Хавиер Моро
Индийската принцеса (43)

42.

Първите няколко — от двайсетте — години на XX век бяха най-наситените в живота на Анита, макар и не най-щастливите, ако под щастие се разбира продължително състояние на удоволствие и спокойствие. Напротив, бяха години, в които страстта все така я разяждаше, съпътствана от присъщите за това чувства като страх, срам, несигурност и дори отчаяние. Изпита обаче и кратки мигове на върховно щастие, които до известна степен компенсираха всичко останало. Въпреки че не знаеше как да се измъкне от лабиринта, в който се бе озовала, тя не беше в състояние да контролира чувствата си. Знаеше, че плува в опасни води, но не се приближаваше към брега. Навярно не можеше или не желаеше да го направи.

Боеше се да не се издаде, защото всеки път, когато се разминаваше с Каран или го срещнеше в трапезарията на обяд, се смущаваше, мислеше, че се изчервява, изгубваше дар слово и ръцете й затреперваха.

— Добре ли си? — попита я един ден махараджата.

— Просто съм малко уморена… Слязох да ви кажа, че днес няма да обядвам с вас.

Предпочиташе да се скрие в стаята си, вместо да се страхува, че ще отгатнат чувствата й по лицето. Всяка дума, всеки случаен поглед и дори най-баналните жестове й се струваха изпълнени с издайнически знаци. Наскоро бе научила, че махараджата урежда сватбата на Каран с дъщерята на един сикхски принц. Каран се противопоставяше бурно и казваше, че ще се ожени по европейски, за жена, която той си избере, в противен случай предпочита да си остане ерген. Анита се страхуваше, че младежът ще изгуби битката с баща си и че това ще доведе до окончателното му отдалечаване.

В стаята си Анита застана пред пълния си с богове олтар и направи опит да се успокои и да възвърне самообладанието си. Как е възможно да зависи толкова от един мъж, който дори не подозираше за чувствата й? Осъзна, че целият й живот се върти около Каран. Анита следеше внимателно движенията му, кога излиза и кога се прибира, за да го срещне, пък било само за минута, да го поздрави в коридора или да посрещне гости в часа за чай, или просто да го зърне как минава. Какъв беше смисълът да живее по този начин, мислейки за него така, както никога не бе предполагала, че може да се мисли за друг човек? Никъде не намираше покой, защото дори когато беше с махараджата, разпознаваше Каран в жестовете на мъжа си. Имаха едни и същи маниери, един и същ начин на говорене и същите тъмни очи, в които Анита четеше собствената си гибел. Понякога мечтаеше да избяга, но не беше господарка на волята си. Друг път се бунтуваше срещу себе си, решаваше да обяви война на този натрапник, когото нямаше право да боготвори, да го прогони от мислите си и да излекува тайната рана на сърцето си. Съзнаваше, че е болна от любов, и не знаеше как да облекчи болката, която я разяждаше отвътре. Бореше се срещу нея, бореше се и срещу себе си, но така само се изтощаваше. Когато Каран беше там, тя бягаше, а когато отсъстваше, образът му беше непрестанно пред нея. Представяше си, че й казва: „Обичам те“, но се ужасяваше от това. Беше пагубна любов, която можеше да й донесе само нещастие. Какъв позор за мъжа й и — още по-лошо — за сина му! В моменти на крайно отчаяние дори мислеше за самоубийство като единствен начин да се освободи от тиранията на чувствата си. „Наистина ли е толкова голямо нещастие да престанеш да живееш? — питаше се тя. — Клетниците като мен не се боят от смъртта“. После се укоряваше, че се е изкушила да мисли така. Какво ужасно наследство щеше да остави на Аджит! През целия си живот щеше да носи бремето на майчиния си грях. Нищо не унижаваше така човек, както вътрешното чувство на срам от постъпките на родителите му…

Най-ужасното беше, че го казваше на себе си. Не можеше да сподели с никого угризенията на съвестта си и това я хвърляше в отчаяние. Беше като препълнен язовир, чиято стена всеки момент щеше да рухне. „Господи, не знам къде отивам, не знам коя съм!“

Въпреки това, в сърцето й се промъкваше слаба надежда, когато си спомняше как Каран я бе погледнал право в очите, как й бе помогнал да слезе от коня, как бе докоснал шията й с ръка, когато й подаваше шала, топлия глас, с който й бе пожелал лека нощ… Тогава отново се съвземаше, забравяше бушуващия в мислите й ад и се унасяше в мечти, сякаш бяха криле, с които можеше да избяга от капана, в който се намираше.

Удаде й се възможност да се сближи с Каран по време на едно семейно пътуване до Европа, чиято единствена цел бе да избягат от горещините по време на мусона. Махараджата бе купил „Павийон Капуртхала“ — къща на „Рут дю Шан д’Антренман“ номер единайсет, близо до Булонския лес, в един от най-луксозните квартали на френската столица, и бе поканил семейството си в нея. Парамджит остана в Индия да ръководи държавните дела, подготвяйки се да поеме властта, когато настъпи моментът за това. Жена му — Бринда, беше бременна за трети път. След двете дъщери всички се надяваха да роди момче, което да осигури продължението на династията на Капуртхала.

По време на пътуването между Каран и Анита възникнаха моменти на близост, които укрепиха приятелството им. Тя му разказа за отношенията си с махараджата, за чувството на изоставеност, за самотата, отегчението, огорчението, че вече не е така обичана и желана… Каран я успокояваше и съветваше. През дългите вечери на палубата на кораба двамата изпитваха неясна меланхолия, нужда да споделят трудни за изричане неща. Вълнуваха се като деца, които си говорят шепнешком за забранени неща. Влечението към греха, съществуващо между двама млади хора, макар и само на думи, ги тласкаше към донякъде неприлични теми. Излегнали се на шезлонгите, те се наслаждаваха на момента — като приятели, които си припомнят своите първи авантюри. Анита му разказа за училището в Малага, за Анселмо Нието, първия й и единствен кандидат, за това как махараджата се бе влюбил в нея, за първата любовна нощ след вечерята в „Максим“… Каран й говореше за държанките, които отиваха в двореца, за да го посветят в изкуството на любовта, че в резултат на това бе загубил интерес към индийските жени; освен това й довери, че е имал любовна история с една англичанка, докато учел в Лондон.

— Да ти призная, харесвам само европейки — каза той.

— Крушата не пада по-далеч от дървото — засмя се тя.

Споделените тайни и дружеските им разговори плениха въображението на Каран, който започна да я наблюдава по-настойчиво, сякаш отгатваше чувствата й по лицето. Тя усещаше погледа му, но не извръщаше глава, а се усмихваше и продължаваше да говори бавно, с унесен поглед.

И неизбежното се случи в Париж, когато за пръв път останаха насаме. Както всяка вечер, махараджата излезе да вечеря, този път в дома на приятелката си принцеса Дьо Шиме. Анита отказа да го придружи, оправдавайки се със силна мигрена. Имаше нужда да остане сама, чувстваше се изтощена от оживения светски живот. Каран бе поканен на лов във Фонтенбло и два дни щеше да отсъства от Париж.

Беше късно и прислугата се бе оттеглила, чуваха се само шумът от преминаването на някой файтон, лаят на куче в далечината и шумоленето на вятъра в листата на дърветата. Излегнала се на дивана и завита с одеяло, Анита гледаше като хипнотизирана огъня в камината. Въпреки че беше юни, времето беше хладно, сякаш есента внезапно се бе промъкнала през дверите на лятото. Отблясъците от огъня осветяваха огромния салон, който тя самата бе декорирала най-грижливо. Огледа доволно делото си: подобните на гербове медальони от златен варак на стените, розетките на тавана, оградени от позлатени гирлянди, които проблясваха меко; пурпурните цветя на килима от Обюсон върху паркета, придаващи нотка на уют и сласт. Шкафът, покрит с червена дамаска коприна в тон със завесите, огромният стенен часовник, китайските порцеланови съдове върху малките масички, украсените с „флорентинска мозайка“ крака на двете маси и дори жардиниерите, поставени в нишите на прозорците, напомняха за разкоша и естетиката на епохата. От тавана висяха три кристални полилея, които хвърляха сини и розови отражения от огъня в камината към четирите ъгъла на салона. Анита се унесе в дрямка сред тази обстановка на приказен разкош, която бе нейно творение.

Събуди я някакъв шум; помисли, че мъжът й се връща, въпреки че бе странно да си идва толкова рано. После чу стъпки, уплаши се и се надигна; косата й бе разрошена, а в очите й се четеше тревога. В тъмнината се очерта силуетът на Каран, осветен от пламъците в камината и от бледата светлина на луната, проникваща през прозорците.

— Реших да се върна един ден по-рано… какво лошо време!

— Бях задрямала.

— Извинявай, ако съм те уплашил.

Повече нищо не си казаха. Когато Анита мина покрай Каран, за да се отправи към стълбата и да се качи в стаята си, той я хвана за ръката нежно, но твърдо. Тя направи плах опит да се освободи. Двамата се гледаха, сякаш не се познаваха. На лицата им бе изписана пресилена и малко неловка усмивка. Тогава Каран я хвана през кръста и я прегърна. Анита понечи да се изплъзне.

— Остави ме… — прошепна тя.

Повече нищо не каза. В настъпилата тишина усети как подът потреперва при преминаването на конския омнибус по булевард „Фош“, докато устните й се сляха с устните на Каран в първата й целувка от любов.

Когато се отдръпнаха един от друг, настъпи неловко мълчание, сякаш двамата осъзнаваха чудовищността на безразсъдството, което току-що бяха извършили.

— Това, което вършим, е позорно… — промълви Анита с тих и сериозен глас. Лицето й сякаш се беше състарило.

— Рано или късно трябваше да се случи — отвърна Каран.

Тогава Анита откри, че той също бе изживял своята голгота. Каран също се бе борил срещу това фатално привличане, но безуспешно — то го бе повличало отново и всеки път по-силно, докато се бе предал напълно. Той също се бе чувствал като сред вулкан, който накрая го бе погълнал. Любовта, която изпитваха, беше като отрова, проникваща в телата им. Тази вечер Анита осъзна, че няма връщане назад и че съдбата, която я преследваше така неумолимо, все така ще я тласка в посока, от която вече не можеше да се отклони. Нима изборът не беше неин? Нима не бе искала да стане така? Нима не го бе желала повече от всичко на света? Крачката вече бе направена и нямаше връщане назад. Любовта побеждаваше за сметка на човешката слабост. Анита предчувстваше, че е въпрос на време всичко това да избухне като гигантски фойерверк. Или като бомба.