Хавиер Моро
Индийската принцеса (23)

22.

В прекрасния Камра Палас, предишния дворец на раджата, където живееха останалите му жени, зад вратите от резбовано дърво и прозорците с решетки, новината не бе посрещната със същата радост. Нейно височество Харбанс Каур бе много разтревожена. Наследствената линия не беше застрашена, защото синът й Парамджит бе законен наследник на трона на Капуртхала, освен ако не успееше да го заеме поради някакво форсмажорно обстоятелство. Следваха го други трима сина, включително синът на Рани Канари, което гарантираше потомство с чиста индийска кръв. Една съпруга не се чувстваше непременно унижена или отблъсната, когато мъжът й си вземаше друга жена. Фактът, че се женеше за друга, не предизвикваше антагонизъм, враждебност или ревност сред останалите съпруги. В този случай обаче, понеже Анита беше чужденка и освен това бе отказала да стане част от зенана, цареше недоверие. И то до такава степен, че Харбанс Каур отказа да признае испанката за законна съпруга.

Обстоятелството, че раджата се бе влюбил толкова силно, че бе напуснал двореца и бе отишъл да живее с „чужденката“ във Вила Буона Виста, се приемаше като оскърбление. Не съответстваше на това, което се очакваше от него. Вярно, че Джагатджит ги посещаваше редовно и се грижеше за благополучието им, както твърдяха лекарите и аите, които сновяха между дворците. Нищо не им липсваше, но не в това беше въпросът. От месеци не бе прекарвал нито една нощ с жените си, нито с любимите си държанки. Месеци, без да сподели една вечер с тях и без да отдели време на многобройното си семейство. Харемът линееше. Неговият господар, душата, която му вдъхваше живот, беше под влиянието на една чужденка, която му бе откраднала сърцето, бе го лишила от воля и дори не бе благоволила да ги посети поне веднъж. Последното всъщност ги бе наранило най-много, защото според традицията жените, които са най-старши в зенана, се грижеха за новите, за да направят живота им по-удобен. Всичко в името на едно по-добро съжителство, тъй като в големите домакинства не съществуваха търкания и ревност, въпреки че Нейно височество винаги се ползваше с най-голям авторитет. С отказа си да стане част от харема Анита бе изгубила възможността да се сприятели с останалите жени на раджата, които се чувстваха пренебрегнати от едно момиче, което дори не можеше да се похвали с добро потекло. Смятаха, че щом не се интересува ни най-малко от тях, значи не изпитва интерес и към раджата. Те бяха неговият живот и истинското му семейство, а Анита бе само една натрапница.

Влюбването на принца беше толкова изненадващо, че в Камра Палас дори се питаха дали Анита не е вещица и дали раджата по време на някое от пътуванията си отвъд „черното езеро“, както бе известен океанът в индийската митология, не е станал жертва на магия или урочасване. Само това би обяснило промененото му държане и отчуждаването му. Ако е така… кой им гарантираше, че няма да реши да определи за наследник сина на испанката? И макар жените да знаеха, че англичаните никога няма да позволят подобно нещо да се случи, страхът беше лош съветник и нарушаваше безметежното спокойствие в зенана.

Анита долови нещо от това, когато отидоха при ясновидците на княжеството, които от наблюдението си на звездите заключиха, че момчето ще има дълъг живот, изключително обаяние като личност и „всичко ще бъде наред, стига да не се отдалечава от орбитата на звездата на майка си“. Имаше обаче и други гадатели, които в продължение на часове пееха безкрайни мантри, отваряха и затваряха книги, хвърляха зарове върху една постелка и редяха молитви. Прекалено уморително за Анита, която още не се бе съвзела от раждането. Когато един от тях я подкани да изпие някаква отвара, която щяла да пропъди злите духове, Анита се противопостави категорично. „Уплаших се. Толкова много и толкова странни пророчества ме накараха да заподозра, че се крои заговор срещу сина ми, за да го лишат от наследствените му права, понеже съм чужденка“ — написа тя в дневника си. От доловените фрази по време на вечерите и градинските празненства бе узнала историята на Флори Брайън. Най-много обаче я бе разтревожило нежеланието на мадам Дижон да й съобщи повече подробности за злочестата участ на принцесата англичанка въпреки настояванията на Анита. Независимо от обстоятелството, че Флори Брайън бе умряла преди повече от десет години, нейната история витаеше като злокобна сянка над живота на испанската принцеса на Капуртхала.

Англичаните също не бяха доволни от раждането на сина на Анита, защото то влизаше в разрез с всичко, в което вярваха и което защитаваха. За първи път раджата не получи поздравления нито от вицекраля, нито, естествено, от императора. Пристигнало бе само едно писмо от губернатора на Пенджаб, в което той му честитеше твърде сдържано „щастливото събитие“. Всъщност англичаните още не се бяха примирили със сватбата. Мадмоазел Анита Делгадо, която е от почтено семейство, макар и със скромен произход — така започва един официален доклад от 1909 г., — не приема, като европейка, индийската система да живее в зенана, поради което раджата се чуди как да реши въпроса с положението на въпросната госпожица в обществото. Думата „мадмоазел“ показваше, че англичаните не я бяха признали за съпруга. С една дума, британските власти не възприемаха Анита нито като принцеса, нито като съпруга на раджата. Затова резидентът в Кашмир не я бе приел. Ако доня Канделария научеше за това!… Какъв провал! Испанката живееше извън закона, в ничия земя. Не подозираше, че е била обект на безброй разговори в кабинетите на висшите служители на колониалната власт, както и в канцеларията на вицекраля, по повод официалния й статут. Раджата не й бе казал за изтънчените прояви на пренебрежение, които бе забелязал в поведението на висшите сановници и които не отстъпваха по коварство на онези, които идваха от собственото му семейство. Не желаеше да знае какво се подготвя зад кулисите на властта, защото се опасяваше, че зловонието ще отрови идилията му. Мразеше да се намесват в личните му дела и в живота му някакви чиновници, нямащи представа за хилядолетните обичаи в Индия. Колко далеч в историята беше епохата на Ранджит Сингх, Пенджабския лъв, махараджата на сикхите, свободен и силен, който не е трябвало да се огъва пред никого, защото той бе представлявал абсолютната власт! Сега британското присъствие се усещаше навсякъде, дори в местата, където не живееха англичани. Беше постоянно тегнещо присъствие, като оловносиво небе, чиито облаци все повече се снишаваха.

Раджата бе принуден да се възползва от първата предоставена му възможност, за да обсъди въпроса с властите в Делхи, и това го подразни дълбоко, защото все едно просеше нещо, което според него му се падаше по право. „Новият вицекрал и генерал-губернаторът на Пенджаб изразиха благосклонността си към каузата на Негово височество и му заявиха, че те, във функцията си на преки представители на Негово величество краля на Англия, не могат да проявят никакъв жест на официално или неофициално признаване на испанската му жена. Провинциалните управители и останалите британски служители не са длъжни да следват тези ограничения“. Поне бе постигнал нещо: вече не я наричаха „мадмоазел“. Сега беше неговата „испанска жена“. Тайно се надяваше, че когато опознаят Анита и оценят чара и чувството й за хумор, положението ще се промени. Може би и на англичаните накрая тя щеше да се стори толкова хубава, толкова обаятелна и различна от останалите, колкото му се струваше на него; раджата така и не разбираше защо не се чувстваха омаяни от маниерите й на андалуска танцьорка, защо сърцето им не се разнежваше от движенията на ръцете й и от звънкия й смях, както се бе случило с останалите принцове по време на медения им месец в Кашмир. Оттогава непрекъснато получаваха покани от четирите посоки на субконтинента. Никой не искаше да пропусне да види „испанската жена“ на раджата на Капуртхала.

Трудното раждане и последвалото възстановяване, което се оказа по-бавно от обичайното заради смазващата и безмилостна жега, както и чувството за отговорност към новородения й син, изостриха чувствителността на Анита. Разбираше, че животът му е крехък като пясъчен замък, и предусещайки омразата на жените от зенана, се страхуваше за бебето си. Затова настоя пред мъжа си детето да бъде кръстено възможно най-скоро. Не по католическия ритуал, защото това в момента беше невъзможно, а по сикхския ритуал. Знаеше, че като го приобщи към тази религия, ще го приобщи също така към света на раджата. Беше достатъчно умна, за да осъзнае, че религията е най-добрата закрила и гаранция за бъдещето му.

И така, четирийсет дни след раждането внушително шествие от слонове и четири ролс-ройса напусна Капуртхала и измина шейсеткилометровия път до Амритсар — свещения град на сикхите и втори по големина град в Пенджаб след Лахор. Слоновете едва минаха по тесните улички, заобикалящи Златния храм. Анита, облечена с пъстроцветно сари и с покрита глава, остана изумена при вида на храма, който искреше под слънчевите лъчи и се отразяваше във водите на свещеното езеро.

Златният храм, построен сред блестящите свещени води, над които минаваше мост, беше сграда от бял мрамор, покрита с медна, сребърна и златна украса. Под купола, изцяло облицован със златен варак, се съхраняваше свещената книга на сикхите — „Гуру Грантх Сахиб“. Книгата беше увита в коприна и покрита със свежи цветя, като всеки ден страниците й се проветряваха с помощта на ветрило от опашка на як. Единствено метличка от паунови пера беше достатъчно достойна, за да се почисти прахът от един толкова боготворен предмет.

Около езерото се виждаха поклонници, които се движеха винаги в посока на часовниковата стрелка; вървяха боси по бляскавия мрамор, носеха цветни тюрбани на главите и имаха дълги бради и гъсти мустаци. Понякога с тях вървяха жените и синовете им, чиито коси бяха прибрани в кок. Едни се къпеха в езерото и се кланяха на божеството с допрени една до друга длани, вдигнати към небето. Други премятаха зърната на броеницата си от благоуханно дърво, докато обикаляха около водата. Атмосферата на тишина и невъзмутим покой беше поразителна. Чистотата — също. „Тук бих могла да изям пържено яйце на земята“ — отбеляза Анита.

На това свещено място класите, кастите и различията между хората сякаш не съществуваха; сякаш все още беше жива мечтата на основателя на сикхизма — хиндуист на име Нанак, който на дванайсет години изненадал близките си, като отказал да облече традиционната бяла дреха на брахманите. „Нима заслугите и делата не са това, което ни отличава едни от други?“ — попитал ги той. Убеден, че носенето на бялата дреха създава фалшиви различия между хората, той отказал да я носи. Бунтът срещу религията на родителите му го накарал да обедини хиндуистката вяра в хилядите богове с монотеистичния ислям в една нова религия, изчистена от противоречията на останалите две. „Няма хиндуисти, няма мюсюлмани; има само един Бог: Върховната истина“ — възвестил Нанак, достоен наследник на мистиците, които винаги са били част от разнолика Индия. Любопитен факт беше, че на хиляди километри от родния му Пенджаб, в Европа, негови съвременници също бяха дали тласък на подобно религиозно възраждане. Подобно на Лутер и Калвин, Нанак осъждал идолопоклонничеството и вместо догмата и доктрината, защитавал вярата в Истината. „Религията не се опира върху празни думи — казвал Нанак. — Религиозен е този, който смята всички хора и равни“. Неговите проповеди намирали все по-широк отзвук и страната, която страдала от своеволията на кастите, и той се обградил с шишя — санскритска дума, означаваща „ученик“, от която е произлязла думата сикх. Така Нанак се превърнал в първия гуру — друга санскритска дума, означаваща „учител“. Той и последователите му се борели срещу прекаленото придържане към ритуала, срещу неравенството, срещу потискането и малтретирането на жените. Преследвани от Моголите, които изповядвали исляма, гуру успели да извлекат от тяхната тирания фермента на своята жизненост. Деветият и последен приемник на гуру Нанак превърнал своята религия във войнстваща вяра, в борещо се братство, което нарекъл Кхалса — „Чистите“. За да се отличават и за да възнагради тяхната отдаденост, той дал на всички сикхи презимето Сингх, което означава „лъв“ — заслужена почит за една общност, която е трябвало да се бори геройски за своята идентичност и своите вярвания през вековете.

Първия път, когато Анита видя сикхските духовници — тези „брадати мъже с вид на дядовци“, както ги нарече прислужницата й Лола, — изпита смесица от страх и боязън, но сега чувстваше обратното: те й вдъхваха симпатия и доверие. С тях се чувстваше закриляна. Изпитваше чувството, че докато тези мъже, приличащи на библейски мъдреци, са наблизо, нищо лошо не може да се случи нито на нея, нито на бебето й. В Златния храм, свещения дом на сикхите, духовниците дадоха на момчето името Аджит, а после презимето Сингх, което щеше да споделя с още шест милиона едноверци. Церемонията беше простичка — присъстващите пиеха от метална чаша вода и захар, смесени с помощта на двуостра сабя. Наричаха тази сладка смес със стоманен привкус амрит — „нектар на живота“. Изляха капка амрит върху устните на детето. През това време един свещеник напиваше стиховете на кръщението:

„Син си на Нанак, син на Създателя, избраник… Обичай ближния без оглед на каста или вяра. Не се прекланяй пред камък, гроб и идол. Във времена на опасност и трудност винаги помни святото име на всички гуру. Не се моли на никого поотделно, моли се за общността на Кхалса.“

От този момент Анита пое отговорността синът й да спазва петте основни предписания на своята религия. За да не ги забрави, раджата й ги написа на френски в една тетрадка със синя корица, върху която бе отпечатан гербът на Капуртхала.