Хавиер Моро
Индийската принцеса (30)

29.

Страстта на раджата към разкоша се засилваше с времето, сякаш искаше да компенсира незначителността на държавата си с все по-голяма пищност. Към небесносиния тюрбан, който носеха войниците от гвардията му и който беше в тон с морскосинята куртка със сребристи ревери, той прибави червен помпон в чест на френския морски флот. И така, с подскачащия на тюрбаните им пискюл, достолепните воини сикхи ескортираха каляската, с която блестящата двойка, вече завърнала се от Европа, минаваше по улиците на Капуртхала. При преминаването им тълпата ги приветстваше непрестанно, а в центъра на града имаше такова стълпотворение от хора, които искаха да ги поздравят с добре дошли, че шествието бе принудено да спре няколко пъти. Раджата бе въвел един вид ритуал след всяко свое пътуване в чужбина: обикаляше главните сикхски, хиндуистки и мюсюлмански храмове, за да благодари на боговете за щастливото завръщане и да поднови връзката с поданиците си.

След това шествието излезе от града и се отправи към най-високата част, докато стигна до оградата на новия дворец, който от сега нататък щеше да бъде тяхната резиденция. От двете страни на алеята, водеща към колонадата пред входа, бяха строени в изряден ред слонове, за да ги поздравят с добре дошли. При вида на градината с кипарисите, с моравата, с грижливо подрязаните храсти и цветните масиви, поддържани от петстотин градинари, с големите фенери от ковано желязо, с балюстрадите в ренесансов стил и алегоричните статуи, сред които изпъкваше фигурата на готов да нападне тигър, дело на френския скулптор Льо Куртие, Анита за миг се обърка и си помисли, че още е във Франция. Извисила се на фона на заснежените планини на хоризонта, боядисаната в розово сграда с бели барелефи беше сбъднатата мечта на раджата. „Успях да пренеса част от Франция в подножието на Хималаите“ — казваше гордо той. С мансардния си покрив, покрит с плочи, с двойките колони на портика и сто и осемте си стаи дворецът беше огромен за размерите на Капуртхала. Съразмерен бе единствено с тщеславието на принца и с желанието му да се мери с великите личности в този свят. Въпреки това, царедворците одобряваха решението на раджата да се премести в тази сграда в околностите на града, тъй като бяха убедени, че така ще засили аурата си на божество пред народа. Неговите хулители обаче мислеха обратното: за тях тя беше неопровержим знак за разширяващата се пропаст между принцовете на Индия и техните поданици.

Шестстотин работници бяха работили девет години, за да изпипат всичко в двореца до най-малката подробност. Стените на Дурбар Хол (залата за аудиенции) бяха декорирани в автентичен индийски стил, с дървени барелефи, съчетаващи френски и източни мотиви. Изящно изваяният таван с остъклен купол беше осветен от лампички във формата на звезди. Горе имаше галерия с колони, издигащи се на равни разстояния една от друга. Беше предназначена за дамите от двора по време на официални церемонии. Върху паркета от дървесина в различни цветове бе изобразен гербът на Капуртхала: фигури на слон и кон, разположени от двете страни на щит, поддържащ рицарска броня с гравиран девиз: Pro Rege et Patria^[1]. Подът бе така излъскан, че слугите се оглеждаха в него, за да си оправят тюрбаните. Огромни изделия от севърски порцелан, копия на гоблени, старинни мебели и килими от Обюсон^[2], направени по поръчка според размера на стаите, свидетелстваха за възхищението, което раджата изпитваше към френския стил от XVIII век. С изключение на две помещения, чието обзавеждане бе вдъхновено от други страни — японската стая и пушалнята в турски стил, — всяка от сто и осемте стаи, отредени за гостите, носеше името на френски град или на някоя френска знаменитост. Масата в главната трапезария побираше осемдесет души. Котелът, подгряван с въглища, осигуряваше топла вода денонощно за удобство на обитателите — гости и служители, защото дворецът беше и седалище на правителството. Канцелариите на различните администрации заемаха приземните помещения. Кабинетът и покоите на Негово височество бяха на първия етаж, откъдето се разкриваше великолепна гледка към парка и града зад него. Спалнята му беше отделена от спалнята на Анита с голям дрешник. Покоите на испанката, които включваха стаята на детето и тези на прислужниците й, гледаха към огромна тераса. Мястото не притежаваше задушевното и идиличното очарование на Вила Буона Виста, но беше просторно, удобно и величествено. През първите дни Анита се чувстваше леко объркана, защото, освен всичко, бе изгубила последните връзки с миналото — мадам Дижон и Лола. Не че прислужницата й липсваше, напротив, но испанката тъгуваше за своята среда. При следващото пътуване щеше да доведе друго момиче, по възможност андалуска, дори само за да й напомня откъде идва. Нуждаеше се от ориентир в този илюзорен свят.

Жените на раджата се противопоставиха на желанието на мъжа си да премести зенана в едно от крилата на Елисейския дворец.

— Ще останем в стария дворец, Ваше Височество — каза му Харбанс Каур, първата му съпруга, с решителния тон на човек, който е обмислил добре думите си.

— И може ли да знам причината за упорития ви отказ? Предлагам ви най-модерния и разкошен дворец в Индия, а вие го пренебрегвате.

— Причината ви е известна. Бихме се преместили на драго сърце, ако испанката се присъедини към зенана.

— Знаете, че това е невъзможно. Тя не е свикнала да живее по този начин. Ще остане в собствените си покои.

— Ваше Височество, смятаме за нередно да спазваме пурда в новия дворец, докато вие съжителствате с чужденка, чието държание обижда традицията именно защото пренебрегва самите норми на пурда… Моля ви да разберете положението ни.

Пред тази твърда решимост раджата се отказа да продължи спора. Първата му съпруга току-що му бе напомнила принципа, който винаги бе ръководил индийското общество: всеки на мястото си.

— Светът ни ще се разпадне, ако традициите не се зачитат — завърши Харбанс Каур със сериозен тон.

Или казано с други думи: или всички, или никоя. Може би бяха помислили, че като притиснат раджата, той ще отстъпи и ще постави Анита на мястото й. „Колко са наивни — помисли си той, — никой не може да упражнява натиск върху раджата“. А може би наивният бе той? В тази особена война на нерви времето беше на страната на жените му. Междувременно те се противопоставяха на каквото можеха, тайно саботираха плановете на раджата и бойкотираха опитите му за приемането на Анита от обществото.

Реши да не казва на жена си за този разговор. Дори не му хрумна мисълта да я помоли да се присъедини към зенана. Знаеше, че е безсмислено, а и на него самия нямаше да му се понрави. Щеше да означава, че Анита „е станала местна“, а него го привличаше именно обстоятелството, че е различна, че има индивидуалност, собствено мнение и глас — стига да не объркаше прекалено живота му.

Раджата реагира по обичайния си начин — използва властта си, за да отговори с жест, който бе далеч по-оскърбителен от неуважението, което бяха проявили към него жените му. Не искате да живеете под един и същи покрив с испанката? Не желаете да я приемете? Тогава тя ще организира сватбата на наследника на трона. „Не щеш супа, на ти пълна купа“ — мислеше си Анита, сериозно разтревожена от посоката, която вземаха нещата.

— Ще ме намразят още повече, mon chéri. Не е ли по-логично Харбанс Каур да се заеме със сватбата? В края на краищата синът й се жени.

— Искам ти да организираш всичко. Жените ми ще забавляват съпругите на индийските ни гости и нищо повече. Само за това ги бива.

— Вече ми се иска синовете ти да са тук — заяви тя с въздишка.

Анита се беше запознала с тях на една вечеря в Лондон. Парамджит, наследникът, й се бе сторил затворено и прекалено сериозно момче, изпълнено със страхопочитание към баща си. Беше пълна противоположност на общителната и жизнерадостна Бринда. Махиджит беше по-забавен, макар и леко дистанциран и твърде повърхностен. Най-малкият — Амарджит, военният, беше истински кавалер, човек, който вдъхваше доверие. Не можа да се запознае с Каран, за когото всички твърдяха, че е най-симпатичният и общителен от синовете, защото беше в Швейцария. „Ако живееха в Капуртхала — мислеше си тя, — щях да имам приятели, среда и животът ми щеше да е по-нормален и не така самотен“. Необяснимо защо се надяваше, че заварените й синове ще успеят да разсеят враждебната атмосфера, която се бе създала около нея. Бяха почти нейни връстници, бяха живели в Европа дълго време и само те можеха да въздействат върху майките си и да сложат край на изолацията й. Сватбата на Парамджит можеше да означава началото на една промяна. Щеше да престане да бъде натрапницата и „мразената“.

Раджата беше решил да похарчи половината от годишните приходи в държавата за сватбата на сина си. Една колосална сума за транспорт, обслужване и забавление на гостите. Подобно на средновековните монарси, той покани всички. И също като тях искаше народът му да участва в празненствата: „За да остане незабравим спомен от това щастливо събитие, имам честта да съобщя на всички мои поданици, че от сега нататък началното образование ще бъде безплатно“. Последната фраза от речта му обаче доведе до бурни коментари: „Безплатно не само за момчетата, но и за момичетата“. През 1911 г. самата идея момичетата да учат беше революционна; тя предизвика незабавната реакция на представителите на мюсюлманската общност пред висшите държавни служители, които поискаха незабавната отмяна на мярката. Раджата обаче държеше твърдо на своето и не отстъпи.

Джагатджит беше решен да превърне държавата си във фар на цивилизацията и прогреса и искаше да влезе в историята като просветен монарх. Въпреки ексцентричностите, с които се бяха прочули, много принцове бяха осигурили на поданиците си условия на живот и социални придобивки, непознати в онази част на Индия, която бе пряко управлявана от англичаните. Като махараджата на Барода, известен не само с армията си от дресирани папагали, които можеха да вървят по тел и да карат миниатюрни сребърни велосипеди, но и защото през 1900 г. въведе безплатно и задължително образование. Или Ганга Сингх — махараджата на Биканер, който бе превърнал някои зони в пустинята на Раджастан в оазиси с насаждения, изкуствени езера и процъфтяващи градове. Или раджата на Майсур, който бе финансирал създаването на технически университет, прочул се в цяла Азия. Или раджата на малката държава Гондал — скромен човек, който премахна данъците на селяните и увеличи митата, за да компенсира намаляването на приходите в хазната. Раджата на Капуртхала мечтаеше да стигне още по-далече, искаше да се съревновава със западните държави. Сватбата на наследника му беше идеална възможност да запознае света с успехите на Капуртхала. „Раджата много се надяваше да направи благоприятно впечатление на европейските си гости. Искаше да си спомнят за държавата му като за едно екзотично и едновременно с това модерно място“ — написа Анита в дневника си.

Следващите няколко месеца изминаха в трескава дейност. Всичко трябваше да е идеално планирано, проучено и измерено до секундата. По време на едно от посещенията си в Патиала Анита се обърна за помощ към Франки Кампос, началникът на кухните, който й помогна да състави менютата, да поръча продуктите, да наеме готвачи и да планира всичко. От Бомбай щеше да пристигне специален влак, поръчан от раджата, натоварен с бутилки минерална вода „Евиан“, с уиски, порто, херес и шампанско. С това разделът с напитките бе осигурен.

Най-трудните решения бяха свързаните с протокола. При толкова раджи, набаби, аристократи и служители беше истинска главоблъсканица да планира къде да спят, какво да ядат, каква програма да им предложи и кой до кого трябва да бъде настанен. Трябваше да се съобрази с ранга, религията, възрастта, титлите и сходните вкусове.

— Жените — особено англичанките, са много педантични по отношение на протокола — каза й Пако. — Ако стане грешка, мъжът може да се примири, че не са му отредили полагащото му се място, но ви уверявам, че жена му ще вдигне шум до бога. Държат много на тези неща… Може би защото няма за какво друго да мислят.

Пако знаеше какво говори. Беше донесъл една малка книга от около десетина страници, известна като Червената книга, където всички граждански и военни длъжности бяха подредени по старшинство.

— Ако искате да разберете дали един инспектор по вредни пушеци стои по-долу в йерархията от един нотариус, трябва само да погледнете в книжката.

Помощта на Пако беше неоценима за Анита, която вложи цялото си усърдие в подготовката на сватбата. Репутацията й бе заложена на карта, особено като се има предвид, че жените на раджата не я изпускаха от поглед. Не можеше да се провали.

Пако я посъветва да отиде в Калкута, за да се снабди с каквото й бе нужно. Само там можеше да се намерят толкова метри плат, необходими за ушиването на стотиците покривки, салфетки, комплекти чаршафи и кърпи, както и на петдесетте шатри, които щяха да бъдат разпънати в парка на двореца, за да поберат всички гости. Трябваше да се купят допълнително прибори и чаши и безброй още дреболии: от солници и препарати против насекоми до тоалетната хартия, от която Анита предвидливо смяташе да докара цял вагон.

Раджата реши да се възползва от периода преди Коледа и да замине с нея. Беше сезонът на полото и конните надбягвания, на които елитът на Азия неизменно присъстваше. През 1911 г. Калкута беше на път да изгуби статута си на столица на Британска Индия в полза на Делхи, но все още беше най-важният град на субконтинента, неговият търговски, артистичен и интелектуален център. Въпреки че разрушителното действие на мусоните в продължение на десетилетия бе помрачило блясъка им, обществените здания, търговският център, паметниците и жилищните сгради с балюстради и колони все още пазеха старинното си великолепие.

Анита и раджата прекараха няколко незабравими дни в Калкута: сутрешни разходки с каляска в огромния парк Майдан под сянката на смокините, магнолиите и палмите; обеди с изтъкнати търговски магнати — като мистър Мълик, чийто дворец в центъра на града хвърли във възторг раджата, защото беше истински музей на европейското изкуство; театрални представления на класически пиеси в Олд Емпайър Тиътър; оперен рецитал в къщата на г-жа Бристоу — изтъкната английска дама, в чийто дом бяха канени да пеят най-добрите примадони и тенори от Европа; през следобедите — дегустация на сладоледи в ресторант „Фирпо“, „по-хубави и от италианските“, както гласеше рекламата; вечери в Толигандж Клъб, последвани от танци под звуците на известни оркестри… В Калкута човек все едно се намираше в Лондон, но извън Англия. Дамите се обличаха по последна мода — с тоалети от брокат и тъкани от Бенарес и Мадрас, от които индийските шивачи правеха копия на най-новите парижки и лондонски модели. След като „разграбваше“ с часове големите магазини — като „Арми“ и „Нейви Стор“, „Хол“ и „Андърсънс и Нюман“, които предлагаха всичко, което се произвеждаше в Европа и Америка, в следобедните часове Анита отиваше във фризьорския салон на французите Малве и Сирет, които изпадаха в екстаз от лъскавата коса на нашата испанска рани. Прочутата двойка от Капуртхала едва смогваше да присъства на всички вечери, концерти и приеми, на които я канеха. Калкута беше голям град и ограниченията не бяха така строги, както в останалата част на Индия. Веднъж, докато наблюдаваха конните надбягвания, за огромно удоволствие на Анита и раджата, губернаторът на Бенгалия лорд Кармайкъл представи Анита на съпругата си и я покани на вечеря в резиденцията си. За първи път отиваха заедно на официален прием. Само в космополитен град като Калкута човек можеше да срещне личност като този лорд: скромен, с деликатни обноски, стараещ се винаги да се хареса, любител на изкуството, пчелар в свободните си часове и автор на една монография за стоножката. „Не прилича на останалите англичани“ — мислеше си Анита. Наистина Калкута беше рай на свободата^[3].

Една новина обаче прекъсна трескавото оживление на тези дни на покупки, подготовки и празненства. Младата Бринда, годеницата, не се бе качила на кораба, с който трябваше да се върне в Индия.

— Трябва ли да отложим сватбата? — попита ужасено Анита.

— Не. Нека да проверя какво се е случило.