Хавиер Моро
Индийската принцеса (42)

41.

Махараджата беше щастлив — по време на празненствата по случай мирния договор първо в Париж, а после в Лондон, той се бе срещнал с президенти и държавници. „Ориенталско великолепие и американски комфорт съжителстват в «Савой», където махараджата заема десетия етаж — написа един английски вестник. — Когато го питам за разгръщането на националното движение в Индия, той ми отговаря, че не обича да говори за политика“. Джагатджит Сингх предпочиташе да изброява ордените, получени от неговите офицери, да коментира повишението на сина си Амарджит в чин капитан и най-вече да наблегне на изключителното признание от страна на Негово величество императора, който бе увеличил с два официалните салюти на Капуртхала — от тринайсет на петнайсет, — с което княжеството бе минало в по-висока категория. Каква чест! Чест, която го изпълваше с повече задоволство, отколкото ако си беше възвърнал парите, вложени във войната. Тези топовни гърмежи бяха красноречив знак за високото му положение сред индийската аристокрация.

През това време Анита беше в Малага и тъгуваше заедно с родителите си. Но вече не беше същата. Дотогава смъртта за нея беше нещастие, случващо се на другите, на сестрите на другите, на родителите и децата на другите, но не и на нейните. Мъката от загубата и липсата на човек, който да облекчи угризенията на съвестта й, я потопиха в дълбока меланхолия. Може би животът беше именно това — една непрекъсната раздяла с любимите хора, докато стигнеш до собствената си смърт. Едно непрекъснато терзание. Войната с нейните жертви и разрушения я бе накарала да осъзнае за пръв път крехкостта и краткостта на живота. Не успя да благодари на Бенигно Масиас за помощта, която бе оказал на Виктория, защото и той вече не бе между живите — бе починал от инфекция на крака, след като го бе блъснал военен камион. Инцидентът — нелеп като всички инциденти — се бе случил съвсем близо до дома на Виктория, вероятно когато я бе посетил за последен път. Махараджата й съобщи новината от Лондон. Отчаяна, Анита потърси утеха в религията. Пред малкия олтар в стаята си, където бе поставила статуетка на Дева Мария Победителка, снимка на сестра си и племенниците си, ликовете на сикхските гуру и сноп благовонни пръчици, тя се молеше и се опитваше да намери смисъл в живота. Неподвижна, с броеница между пръстите и със затворени очи, тя се унасяше, търсейки думи на утеха сред всичко, което беше чула от толкова свещеници, пандити, имами и монаси през живота си.

Анита остана в Испания колкото време беше необходимо, за да се погрижи за двамата си племенници. Искаше й се да ги отведе в Индия, но знаеше, че е невъзможно. Положението й там беше достатъчно трудно, за да го усложнява още повече. Затова ги повери на грижите на родителите си, макар че се ангажира да поеме всички разходи. Не остана дълго при близките си, защото се измъчваше от чувство на безпомощност и вина, че не бе могла да направи повече за сестра си. Колкото и да се опитваше да прогони тази мисъл от съзнанието си, смяташе се отчасти отговорна за смъртта на Виктория, а в присъствието на родителите и на племенниците й това чувство се засилваше още повече. Освен това махараджата я викаше при себе си в Лондон.

Веднага щом пристигна в Англия, Анита отиде да види сина си в „Хароу“. Момчето предпочиташе да свири на саксофон и да слуша джаз, вместо да учи. Вземаше с мъка изпитите си и махараджата го бе заплашил, че ще го премести в друг колеж. Аджит се противопостави яростно, защото знаеше, че в друг колеж ще бъде още по-трудно. Тъгуваше за удобния и безгрижен живот в Индия и зимите в Англия му се струваха безкрайни. Майка му с часове го успокояваше и утешаваше, но когато си тръгна, сърцето й се късаше и едва сдържаше сълзите си. „Що за живот е това — питаше се тя, — в който нито един член на семейството не е щастлив, защото всички са разделени и се чувстват самотни?“ Както и друг път й се бе случвало, изпита копнеж по простичкия живот на едно нормално семейство, какъвто бе имала като малка. Обичаше да си представя какъв щеше да бъде животът й с мъж като Анселмо Нието например… Може би не толкова интересен, но в крайна сметка по-щастлив. Всеки си носеше кармата както казваше Далима. „Къде ще ме отведе моята?“ питаше се Анита, предусещайки черните облаци, които се струпваха на хоризонта на живота й.

В момента мислеше единствено за завръщането си в Капуртхала. Това никога не й се бе случвало преди. И никога не бе предполагала, че би могло да се случи. Винаги бе имала чувството, че живее живот, който й бе даден назаем от мъжа й, сякаш бе владетел на огромна империя от щастие, която обаче беше създадена от него и само за него. Така и не бе намерила истинското си място. Но сега копнееше да се върне.

По време на престоя си в Англия Анита започна да се плаши от силата на огъня, който сама бе запалила в сърцето си. Не можеше да изхвърли Каран от мислите си. Желаеше да бъде с него не за удоволствие и забавление, а просто защото се нуждаеше от него. Беше се превърнал в наркотик за нея. Прекалено бащинското отношение на съпруга й бе попречило на любовта, която с времето бе започнала да изпитва към него, да разцъфне напълно и бе установило непреодолима дистанция между двамата. Каран беше непосредствен и тя го чувстваше до болка близък въпреки разстоянието, което ги делеше. „Може би не умея да бъда щастлива — каза си тя. — Отхвърлям това, което имам, и предпочитам това, което нямам. Нима е само прищявка?“

Не беше прищявка, беше любов, призна най-сетне пред себе си, уплашена от откритието. Не искаше да мисли за последствията. Винаги бе мечтала да изпита тази всепомитаща сила и ето че сега тя бушуваше в нея и я подлудяваше. „Това е безумие! — казваше си тя в моменти на просветление. — Не трябва да се поддавам. Нима съм си изгубила ума?“ После обаче се отдаваше на мечтание и си спомняше за капитан Варям Сингх, чиято смелост и любов бяха спасили принцеса Гобинд Каур от тягостния живот със съпруга й. Колко щастливи изглеждаха в онази колиба, освободени от светските условности, отдадени един на друг! Фантазираше си, че Каран може да направи същото за нея, че винаги съществува изход за хората, които се обичат. Невъзможна любов, която възтържествува въпреки всички пречки… Нима книгите и песните не са пълни с подобни истории?

Да, но в този случай беше различно. Каран не беше чужд човек, беше син на махараджата. Когато се замисляше за това, започваше да се убеждава, че това е обида към Бог, който й е дал живот, и в същото време предателство към съпруга й. Още по-лошо, предателство към малкия Аджит. Тогава пропъждаше от съзнанието си спомена за Каран, защото това бе кръвосмесителна, невъзможна и обречена любов. Извор на нещастия, срам и безчестие.

Трудно й беше обаче да обуздае туптенето на сърцето си, когато на връщане от Европа влакът се приближаваше към Капуртхала. Не искаше да мисли за него, но въпреки това го съзираше в чертите на баща му, седнал срещу нея. Нямаше начин да избяга. Когато зърна Каран на перона на гарата, облечен в парадна униформа, редом с гвардейците, членовете на правителството и държавния оркестър, Анита се опита да скрие вълнението си, но очите й не се откъсваха от него, сякаш това, което виждаше, беше нереално. Когато я поздрави, Каран мина толкова близо до нея, че тя усети мириса му и отвърна на поздрава му с усмивка.

Още един човек в Капуртхала бе пострадал от войната, но изживяваше мъката си мълчаливо. Тайната любов на Бринда — офицер Ги дьо Праконтал, бе загинал на фронта в Източна Франция. Бринда научи за смъртта му от едно писмо, в което имаше индийска монета — Бринда му я бе подарила за спомен в Париж. „Намерихме я в джоба на ризата му. Той загина на бойното поле в средата на 1917 година“ — пишеше братът на Ги. Въпреки тъгата, която изпитваше, тя вече знаеше, че бе взела правилното решение, като се бе върнала в Индия и се бе омъжила за Парамджит. Ако беше послушала зова на сърцето си, сега щеше да е нещастна вдовица, при това чужденка в една опустошена страна.

* * *

Конят. Да препуска в галоп из полята. Да се изпълни с опияняващото усещане за свобода. Да мечтае да срещне Каран в някое село, на някой път, на събрание със селяни, в конюшните на двореца. Да почувства как гореща тръпка преминава през тялото й. Мечтата се превръщаше в действителност и животът преставаше да бъде възел от въпроси без отговори. Сякаш всичко бе намерило естественото си място. Нямаше нужда от думи. Достатъчно беше да изпитва сладостното чувство, че е с него. Така дните се изпълваха с кратки моменти, тайни съкровища, които за Анита бяха по-ценни от накитите на махараджата и на низама. Но тя навлизаше в един безкраен тунел, от който може би нямаше изход.

* * *

— Имам хубава новина за теб. Виж това — каза й един ден махараджата и й подаде официално писмо от Департамента на външните работи на правителството на Индия. Анита отвори плика и прочете написаното с удебелени черни букви: „Признаване на испанската съпруга на Негово Височество махараджата на Капуртхала“. Беше официална нота, която гласеше: „Негово Превъзходителство вицекралят реши да смекчи ограниченията, наложени на тази particular lady…“^[1]

— Видя ли как ме наричат… particular lady!

Анита се засмя и продължи да чете: „… вследствие на което може да бъде приемана от всички правителствени служители във всички случаи, когато те пожелаят това“.

— Не мога да повярвам! Какво се е случило?

— Чети нататък — каза махараджата.

— „С изключение на вицекраля, губернаторите и заместник-губернаторите“. Така си и знаех! — каза Анита, видимо разочарована. — Допускат ме, но само донякъде, да не би да ги заразя…

— Все пак е напредък.

— Преди години щях да подскачам от радост. Днес, да ти призная, ми е почти безразлично. Кога пристига вицекралят?

— На четиринайсети.

— Не се тревожи, mon chéri. Ще се погрижа всичко да бъде както трябва.

„Които ви познават, почитат в лицето на Ваше Височество не само умелия и напредничав управник, но и добрия спортист, образования човек, щедрия домакин и скъпия приятел.“ Така вицекралят завърши речта си след тържествената вечеря в двореца в Капуртхала. Вечеря, която Анита бе изпипала до най-малката подробност, но на която не присъстваше. Мъжът й я помоли изрично за това, за да не помрачи прекрасните отношения между него и англичаните. Освен това вицекралят дойде сам, без съпругата си, вероятно за да не създава проблеми от протоколен характер. Дванайсет години след сватбата си Анита остана да вечеря сама в стаята си, сякаш беше чужденка в собствения си дом.

Скоро след това посещението на Клемансо компенсира до известна степен неприятното чувство, което остави у нея гостуването на вицекраля. „Имахме огромното удоволствие да посрещнем този необикновен човек и жена му в двореца и да прекараме няколко прекрасни седмици в тяхната компания, като ходехме на лов за диви зверове и птици“ — написа Анита в дневника си. На банкета по случай пристигането му героят на Франция се разсипа да хвали Капуртхала, „люлка на източната цивилизация, както Атина за западната“. Сановниците и самият махараджа щяха да се пръснат от гордост.

* * *

Гостуванията, важните особи, светският живот… Анита постепенно престана да се интересува от един свят, който знаеше, че никога няма да й принадлежи. Все така изпълняваше задълженията си на вярна европейска съпруга, която организира всичко, придружава мъжа си в пътуванията му, но обаянието и вълшебството бяха изчезнали. Вече не влагаше душа в това. Отношенията й с махараджата бяха сърдечни, но все по-малко интимни. Отдавна бяха престанали да се вдъхновяват от Кама Сутра за любовните нощи. Анита подозираше, че той има връзка с други жени или с бивши държанки, а тя… Тя мечтаеше да бъде свободна като птица и прекарваше следобедите, загледана през прозорците в моголски стил към покритите със сняг предпланини на Хималаите. Бе принудена да живее мълчаливо, в самота, защото не можеше да сподели с никого това, което изпълваше душата й — своята забранена любов. Подозираше, че вярната й прислужница се досеща, но не се тревожеше, защото Далима беше въплъщение на дискретността и лоялността. Мислеше също за Аджит. Беше решила, че няма да напусне Капуртхала, докато синът й не навърши пълнолетие. Страхуваше се останалите съпруги да не скроят заговор, за да го лишат от наследство, или още по-лошо — да го убият. Интригите и коварните машинации бяха нещо обикновено в княжеските дворове в Индия. Анита нямаше доверие на никого и винаги беше нащрек. Даваше си сметка, че колкото по-хладни ставаха отношенията между нея и махараджата, толкова по-големи преимущества печелеше Харбанс Каур. Всичко това, както и все по-честите свади между синовете правеше обстановката в двореца непоносима. Пререканията между Парамджит и Каран бяха толкова бурни, че двама често се сбиваха и тогава във въздуха полетяваха японски порцеланови съдове, швейцарски часовници и някой и друг стол в стил Луи XVI. Махараджата се гневеше и не знаеше как да запази семейния мир. Синовете му, особено тези двамата, бяха толкова различни. Или по-скоро толкова различни, колкото бяха майките им.

Каран на няколко пъти изрази желанието си да замине. Като го чуваше, Анита пребледняваше, очите й се замъгляваха и гърлото й се свиваше. Тя също имаше желание да замине, но с него.