата. Анита и махараджата бяха на един и същ ред с вицекраля и не посмяха да ги последват. Въпреки недоволството си, те запазиха присъствие на духа.

— Когато науча, че някъде в Индия се строи дворец, знам, че това се прави с парите на селяните. Не може да има дух на самоуправление и независимост, ако отнемаме от селяните плода на техния труд. Що за страна ще изградим така?

— Млъкнете! — извика някой.

— Нашето спасение ще дойде от селянина. Няма да дойде нито от адвокатите, нито от лекарите, нито от богатите земевладелци.

— Моля ви, престанете — призова го организаторката на събитието Ани Безънт, англичанка, известна с прогресивните си идеи и основателка на този първи хиндуистки университет в Индия.

— Продължавай! — извикаха други.

— Сядай, Ганди! — опонираха им.

Суматохата беше всеобща. Принцовете и велможите сметнаха, че е безсмислено да продължават да търпят обидите на този човек. Всички, начело с вицекраля, напуснаха залата, а студентите ги изпратиха с освиркване, което се чу в целия град.

До този момент никой не се бе осмелил да каже на индийските принцове истината в лицето. Ганди все още не беше национален лидер. Стотиците милиони индийци все още не го познаваха. Славата му обаче започваше да се разнася из страната. Древна Индия, която винаги се бе прекланяла пред властта и богатството, също така боготвореше скромните застъпници на бедните. Материалните притежания, слоновете, накитите, армията бяха успели да я подчинят; саможертвата и себеотрицанието щяха да спечелят сърцето й.

* * *

След случилото се в Бенарес Анита наричаше Ганди „онзи смахнатия“. Биби обаче виждаше в него спасител на страната, човек, който с прости жестове можеше да докосне душата на Индия. Беше станала негова последователка. „Тези, които искат да ме следват — казваше Ганди, — трябва да са готови да спят на земята, да се обличат с прости дрехи, да стават преди съмване, да се хранят скромно и да чистят сами нужниците си“. Така Биби се раздели с буклите на бузите, отряза косата си и смени красивите си копринени сарита с други от кхади — суров памук, преден ръчно на хурка. Раздели се завинаги и с партиите бридж, с швейцарския фризьор, който идваше всеки следобед да я сресва, с привечерите, в които пиеше херес и вермут, докато глезеше кучето си — териер на име Тофа — с шоколади, швейцарски естествено. Сега се бе превърнала в дисциплинирана вегетарианка и бе поела по пътищата на Индия, следвайки босия си лидер. Разказваха, че докато си почивала следобед, предяла памук — символ на нова Индия, решена да се освободи от ярема на англичаните и елита на хиндуистките брахмани.

Докато случилото се с Биби бе хвърлило в смут семейството й, то за Анита присъединяването на приятелката й към националното движение бе тежък удар. Бе изгубила единствената си приятелка и се чувстваше още по-самотна. Мислеше за Биби всяка сутрин, когато излизаше да язди, защото именно тя й бе показала пътищата, селата и преките пътеки, по които минаваше. Благодарение на нея можеше да познае кастата и религията на даден човек по начина, по който бе увил тюрбана си. Не разбираше причините, които бяха накарали приятелката й да вземе толкова крайно решение, но винаги си бе мислила, че от един толкова неспокоен, чувствителен и ексцентричен човек като нея може да се очаква всичко, но не и да стои кротко в двореца си в очакване да се появи някой кандидат да я ухажва. Родителите й, които не пожелаха да я пратят да учи в Англия, защото всъщност искаха да я задомят, бяха покрусени: Биби се бе омъжила за каузата на независимостта.

А какво бъдеще очакваше Анита в морето от самота, в каквото се бе превърнала Капуртхала? Войната все някога щеше да свърши и нямаше да има нужда да облича и да вдъхва смелост на войската.

Щеше ли да стои безучастно в двореца? Откъде щеше да черпи сила, за да става всяка сутрин от леглото, когато синът й и Биби вече не бяха до нея, мъжът й все по-често отсъстваше, а семейството и англичаните бяха настроени против нея? Нима можеше да живее в такава самота? Да живее на място, където единствената надежда беше да го напусне? Поне да можеше да има друго дете… Но мисълта за раждането я ужасяваше, а и мъжът й вече не проявяваше предишния любовен плам. „Какъв е изходът?“ — питаше се тя, затворена в златната си клетка, за която някои й завиждаха, мнозина я пренебрегваха, а трети я мразеха.

Една сутрин в края на 1917 г. Анита се събуди от звуците на позната мелодия. Звучеше малко шумно и нестройно — вероятно я изпълняваше някой музикант от държавния оркестър. „Кой може да свири по това време?“ — помисли си тя, докато се протягаше. Когато слезе по стълбите, осъзна, че музиката идва от един от салоните. Каран, седнал на дивана, се опитваше да свири танго на един стар бандонеон.

— Не можеше да е друг! — каза му Анита.

— Аз съм като укротител на змии… Свиря танго и ти излизаш от леговището си.

Каран се бе върнал в Капуртхала по молба на баща си, който имаше нужда от помощ в държавните дела и управлението на земите на Аудх. За Анита това беше голяма новина. Присъствието на винаги любезния Каран беше като балсам против самотата. Най-сетне един човек, с когото можеше да разговаря нормално! При това имаха много неща да си кажат, защото Каран последен бе видял Виктория.

— Проявих малодушие — призна му Анита. — Останах в Аржентина да слушам Карлос Гардел…

— Невероятен е.

— Да, но трябваше да отида да помогна на сестра си, макар че баща ти не беше съгласен.

— Не се обвинявай за случилото се с Виктория. Дори да беше останала в Париж, едва ли щеше да промениш нещата.

— Може би… Но не съм сигурна.

— Масиас никога не би я изоставил.

— Дано да е така…

Присъствието на Каран промени живота в двореца и в Капуртхала. Той кипеше от енергия и жизнеността му контрастираше с тромавостта и мудността, с която традиционно се решаваха нещата в Индия. Много често от канцелариите в приземието се разнасяха виковете му на негодувание. Също както се бе случило с Биби и с мнозина други, приспособяването към живота в Индия не беше лесно след толкова време, прекарано в Англия. Тук въпросите се придвижваха с обичайния забавен ритъм и човек не биваше да губи търпение. Така само пилееше енергия, но накрая отново се озоваваше на изходна позиция, при това разочарован и огорчен.

Индия през 1917 г. беше още по-бедна от преди. Недостигът на храна и инфлацията, предизвикана от войната, пораждаха недоволство и брожение сред населението.

— Струва ми се, че народът ни е изгубил доверие в белите хора, на които толкова се възхищаваше — каза Каран на баща си. — Войната показа, че европейците могат да бъдат диви и безразсъдни като останалите. А щом народът вече не вярва в Радж, няма да вярва и в установения ред. Индийските княжества ще бъдат застрашени.

— Преувеличаваш. Принцовете ще поемат цялата власт, ако някой ден англичаните решат да си отидат, но това никога няма да се случи.

— Аз не мисля така, Ваше Височество.

— Когато войната свърши, всичко ще се върне в руслото си — отсече махараджата.

Дълбоко в душата си Джагатджит Сингх също смяташе, че нещо ще се промени, но нямаше предвид народа, а владетелите. Всичките му усилия бяха съсредоточени върху подготовката на срещата на махараджите в Патиала, предвидена за края на 1917 г., на която трябваше да се даде отговор на предложението, обявено от държавния секретар пред Камарата на общините: Лондон беше готов да предприеме мерки — веднага щом това бе възможно, — за да подготви прехода на Индия към самоуправление. Принцовете бяха видели в това възможност да бъдат възмездени за приноса си във войната. Смятаха се за „естествени водачи“, притежаващи способността, дадена им от Бога, да предусещат „най-дълбоките мисли и чувства на индийския народ“. Ето защо настояваха да бъдат възприемани „много по-сериозно“ като политици и изискваха „определено участие в управлението на страната“. Лондон беше съгласен, но как да се постигне единодушие на членовете на тази необикновена аристокрация относно формата на самоуправление? Как да се постигне единодушието на над петстотин принцове: едни бедни, други богати, едни с напредничави възгледи, други с феодални — и всички до един убедени, че властта им произтича от един божествен ред? Беше нещо невъзможно. Каран, който отиде на конференцията в Патиала, си даде сметка, че е изключено принцовете да успеят да се организират. Съществуваха твърде много омраза, завист, вражди и съперничества. Най-либералните — Барода, Майсур и Гвалиор — настояваха да участват в правителството заедно с вицекраля, а княжествата да създадат федерална камара на представителство. Голяма част от делегатите обаче отхвърлиха това решение като неприемливо, изтъквайки какви ли не доводи. Каран познаваше добре манталитета на раджите и знаеше, че причината за този толкова категоричен отказ е всъщност нежеланието на голяма част от принцовете да делят една и съща банка с членовете на Камарата — с други думи, с плебеи. На тези хартиени тигри им оставаше само една безмерна гордост, а това не беше достатъчно, за да управляват Индия.