Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pasion India, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Хавиер Моро. Индийската принцеса

ИК „Хермес“, Пловдив, 2011

Редактор: Вера Янчелова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 978-954-26-0980-3

История

  1. — Добавяне

3.

Навън миришеше на развалени плодове, на кал и на разнасящите се от малките олтари благовония. Кравите се движеха преспокойно и това не правеше впечатление на никого, освен на Анита, която не разбираше защо не ги използват, за да теглят рикшите — двуколки за превоз на пътници — вместо измършавелите като скелети мъже, които изглеждаха по-близо до смъртта, отколкото до живота.

— Ние с удоволствие бихме ги изяли — подхвърли кочияшът на файтона, мюсюлманин на име Фироз, който имаше бакенбарди и толкова мръсна курта[1], че беше невъзможно да се отгатне първоначалният й цвят… — Но за индийците животът на една крава струва повече от живота на един човек, така че… няма кой да ги яде!

Файтонът се разминаваше с нови двуетажни трамваи; те току-що бяха пуснати в движение и преминаваха по улиците на града между обширни затревени пространства и разкошни къщи, всички в един и същ викториански, почти готически стил.

— Тези трамваи са по-хубави от трамваите в Ливърпул — заяви Фироз, горд с града си.

Когато стигнаха до Крауфорд Маркет, Анита остана изумена от изобилието на стоки: това беше истински ориенталски базар.

— Тук идват да пазаруват англичаните и парсите[2] — обясни мюсюлманинът. — Те имат най-много пари.

Продаваше се всичко: от къдрави кученца до турски тютюн и непознати за тях плодове, които продавачите им подаваха да опитат иззад високите пирамиди от плодове и зеленчуци. Барелефите, които украсяваха металната конструкция и вътрешния фонтан, бяха дело на художника Локуд Киплинг, чийто син Ръдиард преди два месеца бе получил Нобелова награда за литература.

След Крауфорд Маркет Анита разгледа останалите базари, претъпкани с магазини и сергии, където се продаваха зърнени храни и захар от Бенгалия, сладки от Кашмир, тютюн от Патна и сирене от Непал; в базара за платове й се искаше да докосне всичките видове коприни от Индия; на Пазара на крадците очите й не можеха да се отделят от бижутата и от интересните предмети. Върху площ от два квадратни километра имаше около дузина големи базари, над сто храма и светилища и повече стока от тази, която Анита и мадам Дижон бяха виждали през живота си.

Извън колониалния център разкошните и широки булеварди преминаваха в лабиринт от улички, гъмжащи от хора от различни раси и религии — взрив от живот и хаос, какъвто съществува само и големите азиатски градове. Анита и мадам Дижон спираха от време на време, за да избършат струйките пот от лицата си и да си поемат дъх. „Какъв шумен град, пълен с облечени или полуоблечени индийци със странни маниери… и боси!“ — щеше да напише Анита в дневника си[3]. Струваше й се, че всички говорят едновременно на различни езици. В едно малко рибарско пристанище колите продаваха сутрешния улов. Глъчта, миризмата и атмосферата напомниха на Анита пазара в квартала в Малага, където бе минало детството й — беден квартал на име Върлиното заради върлините, на които окачваха рибата да се суши. А децата със слаби като клечки крачета и черни като въглен очи й приличаха на бедните деца в Андалусия, които също тичаха голи из кварталите с къщурки. Тук обаче хората бяха по-бедни. Някои деца бяха толкова болни, че приличаха на старци, а коремите на други бяха издути от глисти; имаше също просяци с отвратителни недъзи, които Фироз умело пропъждаше. „Тук бедняците са ужасни“ — каза Анита, като отклони поглед от един покрит с язви прокажен, който се приближи и протегна към нея паничка. Не можа да потисне гримасата си на отвращение, когато осъзна, че вместо с коса, както си бе помислила, главата на просяка беше покрита с мухи.

 

 

Твърде богат, твърде беден: контрастът в Бомбай объркваше испанката, но въпреки това тя искаше да види всичко, сякаш бе решила да обхване и проумее сложната действителност в новата си родина още от първия ден. Фироз ги отведе на отсрещната страна на залива и файтонът пое по пътя, който се виеше по един хълм. Конете се запъхтяха от изкачването. Горе имаше пет кули, от които се виждаше целият град. Гледката беше великолепна, макар че мястото сякаш не бе от този свят. Шумът от крилата на лешоядите и граченето на хиляди гарвани огласяха околността. Това бяха Кулите на мълчанието, където парсите извършваха погребалните си ритуали. Парсите бяха последователи на Заратустра — персийски пророк, който сътворил проповеди, предаващи разговорите му с Бог. Религията им бе една от най-древните в света. Когато мюсюлманите ги прокудили от Персия, парсите се установили в Индия. Англичаните им бяха предоставили един хълм в Бомбай, където да полагат мъртъвците си. Те не ги погребваха, нито ги изгаряха, а ги поставяха голи върху мраморни плочи в петте кули. Лешоядите и гарваните се нахвърляха върху труповете и ги поглъщаха за секунди, така че смъртта се превръщаше в живот. Единствено „водачите на мъртвите“ имаха право да се погрижат за труповете. Препасани само с парче плат около кръста и снабдени с тояга, те хвърляха в морето костите и остатъците. Мястото привличаше чужденците заради невероятните гледки, които се разкриваха от него, а може би изпитваха и някакво нездраво любопитство.

Анита обаче не можа да понесе спектакъла. Почувства се зле от наситения с миризми въздух, от главозамайващата височина и от гледката на хищните птици и на хора, които явно вече бяха в отвъдния свят. „Моля те, отведи ме от тук!“ — помоли тя мадам Дижон.

Върнаха се по пътя покрай залива. Погребалните клади, които осветяваха здрача, впечатлиха Анита почти толкова, колкото и Кулите на мълчанието. Не беше свикнала с близкото присъствие на смъртта. Денят беше преизпълнен с твърде силни преживявания за младата испанка. Опиянена от цветове, миризми и звуци, тя имаше чувството, че ще падне в несвяст. Това, което бе видяла, не беше град, нито дори страна, а цял един свят, който бе твърде странен и тайнствен за младата андалуска. Свят, който й вдъхваше страх. Внезапно изпита желание да се разридае, да изплаче насъбралите се в душата й сълзи, но се сдържа. Беше горда, беше смела и полагаше усилие да овладее чувствата си. „Колко далече е Испания!“ — помисли си тя с въздишка.

По-късно, когато слезе в „Сий Лаундж“, ресторанта на хотела, тя изглеждаше прекрасна във вечерната си рокля. Но дали поради жегата, която вентилаторите не успяваха да прогонят, или заради познатата мелодия, изпълнявана от оркестъра, която й напомни предишния живот, Анита Делгадо се олюля. Този път напразно се опита да се овладее, направи няколко колебливи стъпки и се свлече върху мекия персийски килим, предизвиквайки лек смут сред придружаващите я дами, гостите и сервитьорите, които се струпаха около бледата като мрамор красива девойка, питайки се един друг какво да направят, за да я върнат в съзнание.

Бележки

[1] Традиционна мюсюлманска мъжка дреха, наподобяваща рокля. — Б.пр.

[2] Етнорелигиозна общност в Индия. Парсите са потомци на иранците зороастрийци, дошли в Индия през VII-X в., след завладяването на Иран от арабите. — Б.пр.

[3] Цитатите от дневника й са взети от книгата на Елиса Васкес де Хей Анита Делгадо (Планета, 1997). — Б.а.