Хавиер Моро
Индийската принцеса (49)

Късна любов?

След публикуването на първото издание на книгата по телефона ми се обади една възрастна дама — Аделина, която каза, че живее в Мадрид.

— Аз съм племенница на Анита Делгадо — каза ми тя по телефона. — Бих искала да ви видя.

Уговорихме се да се срещнем следващата седмица. Докато чаках да настъпи уреченият ден, аз се опитах да проверя кой ми се бе обадил. Не бях чувал да се говори за Аделина Родригес, нито бях чел нещо за нея. По тона на гласа обаче и по подробностите, които тя подхвърли по време на телефонния ни разговор, нямаше съмнение, че става дума за човек, който е познавал отблизо принцесата на Капуртхала.

Прие ме, елегантно облечена, в жилището си в центъра на Мадрид. Беше крехка, висока, слаба, с много фини пръсти и бяла кожа, с нежна усмивка и лек андалуски акцент. Носеше някои от бижутата, които бе наследила от Анита. Беше около осемдесетгодишна.

Каза ми, че се запознала с принцесата в Малага през 1927 г., след като тя напуснала окончателно Индия. Роднинството им беше по линия на доня Канделария. Майката на Анита и бабата на Аделина били леля и племенница. През 1935 г. те се срещнали отново, този път в Париж. Анита живеела охолно в луксозен апартамент на булевард „Виктор Юго“ благодарение на щедрата издръжка, която получавала от махараджата. Аделина живеела с баща си, републиканец, който бил принуден да напусне Испания.

Аделина ми бе приготвила изненада — четири големи фотоалбума с кожени корици и сребърния герб на кралската династия на Капуртхала. Албуми, които не бяха разгръщани от трийсетте години. Някои от снимките са публикувани в оригиналното издание с любезното съдействие на Аделина и сестра й — Пепита.

В един от тези албуми на снимките много често се вижда един мъж, малко по-млад от Анита.

— Това е баща ми — прошепна Аделина. — Секретарят на принцесата.

Хинес Родригес Фернандес де Сегура беше от добро семейство, родом от Малага, вдовец на една братовчедка на Анита Делгадо и баща на три дъщери. Бил борсов агент, високообразован, говорел отлично няколко езика, депутат в Кортесите по време на правителството на Леру, преди Гражданската война да го принуди да избяга във Франция. Аделина имаше щастливи спомени от годините, прекарани в изгнание:

— Живеехме на булевард „Марсо“, много близо до Анита. Виждахме се почти всеки ден, пазарувахме, прекарвахме заедно коледните празници, яздехме в Булонския лес и най-вече ходехме на театър. Аз бях на петнайсет години, а принцесата — на около четирийсет. Беше много хубава и мила.

— Баща ви и принцесата бяха ли любовници? — осмелих се да попитам.

Аделина се усмихна, леко засрамена.

— Той беше неин секретар — настоя тя.

Снимките обаче не лъжеха. На тях Хинес и Анита, хванати под ръка, излизаха от „Отел дю Пале“ в Биариц или вървяха по улица в Лондон или Мадрид. Накрая Аделина призна: Анита Делгадо била голямата любов на баща й. Идилията започнала през 1936 година. Двамата били сами в Париж. Тя била разведена, той — вдовец. Анита внезапно намерила семейство и мъж, който й предлагал стабилност и любов. Предишната й страст към Каран се била превърнала в смътна мечта. Престанали да се виждат, след като той се оженил за една индийска принцеса. Любовта й към него била платоническа, нищо повече.

Връзката й с Хинес била зряла и стабилна. Той присъствал всекидневно в живота й и освен това бил лудо влюбен в нея. Постепенно се превърнал в неин верен спътник, неизменно внимателен и отзивчив. След края на Гражданската война в Испания двамата се върнали в Мадрид. Живеели „официално“ в отделни апартаменти: Хинес с дъщерите си на „Пасео де Росалес“, а Анита — на „Маркес де Уркихо“. Аделина си спомняше как в неделя излизали с колата на Анита — „Мерцедес 180“, на разходка из околностите на Мадрид. Според Аделина, двамата пазели връзката си в тайна, защото Анита се страхувала, че махараджата може да научи и да й намали или спре издръжката.

През 1962 г. Анита Делгадо постепенно започнала да линее и накрая, по думите на Аделина, животът в нея напълно угаснал.

— Когато умря, баща ми беше съкрушен. Заедно е Аджит се бори със свещениците от католическата църква, за да бъде погребана по християнски. Така и не се съвзе след загубата й.

Хинес изгубил желание да живее и скоро след това се разболял. „От сърце, от какво друго?“ — каза Аделина е меланхолична усмивка. Шест години по-късно, на 21 февруари 1968 г., той починал на седемдесет и две годишна възраст.

Разбрах, че Аделина е обичала Анита като своя майка. Най-доброто, което можеше да направи в нейна памет и в памет на баща си, бе да съживи поне за малко щастливите моменти от миналото. Беше ми се обадила именно за това — да си спомни, да изтръгне тази любовна история от забвението.