Хавиер Моро
Индийската принцеса (14)

13.

Пищността и разкошът придружаваха раджата още от мига на раждането му. Жителите на Капуртхала ясно си спомняха как в два часа след полунощ на 24 ноември 1872 г. ги събудиха топовни гърмежи, известяващи очакваната новина за раждането на принца наследник. Празненствата продължиха четирийсет дни и струваха на хазната един милион рупии. На тях присъстваха губернаторът на Пенджаб и махараджите на Кашмир, Патиала, Гвалиор и други съседни държави. Властите раздадоха милостиня на бедните и обявиха амнистия за двайсет и осемте затворници в страната. Възторгът, с който народът отпразнува идването му на бял свят, бе породен от дългото очакване и несигурността, витаеща около тогавашния владетел — раджата Карак, който страдаше от временни пристъпи на лудост. Лекарите го бяха принудили да прекарва продължителни периоди от време в една лудница близо до Дхарамсала — малък град в подножието на Хималаите. Всички, които мислеха, че е неспособен да има потомство, бяха изненадани от съобщението за раждането на момчето.

Изненадата бе особено неприятна за един клон от рода, който имаше претенции към трона и който веднага подложи на съмнение истинността на новината. Според тях бебето не било син на баща си, раджата Карак, а на един благородник от Капуртхала на име Лала Харичанд, който бил отстъпил собствения си син на махарани срещу поста министър на финансите. Британците били скроили заговор, за да попречат на представителите на споменатия клон на рода да поемат властта. Противопоставяли се категорично поради една-единствена причина: този клон на рода бе приел християнството няколко години по-рано благодарение на усърдната работа на английски мисионери презвитерианци. Перспективата християни — та макар и от владетелското семейство — да поемат управлението би могла да има опасни последици за сложната етническа и религиозна мозайка в индийската държава.

Истина или не, но роднините поставиха въпроса пред най-висшите инстанции на колониалната власт и стигнаха до канцеларията на вицекраля, който възложи проверка на главния лекар на Капуртхала. Доктор Уорбъртън проведе малко разследване, като разпита акушерката и медицинските сестри, които се бяха грижили за махарани. Успя също да се срещне директно с нея чрез преводач жена, тъй като беше категорично забранено мъже да влизат в зенана. В доклада си той заключаваше, че махарани е истинската майка на новороденото, разчиствайки така пътя за официалното признаване на наследника. Оскърбеният клон на рода реагира, като нарече лекаря корумпиран и купен, и не се отказа от обвинението си. Станаха толкова безочливи, че бяха изгонени от Капуртхала и принудени да се установят в Джаландхар. Като компенсация колониалното правителство им позволи да използват титлата „раджа“ и им раздаде ордени, провъзгласявайки вироглавите членове на рода за кавалери на „Звездата на Индия“ и на Британската империя. Случаят бе приключен с официалното обяснение, че става дума за обичайното брожение, което обикновено възниква в кралските семейства около наследяването на короната. Семейната вражда обаче след време щеше да има интересни последици.

Пет дни след раждането жените от кралския двор извършиха традиционната церемония, за да предпазят детето от уроки. В продължение на цяла нощ пяха религиозни химни, а войниците от полка удряха огромни барабани пред вратите на двореца. На десетия ден армия от прислужници започна да чисти стените и подовете на двореца, а близките изляха огромни ведра с мляко на стъпалата на входа, чествайки така момента, в който майката престава да бъде „нечиста“. На дванайсетия ден в друга церемония, вдъхновена от хиндуизма, се появи официалният астролог на държавата. Прочете хороскопа на момчето, като направи многобройни коментари за астралната му карта, в която бе вписал четири имена. Вместо бащата на момчето, който бе затворен в лудницата, лелята на детето избра едно от имената, което тя после прошепна на ухото на бебето: Джагатджит — Господар на света, това щеше да бъде името му. В края на церемонията астрологът прочете пълното име на наследника на трона на Капуртхала: Фарзан и Дилбанд Расик ал Иктидад и Даулат, Раджа и Раджаган Джагатджит Сингх Бахадур. За англичаните: раджа Джагатджит Сингх.

Момчето израсна в зенана, обградено от аи, прислужници и бавачки, в обстановка на удобства и разкош, немислими за което и да е европейско дете. Тъй като беше единствена мъжка рожба и следователно наследник, още от най-ранна възраст свикна да бъде център на внимание и към него да се отнасят с дължимите на ранга му почести. Достатъчно беше да покаже крака си — и един слуга го обуваше. Вдигаше пръст — и друг идваше да го среши. Никога не повишаваше тон, защото не се налагаше. Един поглед беше достатъчен, за да изрази желание, което незабавно биваше прието като заповед. Дори най-възрастните прислужници коленичеха пред момчето, докосвайки краката му в знак на благоговение. Здравето му бе следено с най-голямо внимание. Една ая прибираше всеки ден гърнето на малкия и разглеждаше съсредоточено съдържанието му. Ако откриеше нещо необичайно, лекуваше го с билки, а ако беше по-сериозно, викаше лекаря. През цялото му детство всеки ден го къпеха, миеха косата му и я сушаха, докато той лежеше върху легло, направено от преплетени въжета, а под него имаше мангал с благовония, които парфюмираха косата му. Следваше масаж по всички правила с крем от бадеми, които се смилаха всяка седмица. Тогава за пръв път му хрумна да прибегне към подкуп: опитваше се, но безуспешно, да подкупи аите, за да пропусне масажа, който го отегчаваше до смърт. През цялото му детство около него винаги и във всеки момент имаше прислужници, а по-късно — наставници и учители, така че нито за миг не оставаше сам. Може би затова, когато порасна, пътуваше толкова — за да намери себе си по пътищата на света.

Не бе виждал баща си, който беше затворен в лудницата. Спомняше си единствено смъртта му, защото бе последвана от дни на траур, през които професионални оплаквачки изпълваха с риданията си салоните на двореца. Джагатджит беше петгодишен и щеше да наследи кралството. Наследяваше тринайсетте топовни гърмежа, които англичаните бяха отсъдили на Капуртхала, титлата Височество и петото място по старшинство сред владетелите на Пенджаб. Но най-вече наследяваше богатство, което беше колосално за 600-те квадратни километра на Капуртхала — оскъдна територия в сравнение с 6000-те квадратни километра на съседната държава Патиала. Дължеше това богатство на дядо си — раджата Рандхир Сингх, който бе имал щастливото прозрение да застане на страната на англичаните по време на бунта през 1857 година. Тогава хиндуистките и мюсюлманските войници, съставящи полковете на индийската армия, се бяха разбунтували срещу началниците си — британските офицери на заплата в Източноиндийската компания. Въпреки че причините за бунта се дължаха на страха на войниците да не бъдат покръстени, както и на все по-деспотичното отношение на всемогъщата компания, непосредственият претекст за размириците бе слухът, че новите патрони са смазани с животинска мазнина. Това бе обида както за хиндуистите, които мислеха, че става дума за масло от крава, така и за мюсюлманите, които се опасяваха, че това е свинска мас. Жестокостите, извършени и от двете страни по време на бунта, който продължи няколко месеца, отбелязаха повратна точка в историята на британската колонизация на Индия. Този бунт подпомогна възникването на индийския национализъм и отвори пропаст, която достигна своята кулминация в борбата за независимост. За англичаните, които потушиха протеста след няколко месеца, това бе краят на господството на Източноиндийската компания, която от XVII век ръководеше делата на Индия като частен бизнес. Кралица Виктория пое управлението на огромната колония и с прокламация от 1858 г. поиска да си осигури лоялността на принцовете. Англичаните — едва сто и трийсет хиляди в страна с триста милиона жители — се нуждаеха от принцовете, за да управляват огромната територия, като ги контролират и задоволяват амбициите им по някакъв начин. „Ще бъдем гаранти на властта и на бъдещето на местните принцове като владетели на своите държави — казваше се в прокламацията. — Ще зачитаме техните права, тяхното достойнство и чест като нашите собствени“. Беше исторически момент, в който кралете на Индия престанаха да бъдат крале и се превърнаха в принцове. Защитени от британския чадър, който им гарантираше неприкосновеността на границите, печалбите и привилегиите, владетелите заживяха в спокойствие и сигурност, не като предците си. Вече трябваше да отговарят не пред народа си, а пред Британската корона, която ги обсипваше с почести, титли и салюти, така че всеки един да бъде поставен на полагащото му се по старшинство място.

Сигурността, която им предостави Рах Britannica, ги разглези и корумпира. Все повече разчитаха на англичаните, убедени, че са необходими за собственото им оцеляване, макар че в действителност именно принцовете бяха необходими за оцеляването на британците в Индия. По този начин раджите се откъсваха постепенно от народа си, забравяйки предписанията за простота и скромност, присъщи на индуското общество, и заживяха в разкош, като си съперничеха едни с други и се съревноваваха с колонизаторите. Те също искаха да бъдат англичани, но им бе трудно да го постигнат, защото произхождаха от феодално общество.

Заради съюзяването си с британците по време на бунта Рандхир Сингх от Капуртхала бе възнаграден с огромни територии, конфискувани от раджата на Аудх, който бе взел страната на въстаниците. Така нещастието на единия допринесе за благополучието и щастието на другия. Тези земи даваха на Капуртхала огромна годишна рента от два милиона и четиристотин хиляди рупии, които отиваха директно в джобовете на раджата. На петгодишна възраст Джагатджит Сингх вече бе богат.