Хавиер Моро
Индийската принцеса (34)

33.

Когато се върна в Капуртхала след едно такова пътуване, Далима я нямаше. Имаше толкова прислужници, че отсъствието на един от тях не се отразяваше на ежедневието в двореца. Бавачките и слугините бяха достатъчно опитни, за да се грижат за малкия Аджит, но Далима заемаше особено място в сърцето на испанката. Казаха й, че младата индийка получила съобщение, че мъжът й се разболял, и се върнала у дома си, за да се грижи за него. Оттогава не я бяха виждали. Нито един слуга нямаше новини от нея. Дори и икономът.

Всяка сутрин, като се събудеше, Анита питаше за Далима. И винаги получаваше все същия отрицателен отговор. Дългото мълчание и продължителното отсъствие я разтревожиха. Знаеше, че Далима обожава Аджит. Не беше присъщо за нея да изчезне така внезапно. Още по-малко за толкова дълго време. Никога нямаше да го направи по собствена воля. Нещо се бе случило.

В такива случаи Анита се обръщаше към единствената си истинска приятелка в Капуртхала — Биби Амрит Каур. Анита смяташе, че докато Бринда при завръщането си в родината бе останала вярна на класата си, то Биби все така беше вярна на самата себе си. Беше единствената свободна жена без предразсъдъци, която познаваше. Жена, която имаше нещастието да живее в един твърде тесен за широкото й сърце свят. Биби бе станала член на партията Индийски национален конгрес и присъстваше на събранията й. Това беше обединение на групи от цялата страна, които се бореха за правата на индийците в Радж. Там Биби бе срещнала хора като нея, по-голямата част възпитани в английски колежи и измъчвани от едни и същи въпроси: Как да бъдат британски индийци, без да имат същите права като англичаните? Как да живеят цял живот между разкоша и бедността? Те бяха зародишът на една нова Индия, много различна от тази на Великия Дурбар в Делхи. Все още обаче бяха много малко.

Анита и Биби се отправиха към селото на Далима, което се намираше на три часа път от града. Потеглиха на коне в една слънчева утрин. Когато пристигнаха, ги наобиколи група плахи и любопитни деца, учудени, че някой идва в това забравено от бога място. Къщата на Далима беше малка тухлена сграда, която се открояваше сред кирпичените колиби. Явно не бяха толкова бедни, колкото смяташе Анита.

— Далима е в болницата — каза плахо една млада селянка.

— В коя болница?

— В Джаландхар.

В къщата ги посрещна семейството на съпруга й. Свекървата със сълзи на очи им обясни, че синът й умрял преди месец от червена треска^[1], след като бил в агония няколко дни.

— А Далима?

— Кобрата винаги хапе два пъти — продължи жената, намеквайки, че едно зло никога не идва само. — Случи се голяма беда — добави тя и погледна към стената в дъното на стаята. Беше почерняла, сякаш бе имало пожар. На пода се виждаше пепел. — Далима приготвяше вечерята и внезапно чухме, че вика. Впуснахме се да й помогнем, но беше цялата в пламъци.

— Къде е момиченцето? — попита Анита.

— При нас. Ние ще се грижим за него — въздъхна жената.

Анита потърси с поглед детето и го откри в един ъгъл да си играе с късчета дърво и парче плат. Като видя Анита, то й се усмихна. Сърцето на испанката се сви.

Двете приятелки се отправиха обратно за Капуртхала. Яздеха по прашния път покрай една река. Срещаха облечени в пъстри сарита жени, които носеха на главите си медни съдове, пълни с вода. Биби беше замислена, със смръщено чело.

— За какво мислиш, Биби?

— Пожарът е бил умишлен. Искали са да я убият.

— Далима? Кой би искал да я убие? Та тя е истински ангел.

Анита беше видяла само едната страна на Индия — тази на разкоша, властта и елита. От индийското село познаваше само идиличните пейзажи.

— Животът на една жена много лесно може да се превърне и ад — каза й Биби, — особено когато мъжът й умре. Чувала ли си за сати?

Всички чужденци бяха чували за древния хиндуистки обичай вдовиците да се хвърлят на погребалната клада на съпрузите си с вярата, че саможертвата ще им донесе вечен живот. Освен това се смяташе, че жената, която извършва сати, свързва душата си е душата на богинята Сати Мата, което ще донесе благополучие на семейството й и на селото й в продължение на седем поколения.

— Понякога жените, които извършват сати, го правят доброволно и хората ги почитат като светици — продължи Биби, — но в повечето случаи ги принуждават към това… И знаеш ли кой ги принуждава?

Анита поклати глава в знак на отрицание.

— Семейството на мъжа. Така имуществото на вдовицата остава за тях — земите, къщата, бижутата, ако има такива… Има и по-лесен начин да се отърват от една вдовица, която не желае да извърши сати — предизвикват пожар. Представят го за нещастен случай, макар че си е чисто убийство.

— Сигурна ли си?

— Почти съм сигурна. По време на посещенията ми в болниците лекарите, с които съм говорила, са учудени от големия брой жени хиндуистки, загинали по време на пожар. Винаги го казват. Двайсет пъти повече в сравнение е мюсюлманките. Не ти ли се струва странно?… Само че този род престъпления трудно се доказват и виновните почти винаги остават ненаказани.

На следващия ден отидоха с колата на Биби в обществената болница — малка порутена сграда в околностите на Джаландхар. До входа имаше две колички, опрени на земята. Бяха боядисани в бяло, с червен кръст върху тях. Това бяха линейките. Двете жени влязоха в малък кабинет, където една милосърдна сестра пиеше чай сред пакети с книжа, завързани с канап. Някои от документите сигурно бяха там от доста години, защото се бяха полуразпаднали. Сестрата ги отведе в друга, малко по-голяма зала с двайсет легла. Минаха покрай един старец, който беше в гипс от главата до петите. Някои болни се опитваха да сграбчат сарито на сестрата. Миришеше на етер и на хлороформ. Далима лежеше на желязно легло в дъното на помещението, а до нея стърчеше банката със серум. Главата, лицето и голяма част от тялото й бяха в бинтове. Спеше, а може би беше в безсъзнание.

— Има изгаряния по цялото тяло — каза сестрата. — Мислехме, че няма да оживее, но постепенно започва да се съвзема. Изпитва силни болки.

— Искам да я отведа в болницата в Лахор — каза Анита.

— Няма да я приемат. Индийка е.

— Ние ще се погрижим да я приемат — заяви Биби.

Английската болница в Лахор се помещаваше в бяла сграда с вид на голяма колониална вила. Беше най-близкото място за лечение на тежките случаи. Енергичната и решителна Биби убеди монахините да приемат Далима. Не беше европейка, но пациентката работеше за махараджата на Капуртхала — това беше доста убедителен аргумент.

В продължение на няколко седмици Анита и Биби посещаваха Далима почти всеки ден, докато жената дойде в съзнание. Първата дума, която произнесе, беше името на дъщеря й.

— Не се тревожи. Когато се оправиш, ще отидем да я вземем.

Далима обаче плачеше неутешимо. Сълзите бликаха изпод коричките на обезобразеното й завинаги лице. Никога нямаше да си върне предишния вид, защото изгарянията бяха засегнали шейсет процента от тялото. Но най-важното беше, че е жива.

От разговорите с Далима предположението на Биби постепенно се потвърди. Пожарът беше умишлен, а не случаен. И историята имаше далечни корени, още от предварителните разговори преди сватбата, когато бащата на Далима — много беден селянин, обещал зестра, която след това не могъл да даде. На няколко пъти свекърът и деверите на Далима го заплашили, за да изплати зестрата. Кога щели да получат обещаните две крави и две кози? А месинговите чинии и медните съдове? Подтикван от семейството си, мъжът на Далима постоянно я тормозел за това — всъщност винаги, когато желаел да наложи волята си над жена си. Дори я заплашил, че ще я изгони и ще й отнеме детето. Горката Далима бе живяла в истински ад в дома си, затова толкова обичаше да остава в двореца. А Анита не знаеше нищо.

— Защо не ми каза? Щях да купя двете крави и двете кози, за да те оставят на мира…

— Не, мадам. Мъжът ми имаше достатъчно пари. Семейството му щеше да измисли друго, за да се отърве от мен… Искаха да го оженят за дъщерята на един марвари — търговец, затова ме тормозеха непрекъснато, искаха да се махна.

Далима беше пречка за семейството на съпруга й, което искаше да забогатее. Заплатата, която Анита й плащаше, не можеше да компенсира онова, което щяха да спечелят, ако оженеха отново сина си. Далима бе имала злощастния късмет да попадне в безскрупулно семейство. Решена да изправи виновните пред съда, Анита за пръв път влезе в спор с мъжа си.

— Няма доказателства — каза й махараджата. — Освен това е по-добре да не се намесваме в личния живот на хората от общността. Хиндуистите уреждат въпросите помежду си, също както мюсюлманите. Всяка общност си има свои закони.

— Тогава за какво служи съдът в Капуртхала?

Махараджата бе въвел съдебна система, сходна със съществуващата в Британска Индия, с двама съдии, подготвени в Индийската гражданска служба, където се обучаваше елитът на администрацията. Съдът решаваше конфликти за неплатени дългове, за граници на поземлени имоти, за наследства, кражби и т.н. Случаите на убийства бяха практически непознати и махараджата никога не бе упражнявал изключителното право да налага смъртно наказание, което англичаните му бяха предоставили през 1902 г.

— Случаи като този на Далима се решават от панчаяти — старейшините на селото. И така е по-добре.

— Там никой няма да ги съди, защото семейството на мъжа й е най-богатото в селото и всички се страхуват от тях.

— За да може въпросът да се отнесе до съда, случаят трябва да е ясен, да има жалба в полицията, доказателства… А няма нищо такова!

— Както в случая със съдията Фалстаф… Пет пари не давам за тези доказателства!

Махараджата се засегна от думите на Анита. Ставаше дума за предишния съдия на Капуртхала — англичанин на име Фалстаф, строг и педантичен мъж, който се бе прочул покрай делото на един мюсюлманин. Мъжът твърдеше, че се е оженил за сикхка и има няколко деца от нея. Аргументът на мюсюлманина беше, че тя е приела исляма и в знак на своето обръщане е обезкосмила цялото си тяло — нещо, което сикхизмът забранява. Адвокатът на мъжа предостави едно необоримо според него доказателство, поставено в плик, който той сложи на масата пред съдията. Пликът съдържаше космите от пубиса на жената. „Махнете това от тук!“ — извика, потресен, съдията. Благодарение на тази история съдът на Капуртхала стана известен в цяла Индия, но сега на махараджата не му беше до смях.

— Възмутително е да осмиваш правосъдието в държавата ни. Така се подиграваш и на мен.

— Извинявай, mon chéri, но тази история направо ме отчайва.

— Успокой се и забрави за случая. Това е най-доброто, което можеш да направиш.

Анита замълча, после отново премина в атака:

— Мога да накарам Далима да подаде жалба.

— Не го прави — каза мъжът й с тон, който не допускаше възражения. — Държавата нищо няма да спечели от това. Нито пък ти.

— Ще се въздаде справедливост!

— Анита, живеем в държава, в която има три общности. Ние, сикхите, сме малцинство и управляваме мюсюлманите, които са половината от населението, и хиндуистите, които са една пета. В наш интерес е да не създаваме търкания и хората да живеят в разбирателство. Ясно ли ти е? В противен случай ще настъпи хаос, а от хаоса губим всички. Много по-важно е да поддържаме равновесието, отколкото да търсим справедливост в един толкова неясен случай като този на Далима. Затова последвай съвета ми: погрижи се за прислужницата и забрави всичко останало.

Беше безполезно да настоява. Урокът, който Анита получи в спора с мъжа си, бе твърде суров: правосъдието е лукс, достъпен за малцина. Въпросът сега беше да се погрижи за Далима. Анита знаеше кое най-много измъчва прислужницата й. Не беше непоносимата болка от раните, нито белезите и оголените нерви, нито самотата в болницата и отчаянието, че е обезобразена — беше мисълта за съдбата, която можеше да сполети дъщеричката й, с една година по-голяма от Аджит. Нямаше нужда дори да я пита. Неподвижна и с поглед, втренчен в перките на вентилатора на тавана, Далима мислеше единствено за малката. Щяха ли да я хранят добре? Щяха ли да се отнасят с нея нежно? И най-вече кога щеше да я види отново? Кога щеше да я притисне до себе си? Душевното й страдание беше по-силно от физическите болки.

Анита се досещаше за мъката й и беше готова да й помогне докрай. Знаеше, че без подкрепата на съпруга си никога няма да успее да изправи виновниците пред съда, но искаше поне да вземе от тях момиченцето и да го върне на майка му. Трябваше обаче да го направи без много шум, без знанието на махараджата, за да не го раздразни още повече.

Биби отново прояви готовност да помогне. Но какво да направят? Да отидат отново в селото, да се скарат със семейството и да отведат момиченцето насила? Това беше невъзможно.

— Имам една идея — каза Анита. — Ще им дам пари, за да ми дадат детето. Нали това искат?

— Не стига това, което са сторили, а отгоре на всичко ще им плащаш?

Биби беше права. Би било върхът. Накрая стигнаха до заключението, че не могат да действат сами, както последния път. Трябваше да отидат с някого, който можеше да ги стресне.

— Трябва да ги уплашим. Само така ще ги накараме да дадат детето.

Анита се замисли. Имаше един човек, който винаги се бе показвал услужлив и отзивчив към нея и без чието посредничество навярно днес тя нямаше да бъде жена на махараджата. Може би Индер Сингх, капитанът на ескорта, представителният офицер сикх, който преди време я бе посетил в апартамента в Мадрид, щеше да им направи тази услуга.

Индер Сингх работеше в двореца, но живееше на село в просторна едноетажна къща заедно с жена си, двете си деца и родителите си. Биби и Анита излязоха една привечер да пояздят и се възползваха от случая, за да го посетят. Завариха го в преддверието на дома му да пие чай. Беше по чехли, облечен в лонгхи и долна риза, но въпреки това имаше изискан и елегантен вид. Жените му обясниха случая с най-големи подробности и той ги изслуша внимателно. Познаваше проблема с неплатените зестри сред хиндуистките семейства. Беше в течение на „домашните пожари“, защото бе чел за тях в „Сивил енд Милитъри Газет“, за който беше абониран. Прояви готовност да се намеси. Нима сикхизмът не призоваваше за борба срещу дискриминацията на жената? Той беше практикуващ сикх и извършваше обиколката на Златния храм веднъж в месеца заедно със семейството си. Не пишеше ли в свещената книга, че ако на човек му се предостави възможност да извърши добро, трябва да се възползва от нея? Имаше обаче един въпрос:

— Махараджата знае ли?

Анита се почуди какво да му отговори. Поколеба се за миг, но побърза да каже:

— Да, разбира се.

На следващия ден Анита и Биби, ескортирани от четирима униформени войници с копия, чийто връх бе увенчан с триъгълното знаме на Капуртхала, и от самия Индер Сингх, който яздеше на чело с присъщата си достолепна осанка, отидоха в селото на Далима. Този път изненадата на децата беше още по-голяма. Да дойдат две непознати жени да ги посетят — това беше странно, но да пристигнат войници от личния ескорт на махараджата си беше истинско събитие. В дома на бившия мъж на Далима цареше паника. „Дали са дошли да ни арестуват?“ — сякаш се питаха близките му. Уплашените им погледи потвърждаваха, че театралната постановка бе дала резултат. Връчиха им момиченцето без възражения, без съпротива и без спор, с учудваща готовност, сякаш бяха чакали този момент. Двете приятелки бяха смаяни от спокойствието и равнодушието им.

— Вместо да се борят да задържат момичето, те се държат така, сякаш се отървават от някакъв товар — забеляза Анита.

— Една по-малко, която ще трябва да омъжат! — отвърна Биби. — Такава е логиката им.

Когато след два дни Далима видя дъщеря си на прага на болничната стая, следвана от Анита, лицето й за пръв път грейна в усмивка след всичко, което бе преживяла. Беше усмивката на човек, който знае, че ще живее и че след като е стигнал дъното, отново ще изплува бавно на повърхността, защото това беше нейният дълг на майка. Колелото на кармата се въртеше бавно и неумолимо за всички.