Хавиер Моро
Индийската принцеса (35)

34.

Анита изобщо не предполагаше, че скоро и тя ще има нужда от грижи, и то многократно повече от Далима.

Когато почувства първите болки, Анита помисли, че отново е бременна. Бяха остри пробождания, които се появяваха внезапно и я изтощаваха до крайност. Най-лесно беше да ги припише на започналите горещини. В Индия лекарите наричаха лятото, включително и периода на мусоните, „нездравословен сезон“. Тогава започваха инфекциите, пробуждаха се болестите, възраждаха се болежките. Сякаш топлината беше катализатор на всички врагове на човешкото тяло.

Доктор Уорбъртън се бе пенсионирал и се бе върнал в Англия. Грижата за здравето на владетелската фамилия на Капуртхала бе поел доктор Доре, който беше французин. Диагнозата на лекаря бе категорична: Анита имаше кисти на яйчниците. Не беше опасно, но не я съветваше да се оперира. Щяха да се абсорбират с времето.

Спазмите в корема, понякога придружени от треска привечер, я изтощиха. Нямаше желание и сили нито да язди, нито да играе тенис. Най-лошото обаче беше, че любовта престана да бъде извор на наслада и се превърна в източник на болка, а това й причиняваше силно вътрешно напрежение. Не понасяше дори една ласка в „дома на Кама“. В началото се насилваше да се преструва. Издаваше стонове, но те бяха от болка, а не от любовен екстаз. Търсеше с поглед джобния часовник, чийто циферблат блестеше сред разхвърляните по пода дрехи на мъжа й, сякаш ако знаеше часа и продължителността на любовния акт, това щеше да облекчи страданията й. Цялата плувваше в пот и се задъхваше от изгарящата вътрешностите й болка, като едва сдържаше сълзите си. „Позата на лотоса“ или „фазите на луната“, които мъжът й толкова обичаше, се превърнаха в истинско мъчение за нея. Не смееше да признае за страданието си от страх да не изгуби привилегированото място в орбитата на мъжа си, от страх да не се провали. Затова започна тактически да избягва интимните срещи, да измисля оправдания или да му доставя наслада предварително.

Внезапно той престана да я търси. „Сигурно е забелязал нещо странно в мен — помисли си тя. — Дали вече не ме харесва?“ Страхът й беше познат, бе го изпитала в Париж, когато махараджата бавеше завръщането си, след като я бе оставил сама цяла година. Страх, породен от хилядолетната женска мъдрост, че звездата може да угасне, когато тялото повехне. Страх, че ще се превърне в еднодневно цвете. „Доктор Доре ми каза, че не е препоръчително да се любиш“. С тази толкова проста фраза, която и тя би могла спокойно да изрече, мъжът й я беше освободил от бремето на болката.

— Само за известно време — добави Анита.

Анита броеше дните до обичайното за всяка година преместване в Масури, в планините, където прекарваха четирите летни месеца във великолепния „Шато Капуртхала“. Надяваше се, че смяната на обстановката ще я съживи. Пътуването представляваше истинска логистична операция, тъй като там се местеше и седалището на правителството. Напомняше преместването на правителството на Радж веднъж годишно от Делхи в Шимла, но в умален вид. Началникът на икономите следеше всичко да е в ред, защото обикновено се налагаше да наемат допълнително къщи, за да настанят толкова хора. Тази година за пръв път Анита щеше да бъде в „Шато Капуртхала“ заедно с другите жени. Сградата беше достатъчно просторна, но въпреки това Анита изпитваше ужас. Очакваха се толкова големи горещини, че никой не искаше да остане в Капуртхала. Багажът заемаше няколко вагона, защото вземаха със себе си най-добрите коне, кучетата и някои по-деликатни птици, които не издържаха на горещините в равнината, като японските фазани на махараджата — превозваха ги в отделни клетки, за всяка от които се грижеше специален човек.

В Масури нямаше автомобили — трафикът включваше коне, рикши и пешеходци. Анита и махараджата седнаха в своето данди (стол, носен от носачи) и четирима слуги в униформи ги понесоха по пътя, който изкачваше планината. Постепенно пред тях се разкри великолепната гледка на кулите, които блестяха под слънчевите лъчи, и на типичния за френските замъци покрив. „Шато Капуртхала“ беше най-забележителната сграда в Масури. Кристалният въздух и цъфналите рододендрони напомняха за вечна пролет.

Анита обаче беше меланхолична и тъжна. Постоянното й неразположение й пречеше да се наслади на непринудената атмосфера на курорта. Нямаше настроение да присъства на баловете с маски и придружаваше мъжа си на някоя вечеря или прием единствено за да изпълни ролята си на съпруга. Беше посърнала, нямаше апетит, нито каквото и да било желание. Той, както винаги, проявяваше търпение и разбиране. Дори не я упрекна, че е организирала отвличането на дъщеричката на Далима, че е замесила Индер Сингх и го е излъгала, че има одобрението му. Веднага щом научи за случилото се, понечи да я смъмри, раздразнен от дързостта й, но тъй като злото вече бе сторено, реши да премълчи. Свойствено за характера му бе да избягва директния сблъсък винаги, когато това бе възможно.

Друга черта на характера му беше неутолимият глад за светски живот, а Масури през лятото беше безкраен празник, сравним единствено с Шимла. Летният турнир по тенис беше важно спортно събитие, а разходките с кон бяха незабравими. Пищните вечери му позволяваха да се запознае с нови хора, а баловете с маски бяха идеалното място, за да съблазнява или да бъде съблазнен. Арлекин и фея с качулка, призрак и вещица с метла, денди и амазонка… Под маските се криеха британски офицери, висши служители, английски дами, индийци от висшето общество, включително махараджи и махарани, които с удоволствие флиртуваха. В тази толкова лекомислена и възбуждаща обстановка един красив и сладострастен мъж като махараджата се поддаваше много лесно на съблазънта. „Запозна се с нея на една вечеря в къщата на Бхупиндер Сингх от Патиала, на която махараджата отиде сам, защото Прем Каур, съпругата му, се възстановяваше от болестта си — разказа по-късно Джармани Дас, който по онова време беше негов адютант, но по-късно щеше да стане пръв министър на Капуртхала. — Веднага я хареса, не откъсваше поглед от нея, а щом му се удаде възможност, я заговори. Англичанката беше дошла с годеника или мъжа си, но тъй като обожаваше ездата, махараджата съумя да задържи вниманието й през цялата вечер“. Накрая й заел два коня — единия за нея, другия за мъжа й, и тя ги приела възторжено. След две седмици обаче наредил да му върнат конете и както предположил, англичанката го помолила да й ги заеме отново. Махараджата се съгласил, но при едно условие: да го придружи на бала с маски, който щял да дава един негов приятел, раджата на Пипла. Тя приела. „Цялата вечер танцуваха, после махараджата прекара една забележителна нощ с нея“ — бе продължил разказа си Джармани Дас. По-късно станало известно, че махараджата й подарил два от най-добрите си коня и бижута. Оттогава двамата били любовници в продължение на много лета.

Анита се чувстваше твърде уморена, за да заподозре увлечението на мъжа си. Чрез мрежата от слуги новината достигна до ушите на Далима, но тя не каза нищо. Беше се отдала изцяло на грижите за господарката си, която линееше и почти не играеше със сина си, както през миналите лета. Петгодишният Аджит беше щастливо дете, обградено от приятелчета и братовчеди. Обикаляше свободно из двореца и винаги беше добре приет в зенана, когато жените на махараджата организираха лека почерпка или празнуваха рождения ден на някое от децата. Харбанс Каур мразеше Анита, но това не означаваше, че изпитва същото към сина й. Напротив, винаги се държеше мило с него, защото в края на краищата той беше син на нейния господар и повелител.

От същото това лято на 1913 г. в Масури Анита започна да забелязва промяна в държането на махараджата. Обвиняваше себе си и го приписваше на окаяното си физическо и емоционално състояние, на умората от петте години брак и на непрестанния натиск, на който бе подложена от страна на семейството и англичаните. Макар винаги да твърдеше, че това не я засяга лично, все пак си мислеше, че не може да не се отрази на мъжа й. „Сигурно му е омръзнало да ме защитава — казваше си тя, — да се кара заради мен“. С това си и обясни молбата, която мъжът й отправи към нея преди рождения си ден. „Бих предпочел да не идваш на пуджа — каза й той, — за да избегна конфликтите със семейството. Освен Парамджит и Бринда, тази година ще присъстват Махиджит и годеницата му“. Цялото семейство се бе събрало и този път махараджата предпочете да отстъпи, за да не предизвика напрежение.

— Скоро ще се отървеш от мен, все едно че съм поредната ти наложница — каза Анита.

— Не говори глупости.

Докато семейството празнуваше заедно с духовниците, Анита прекара рождения ден в градината на двореца и написа в дневника си: „Случилото се вчера ме наскърби много“.

Идиличната красота на двореца, сърната, разхождаща се в парка, абисинските овце, пасящи малко по-встрани, смехът на сина й, който си играеше с други деца в градината, и бликащата от фонтаните вода не можеха да прогонят обхваналата я тъга, сякаш усещаше колко крехък е светът около нея и предугаждаше, че скоро ще се срути. Това чувство я обхващаше винаги, когато забелязваше някаква промяна в мъжа си. Намираше го все по-уклончив, по-отчужден и нетърпелив. Когато бяха заедно, той вече не беше предишният спокоен мъж, а по-скоро приличаше на затворен в клетка лъв. Започнаха да я измъчват подозрения. Какво правеше толкова време извън двореца? При кого отиваше? Дълбоко в себе си беше убедена, че мъжът й отново ходи при държанките си.

Тези мисли я потискаха и понеже не можеше да се движи, да спортува и да се разхожда, животът в Капуртхала започна да й се струва скучен. Синът й вече не се нуждаеше от непрестанни грижи, както в ранното му детство, и макар че тя му преподаваше испански, той си имаше собствени наставници и една английска бавачка. В двореца винаги имаше деца — синове на бивши държанки и служители, така че Аджит никога не беше сам. Събираха се и си играеха с кучетата или със сърната, или пък се забавляваха с папагалите от волиерата, защото паркът беше неизчерпаем извор на забавления. Познаваха двореца до последното кътче и когато им омръзнеше да стоят навън, слизаха в приземието и търсеха ту молив, ту хартия, ту нещо друго, а служителите изпълняваха всичките им капризи. Обичаха да изследват дълбините на сградата, да стигат до котелното помещение, винаги изпълнено с тайнственост, да влизат в складовете с бутилки шампанско, водка и джин, в избите с най-отбраните френски вина и в топлите и благоухаещи помещения, където слугините подреждаха спалното бельо според номерата на стаите, а после го поставяха в различни шкафове. Когато имаше приеми и балове, те се измъкваха от стаите си, за да гледат иззад балюстрадата на залата как чичовците и роднините им танцуват под звуците на оркестъра. Имаше опасност да станат ужасно разглезени, също като четиримата синове на махараджата. Едно лято, когато бяха дванайсетгодишни, баща им ги остави сами в един дворец в Аудх, а те излязоха на лов и започнаха да стрелят по всичко, което им се изпречи пред очите. Една вечер заповядаха на слугите да им занесат храна и алкохолни напитки в стая, чийто под беше покрит с постелки, както бяха видели да прави баща им. Когато научи за това, една от английските бавачки им нареди да върнат храната и напитките, като ги заплаши, че ще каже на махараджата. Вбесени, момчетата казаха, че ще я уволнят.

— He, darling, не можете да я изгоните — каза им другата бавачка, която беше индийка. — Бащите ви са я наели и не можете да я уволните.

— Тогава ще я застрелям — отсече едното от момчетата.

— С това няма да постигнеш нищо, darling — отвърна бавачката, за да го успокои.

Синовете на махараджите наистина бяха твърде разглезени.

Анита не желаеше синът й да стане като тях, но трудно можеше да го предотврати поради честите си пътувания. Всеки път, когато се връщаше у дома, тя го заварваше по-див, отколкото го бе оставила. Индийките, включително Далима, бяха твърде кротки и отстъпчиви със синовете на господарите. Може би се дължеше на някакъв атавистичен страх, наследен от закона на кармата, че един ден тези момчета ще станат техни господари и ще властват над тях и семействата им.

Сватбата на Махиджит с една индийка от знатно потекло не беше толкова пищна като сватбата на по-големия му брат Парамджит, но въпреки това бяха поканени две хиляди гости. Анита отново бе натоварена с подготовката. Здравето й постепенно се бе възстановило, както бе предвидил доктор Доре, и сега тя отново имаше сили да се справи, предвиждайки и най-дребните подробности. Но вече не изпитваше ентусиазма от предишната сватба, когато си мислеше, че статутът й в семейството ще се промени. Сега не хранеше никакви илюзии. Индия беше страна, разделена на общности и прослойки, в които всеки заемаше определено място. Освен нея, която живееше в социална изолация. Не очакваше нищо от жената на Махиджит. Беше девойка раджпут от планините, която махараджата бе избрал заради благородното й потекло. Изглеждаше твърде свенлива и плаха, не говореше и дума английски и сигурно с радост щеше да се затвори между четирите стени на зенана и да се присъедини към нападките срещу испанката. Анита вещаеше кратко бъдеще на младоженците.

Боговете явно също мислеха така, ако се съди по знака, който пратиха в първия ден от честванията. Фойерверките, изстреляни твърде близко до слоновете, подплашиха животните и те скъсаха веригите, с които бяха завързани. В суматохата бяха смазани трима гледачи. Макар че в двореца не отдадоха голямо внимание на случката, хората на улицата се бояха, защото няколко животни бяха избягали. Началникът на държавните конюшни организира хайка и ги залови едно по едно, вече успокоени. Но хората говореха, че това е лошо предзнаменование за младоженците.

Анита предизвика друг инцидент, който остана без особени последици, но се разчу из цяла Индия. Мъжът й я помоли да направи всичко възможно, за да задоволи вкусовете на най-важните гости, в случая новия губернатор на Пенджаб — Майкъл О’Дуайър и съпругата му. Въпросната дама беше известна с пристрастеността си към виолетовия цвят и самият махараджа смяташе в нейна чест да носи тюрбан в същия цвят. Анита нареди да декорират апартамента на губернаторите със завивки и завеси в лилава гама и дори изнамери английски тапети — последен вик на модата, с флорални мотиви в синьо и виолетово. Напълни вазите с виолетки и като връх на изискаността й хрумна да смени бялата тоалетна хартия с лилава. След обстойни проучвания се оказа, че такава тоалетна хартия не съществува в цяла Индия. Тъй като нямаше време да я поръчат от Англия, реши да се възползва от услугите на железопътната компания, чието модерно оборудване в Джаландхар можеше да върши чудеса. И наистина успяха да боядисат няколко ролки бяла тоалетна хартия в лилаво. Анита беше безкрайно щастлива, че е успяла да задоволи малкия каприз на съпругата на губернатора.

Когато в деня на сватбата махараджата покани лейди Конмеър на танц след сватбения банкет, англичанката нямаше думи да изрази благодарностите и похвалите си. „Апартаментът, който сте ни предоставили, е великолепен, Ваше Височество — каза му тя, — но става нещо странно с тоалетната хартия, защото цялото ми тяло е в лилаво“.

Махараджата не можеше да сдържи смеха си, когато след сватбата разказа на Анита за разговора си с дамата. „Човек не трябва да е такъв перфекционист“ — укори я той нежно.