Хавиер Моро
Индийската принцеса (29)

28.

Най-после настъпи денят на заминаването, на първото пътуване до дома, до Европа. Лола, прислужницата на Анита, от няколко дни беше в състояние на силна възбуда и се щураше насам-натам безцелно. В дадени моменти така се вълнуваше, че сякаш щеше да хвръкне — нещо твърде трудно, като се има предвид фигурата и теглото й. Връщаше се в Малага и не възнамеряваше повече да я напусне до края на живота си — поне така твърдеше. Беше забравила какво означава да си прислужница в Испания: зле платена, презирана и без бъдеще. Но отдалече виждаше всичко в розово. Мразеше Индия, лютивата храна, горещината, самотата и гадините. Що се отнасяше до останалото, живееше като царица. Ами да, къде в Европа прислужниците си имаха слуги, които да им готвят и да им перат дрехите? Анита отдавна се бе отказала от Лола и само чакаше да се отърве от нея. Мадам Дижон също щеше да пътува с тях като част от свитата. Щеше да остане във Франция, докато раджата не я повика отново. Анита щеше да понесе трудно раздялата с французойката, която я бе научила на толкова неща и чието присъствие й бе вдъхвало спокойствие и увереност. Без нея животът в Капуртхала щеше да бъде много по-самотен и безкрайно по-тежък.

Мъжът на Далима — дойката, се бе противопоставил жена му да замине с Анита в Европа. Останалите слуги твърдяха, че дойката си има семейни неприятности, но тя беше толкова дискретна, че не искаше да ги сподели. Или пък не можеше. Изглежда, мъжът й я бе заплашил, че ще я изгони, ако замине. Анита обаче се нуждаеше от нея, както и малкият Аджит, за когото Далима беше като втора майка. Испанката реши въпроса, като им предложи сума, която едно бедно хиндуистко семейство не можеше да си позволи да откаже. И понеже Далима не желаеше да се раздели с дъщеричката си, тя също щеше да бъде част от свитата, състояща се от общо трийсет и пет души.

Два дни преди да потеглят на път, Биби дойде, за да се сбогува с нея. От занемарения й вид и мрачното й настроение Анита заключи, че се е случило нещо. В погледа й се четеше безнадеждност, сякаш бе корабокрушенец.

— Какво ти е, Биби? — попита Анита, подреждайки купчините дрехи, разпръснати върху мебелите в стаята й. Трябваше да стегне не само багажа за пътуването, но и да подготви всичко за преместването им в новия дворец. След завръщането си от Европа нямаше да живеят във Вила Буона Виста. Щяха да се пренесат най-после в Елисейския дворец.

Седнала на ръба на леглото, Биби понечи да й отговори, но внезапно гърлото й се сви и се разрида.

— Биби, нещо лошо ли се е случило? — Анита си помисли най-лошото: че някой е болен или е умрял.

— Не би трябвало да плача за такова нещо — отвърна й Биби. — Мислех, че родителите ми ще ме изпратят отново в Англия, за да постъпя в университет, но ми отказаха. С една дума, не желаят.

Биби плачеше неутешимо. Анита се чувстваше объркана и не знаеше как да реагира. Не беше присъщо за толкова силно и жизнено момиче като Биби да плаче за нещо, което на Анита й се струваше толкова маловажно.

— Не може ли да учиш в Лахор?

— В колежите не приемат момичета, а и там няма университети. Баща ми твърди, че едно момиче няма нужда от висше образование. Искат да се омъжа и да престана да им създавам главоболия.

Тя млъкна и Анита не посмя да наруши тишината.

— Но аз не искам да живея така, Анита. Искам да направя нещо за себе си. Какво лошо има в това?

— Но баща ти не иска.

— Да.

Биби замълча и опита да се овладее. Анита й подаде кърпичка.

— Живях десет години в пансион в Англия, Анита. Чувствам се индийка, но също и англичанка. Какво ще правя в тази дупка? Обичам Пенджаб, привилегирована съм, но тук се задушавам.

— Искаш ли да кажа на раджата да се застъпи за теб пред семейството ти?

— О, не! Ще стане по-лошо, а и няма смисъл. Нищо не може да се направи. Родителите ми няма да отстъпят. Смятат, че повече няма защо да уча. Умея да свиря на пиано, играя тенис и говоря английски добре. За тях това е достатъчно. Но за мен не е. Не вярват, че знанията, които съм придобила, ще послужат за нещо. Това, което е полезно за другите, на тях им се струва вулгарно!

— В моя край казват, че всяко зло е за добро — промълви Анита, без да знае, че в случая с Биби тази поговорка щеше да придобие смисъл, какъвто двете изобщо не подозираха. — Не се ядосвай толкова, скъпа, нещата ще се оправят…

— На добър път, Анита. Ще ми липсваш — каза й Биби, като я прегърна.

Биби беше противоречива личност — едновременно индийка и европейка, аристократка и обикновена жена, господарка и самарянка. „Горката! Колко е самотна!“ — каза си Анита, когато я видя да излиза с коня си от вилата. Испанката я разбираше напълно, защото самата тя живееше между два свята, без да принадлежи изцяло на нито един от тях. Нищо не свързва така силно двама души, както чувството, че са отхвърлени, различни от останалите, без корени; нищо не укрепва по-силно дружбата от увереността, че другият разбира самотата ти.

* * *

Колко различен й се стори Бомбай, когато го видя за втори път! По време на престоя си тук, когато пристигна в Индия, шумът и суматохата в града я бяха изплашили. Сега той й се струваше внушителен със солидните сгради по крайбрежния булевард, с големите къщи в колониален стил, с кипящото от живот пристанище и оживените пазари, чиито миризми вече й бяха близки. Разпозна уханието на индийския нард, когато минаваше покрай един малък олтар, миризмата на лютивите чушки, пържени в сос от къри, сладникавия мирис на гхи — маслото, което използват сладкарите, както и неповторимата миризма на биди — ръчно свитите цигари на бедните. Сега можеше да различи индиец от Юга от индиец от Севера, брахман от марвари^[1], джайнист от парси и мюсюлманин бохра^[2] от мюсюлманин шиит. Знаеше какво е джамия, гурдвара или хиндуистки храм. Знаеше кой е истински просяк и кой се преструва на недъгав, за да умилостиви сърцата на хората. Знаеше как да се пазари на сергиите до хотел „Тадж“, откъдето купи последните подаръци, които щеше да занесе в Европа. Ако случайно кажеше някоя фраза на урду или хинди, продавачът разперваше ръце, сякаш се е озовал пред някоя богиня от хиндуисткия пантеон, тъй като беше рядкост бяла жена да знае някой от езиците, които се говореха в страната.

Бомбай беше истинската врата на Индия, само на двайсет дни с кораб от Европа. За да се предпазят от слънцето, раджата бе резервирал най-хубавите каюти — тези, които гледаха към десния борд — на лайнера „Америка“, принадлежащ на английската корабна компания „Пининсюлър енд Ориентъл“. Плаването беше спокойно, нямаше морско вълнение, както по време на първото й пътуване. Концертите привечер, партиите бинго и разговорите с останалите пътници, които се радваха, че се завръщат у дома, помогнаха двайсетте дни да изминат неусетно.

Когато пристигнаха в Марсилия, с изненада установиха, че в Европа са се превърнали в прочута двойка — в подножието на стълбата на кораба ги очакваха фотографи и журналисти. Раджата се подразни от безочливите въпроси, отправени към тях, докато Анита се опитваше да им отговори, макар че невинаги успяваше. „Принцесо, вярно ли е, че ядете змийско месо всеки ден? Синът ви ще стане ли някой ден крал на Индия? Вярно ли е, че живеете затворена в харем? Разбирате ли се с другите жени на съпруга ви?“ Спокойните отговори на Анита, от които се виждаше, че води напълно нормален живот, явно ги разочароваха. Щяха да се зарадват, ако им бе казала, че яде всеки ден ястия от змии, че синът й ще бъде император и че тя е кралицата на харема. Въпреки това, историята й на андалуска, превърната в принцеса от „Хиляда и една нощ“, събуждаше страстите.

При пристигането им в Париж перонът на гара Аустерлиц също беше изпълнен с журналисти, които ги обсипаха с порой от недискретни въпроси, но сред тълпата, сред носачите, натоварени с вързопи, и количките, пълни с багажа на внушителната свита, Анита съзря леко прегърбената фигура на баща си, добрия дон Анхел Делгадо. С него бяха доня Канделария и сестра й — Виктория, която живееше в Париж с американския си съпруг. Бяха пристигнали от Мадрид за семейната среща, защото Анита и раджата не можеха да отидат в Испания поради липса на време. „Сякаш са се свили“ — помисли си Анита с изненада. Струваха й се някак съсухрени и крехки, макар че бяха добре облечени. Баща й беше със сив филцов цилиндър, а майка й носеше астраганено палто и шапка с щраусово перо. Зад тях стоеше сестра й с издут корем. „Родителите ми не преставаха да прегръщат и целуват малкия Аджит, когото наричаха «нашето индийче». Виктория само го гледаше и го притискаше към себе си, сякаш беше играчка — може би си мислеше, че скоро ще държи друго в ръцете си, което щеше да бъде нейна плът и кръв…“

Сега, когато семейството й беше в Париж, светският живот я изпълваше с досада. Вечерите в домовете на приятелите аристократи на мъжа й я отегчаваха. Предпочиташе да вечеря с родителите си, след като изкъпеше и приспеше сина си с помощта на Далима. Дребните удоволствия на майчинството донякъде компенсираха суетата на оживения светски живот, който водеше. Това обаче бе цената, която трябваше да плати, за да бъде част от най-търсената двойка в цял Париж. Раджата беше доволен, защото се чувстваше център на внимание и защото на вечерите с маркизи и херцози общуваше със знаменитостите на деня: писателите Марсел Пруст, Емил Зола и Пол Бурже, великия руски хореограф Сергей Дягилев… Чувството, че е част от този свят, го изпълваше с дълбоко вътрешно удовлетворение. Колцина от индийските принцове можеха да се похвалят с това, още по-малко с факта, че благодарение на тях Индия беше на мода в Европа? Нима Дягилев не му съобщи наскоро за предстоящата премиера на „Синият бог“, чийто сюжет, вдъхновен от Индия, му бе хрумнал след запознанството с него?

Светският живот се бе превърнал в център на съществуването му. Освен че му харесваше, той кроеше големи планове за близкото бъдеще: сватбата на сина му Парамджит, наследника на Капуртхала, с принцеса Бринда, която завършваше учението си в Париж. Принцесата беше дъщеря на стар негов приятел, който се бе разорил — махараджата на Джубал. В магазина на Картие купи на сина си модния часовник „Сантос-Дюмон“, наречен така в чест на бразилския конструктор, прочул се с полета, който бе извършил с по-тежка от въздуха машина; освен това бе имал удоволствието да се запознае с него по време на едно предишно пътуване. На снаха си купи един шестоъгълен, инкрустиран с брилянти ръчен часовник. И още шест за колекцията си.

Раджата искаше сватбата да бъде светско събитие от най-висока класа. Щеше да бъде също повод да открие новия дворец, където щеше да живее с Анита. Така че една от първите му задачи беше да наеме пътнически кораб, който да превози от Марсилия до Бомбай поканените петстотин англичани и триста французи, които възнамеряваше да посрещне като крале. Искаше празненството да бъде блестящо, оригинално и пищно, каквито обикновено бяха сватбите на наследниците в индийските княжества.

— Ще те запозная с Бринда, годеницата на сина ми — каза той на жена си. — След време тя ще е първата махарани на Капуртхала. Искам да се сприятелите.

Бъдещата снаха беше на годините на Анита. По жестовете и начина на говорене приличаше на французойка, но всъщност беше индийка раджпут от висша каста. Имаше светлокестенява коса, прибрана в букли, големи черни очи, малка и добре оформена уста, тен с цвят на пшеница и непринудени маниери. Учеше в престижния манастир „Асенсион“, където се бяха обучили поколения момичета от висшето парижко общество. Раджата бе настоял снаха му да получи френско възпитание — разходите бе поел той — и освен това бе наел една компаньонка, мадмоазел Мейон. Тримата вечеряха в „Максим“ и когато раджата заговори за грандиозните си планове за сватбата, Бринда отвори широко очи. Изненада, радост или страх? Анита не знаеше как да изтълкува този поглед. Бринда заяви, че е много щастлива в Париж и че би искала този период от живота й никога да не свършва. Не изглеждаше изпълнена с желание да се върне в Индия — дори и за да стане принцеса. Нещо в нея й напомни за Биби. Може би лекотата, с която се движеше в двата свята. Бринда обаче беше по-голяма традиционалистка и по-суетна, а и не притежаваше бунтарската жилка, която отличаваше Биби. Затова беше трудно да разбере какво мисли и да отгатне чувствата й. Индийките бяха свикнали още от детството си да следват пътя, начертан от родителите им, без да се противопоставят или да го оспорват. Когато двете останаха сами, Бринда разказа на Анита, че е видяла бъдещия си съпруг един-единствен път, когато тя била на десет, а той — на дванайсет години, по случай официалното представяне, защото вече били сгодени от съвсем ранно детство. Сторил й се сериозно момче, с вглъбен и мрачен вид. Не си казали нищо и оттогава не се били виждали.

Раджата и Анита обаче не подозираха, че Бринда изживява истинска любовна голгота и може би нямаше да се появи в Капуртхала в деня на сватбата. Мисълта да се върне в Индия, за да се омъжи за мъж, когото нито познаваше, нито разбираше, сега й се струваше непоносима. В този случай злите езици биха казали, че „Бринда се е заразила от Запада“. Влюбена беше до полуда в един офицер от френската армия, висок рус мъж на име Ги дьо Праконтал, с когото поддържаше тайна и страстна връзка. Срещата й със свекър й и с Анита я накара да осъзнае, че моментът да тръгне на най-дългото пътешествие в живота си наближава неумолимо. А тя не желаеше да предприеме това пътешествие. Страдаше, защото не се чувстваше достатъчно европейка, за да жертва всичко от любов, нито достатъчно индийка, за да приеме съдбата, която й бяха предначертали. Обмисляше сериозно мисълта да избяга и да се скрие в прегръдките на любимия си. Щеше ли да има смелостта да го стори?

Времето минаваше неусетно в посещения при известни бижутери, на които Анита поръчваше да изработят накити е донесените скъпоценни камъни от Индия, във вечери в най-добрите ресторанти и в разходки на кон в Булонския лес, в чийто конен клуб раджата продължаваше да поддържа конюшня. Въпреки че Анита с удоволствие яздеше Лунарес, единственото й желание беше да е със семейството си. Искаше да се възползва максимално от времето, с което разполагаше. От Мадрид пристигаха трогателни новини: членовете на приятелската компания, която сега се събираше в кафене „Канделас“, настояваха да бъдат наградени от Негово височество, особено Вале-Инклан, който не искаше да умре, без да види Капуртхала. Известният автор на сарсуели Фелипе Перес-и-Гонсалес бе посветил на видната двойка едно стихотворение, което се появи напечатано из улиците на Мадрид през януари 1908 година:

„Един раджа от Индия пристигна

и срещна тук една танцьорка дивна.

Родена в Андапуския край,

тя е по-красива от девица в мохамедански рай.“

Анита се смееше весело на тези новини от Мадрид, по чиито улици копнееше отново да се разходи. Стараеше се да отговори на въпросите, които родителите й задаваха. Опитваше се да им обясни какъв е животът й като принцеса, но й беше трудно да разкаже каква е Индия. Как да им опише преклонението на народа на Капуртхала, когато влезе след сватбата в града, покачена на слон? Или горещините преди настъпването на сезона на мусоните, кръщаването на сина им в Амритсар, градинските празненства, празниците в Патиала, привечерите в полето, бедността и разкоша? Трудно можеха да си представят един толкова далечен и толкова различен свят. Освен това Анита не искаше да навлиза в подробности, за да не ги тревожи. Не желаеше да им разказва за отношението на англичаните, нито за неприязънта, която проявяваха жените на раджата към нея.

— Но момчето кръстено ли е или не?

Доня Канделария беше загрижена за духовното здраве на внука си. Беше като фикс идея, загнездила се в ума й.

— Вече ти казах, че е кръстено в религията на баща си.

— Никога не съм чувала за тази сикхска религия. Искам да знам дали наистина е кръстено.

— Какво имаш предвид? Дали някой свещеник го е кръстил в черква? Не, мамо… Там няма нито свещеници, нито черкви, а ако има, те са за англичаните.

— Но това е много сериозно, Анита. Момчето трябва да бъде кръстено, както си му е редът. Ако му се случи нещо, като езичник ще бъде осъдено да гори вечно в ада. Трябва да бъде спасено.

Една сутрин, възползвайки се от отсъствието на Анита и раджата, които бяха заминали за Биариц и бяха оставили детето на нейните грижи, доня Канделария грабна детето и без да каже нищо на Далима и на дон Анхел, излезе с него. Без да му мисли много-много, влезе в катедралата „Нотр Дам“. „За един миг, без предисловия и молитви, покръстила внука си в купела със светена вода при входа“ — щеше да напише по-късно Анита в дневника си.

Когато след завръщането им от Биариц доня Канделария съобщи на дъщеря си, че вече може да спи спокойно, защото Аджит е спасен като християнин, и й разказа подробно какво бе направила, Анита се изплаши.

— Мамо… За бога! Ами ако раджата научи?

— Не съм сторила нищо лошо.

— Ако научи, ще се ядоса много.

— Моля те, едва ли малко светена вода ще навреди на един сикх.

— Обещай ми, че няма да казваш нищо. Дори на баща ми и Виктория.

— Никой няма да научи, дъще… Обещавам ти.

Анита замълча, гледайки майка си втренчено, сякаш искаше да я попита нещо, но не смееше.

— Слушай… Как го кръсти? — попита тя накрая, разяждана от любопитство.

— Анхел, като дядо му. За всеки случай, защото знае ли човек…

В Биариц се разигра друг неприятен инцидент с англичаните. Бяха се настанили в „Отел дю Пале“ и се оказа, че поради протоколна грешка апартаментът на краля на Англия — Едуард VII, е в съседство с техния. Изглежда, монархът, който не се придържаше особено строго към правилата, не бе направил никаква забележка, но неговите камердинери бяха протестирали енергично пред управата на хотела. Какъв скандал, да имат за съсед раджа, живеещ незаконно с една испанска танцьорка! Историята се превърна в любима тема на знатните дами и на членовете на свитата. От друга страна обаче, същите тези, които бълваха змии и гущери, занемяха от възхищение, когато въпросната двойка се появи на тържествената вечеря: той имаше три хиляди диаманта и перли на тюрбана си, а тя изглеждаше великолепно с изумрудения полумесец на челото. Двамата се държаха толкова непринудено в обществото, сякаш бяха родени за това. Анита общуваше с такава лекота с непознати, че смая всички, освен това притежаваше някаква мистериозна дарба да се разбира на всеки език с всекиго и навсякъде. Затова не беше странно, че фотографите и репортерите, подобно на ловджийски кучета, дебнеха всяко нейно движение.

Преди да заминат за Лондон и да се качат на кораба за Бомбай, Анита даде на майка си един голям и тежък пакет, увит в подаръчна хартия.

— Майко, искам да занесеш това в Малага. Това е обет, който дадох на Дева Мария Победителка, задето ме спаси по време на раждането.

Когато го разгъна, доня Канделария възкликна учудено. Богородичната мантия, обшита със скъпоценни камъни, беше истинско произведение на изкуството.

— На майсторите от ателието на Рю дьо ла Пе им отне повече от година, за да я изработят. Кажи на епископа, че е дарение от мен за съгражданите ми. Нека Богородица да бъде най-красивата в Испания по време на празника й.

Сбогуването беше тъжно, както винаги. Анита не беше сигурна, че ще може да дойде отново следващата година. Взе със себе си книгите — „История на Испания“ и „Дон Кихот“, които бе заръчала на родителите си, за да не забрави испанския език. Изпитваше силна носталгия по Малага и приятелите си, както и по миризмите, цветовете и шумовете на Испания. По своите корени. Майка й сякаш отгатна какви мисли минаваха през главата на дъщеря й и каза:

— Между другото, знаеш ли, че Анселмо Нието се ожени?

Новината я жегна леко. Анселмо, художникът с вид на тореадор, вечният влюбен, се бе уморил да я чака. Беше логично, но дълбоко в душата си на Анита й харесваше да си мисли, че някъде далече един мъж чезне от любов по нея. Беше женска суета и навярно, ако се замислеше, щеше да прогони това чувство, обвинявайки се в егоизъм.

— Жена му се казва Кармен — продължи доня Канделария — и наскоро им се роди дъщеричка. Той се върна в Париж, след като ти замина за Индия. Справя се добре, участва в много изложби с група млади художници, които са се нарекли „Независими“.

— Радвам се, че му е провървяло — отвърна Анита с лека тъга в гласа, която бе по-скоро плод на наранено самолюбие, отколкото на съжаление, че е изгубила мъж, който за нея бе само една илюзия. Никоя жена не обича да губи поклонниците си.