Хавиер Моро
Индийската принцеса (2)

1.

28 ноември 1907 г.

Над океана цареше спокойствие. Арабско море беше гладко като огромно маслено петно, което се простираше до тъмния хоризонт. Осемтонният лайнер „Орор“ на френската корабоплавателна компания „Месажри Маритим“ браздеше крайбрежните води на Индия, а надигналите се след него леки вълни къдреха морската повърхност. Двата високи комина със синя ивица по ръба бълваха дим, който се издигаше в обсипаното със звезди небе на тропическата нощ. Корабното витло се въртеше с равномерен шум. Пътниците, с които параходът бе отплавал от Марсилия месец по-рано, бяха в по-голямата си част английски и френски чиновници в колониите, мисионери, семейства на заселници и военни с местоназначение в Пондичери и Сайгон — крайната спирка. Докато в Марсилия пътниците се оплакваха от студа в края на октомври, сега страдаха от влажната горещина, която ги принуждаваше да спят на палубата. Въздухът ставаше все по-задушен, сякаш луната имаше свойството да го затопля. Приятните температури на първите спирки — Тунис и Александрия — останаха далечен спомен. Неколцина пътници от първа класа стреляха целия следобед по албатроси и чайки. Така усъвършенстваха точността си и се упражняваха за големия лов, който ги очакваше.

Двете жени, излегнали се на шезлонги на горната палуба, наблюдаваха с интерес летящите риби, които проблясваха над тъмното море. Едни от тях се блъскаха в корпуса на кораба, други се приземяваха тромаво върху пода от тиково дърво и един юнга ги събираше и ги пускаше в кофа, която после обръщаше през борда. По-младата беше испанка, току-що навършила седемнайсет години. Наричаше се Ана Делгадо Брионес. Носеше елегантна рокля от зелена коприна на модна къща „Пакен“, накъдрената й кестенява коса беше прибрана в кок, който разкриваше изящната й шия, а на ушите си имаше перлени обици. Лицето й беше овално, с правилни черти и с големи, гледащи морно черни очи. Другата — мадам Дижон, около четирийсетгодишна, беше нейна компаньонка. Имаше продълговато лице и вид на сврака. Човек би могъл да я вземе за провинциална учителка, ако не беше изисканият й тоалет: дълга до глезените бяла пола, блуза от муселин в тон с полата и широкопола сламена шапка.

— Не казвайте нито дума по време на вечерята на капитанската маса… — каза мадам Дижон със съучастнически вид, като постави пръст на устните си в знак на мълчание. — Нали, Анита?

Испанката кимна. Бяха поканени на масата на капитана, защото… това бе последната вечер! Девойката не можеше да повярва. Пътуването й се бе сторило безкрайно. Първите дни се чувстваше толкова зле, че й се искаше да умре, и молеше компаньонката си да й позволи да слезе на следващото пристанище. „Морската болест минава бързо“ — отвръщаше мадам Дижон, за да я успокои. Прислужницата й Лола — едно нисичко, мургаво и живо момиче от Малага, което пътуваше в каюта трета класа, претъпкана със завръщащи се от Мека мюсюлмански поклонници, също се чувстваше ужасно. „Това е по-зле и от раздрънкана каруца!“ — оплакваше се тя между повръщанията, когато се качваше да обслужи „господарката си“. Страданията на Лола се прекратиха, когато морето се успокои, но на Анита й се гадеше и й се виеше свят по време на цялото пътуване. Копнееше да стъпи на сушата; не обичаше морето. Освен това, повече от година мечтаеше за новата си страна. „Как ли изглежда Индия?“ — питаше се винаги, когато някой пътник отбележеше, че е различна от всичко, което един европеец е виждал и би могъл да си представи.

По време на плаването Ана Делгадо привличаше погледите на всички както заради красотата си, така и заради тайнствеността, която я обгръщаше. Ако се съдеше по великолепните бижута, които носеше, явно беше от богато семейство, но недостатъчно изисканото й поведение и андалуският акцент, който се долавяше във френския й, не говореха за аристократичен произход. Всичко у нея беше вълнуващо, което, прибавено към ослепителната й красота и живия й характер, привличаше мъжете и те кръжаха край нея като пчели около кошер. Някакъв англичанин, запленен от чара й, й подари брошка — камея с две рози, и огледалце. Други не бяха толкова изискани. Един офицер от френската колониална армия възхитено коментира грациозната й талия, докато се разминаваше с нея на стълбите. Анита прие комплимента с дяволита усмивка и му показа платинения пръстен с брилянти, който носеше на безимения пръст на дясната си ръка. Достатъчно, за да затвори устата на французина и на останалите любопитни, които не спираха да гадаят коя е тайнствената им спътница.

Когато чуха камбаната, която приканваше на вечеря, двете жени слязоха в ресторанта — просторен салон със стени от тиково дърво и подиум, където шестима музиканти, облечени във фракове, изпълняваха творби от Менделсон. Кръглите маси, покрити с бродирани покривки и фин лиможки порцелан, бяха осветени от кристални полилеи от Бохемия, които звънтяха по време на вълнение. Капитанът ги бе поканил на масата си за прощалната вечеря. Останалите им сътрапезници бяха трима представители на френското дипломатическо тяло, които пътуваха за Пондичери.

— Бяхте обгърната от тайнственост по време на плаването — отбеляза единият от французите. — Всъщност така и не узнахме причината за пътуването ви до Индия и умираме от любопитство.

— Казах ви го веднъж, мосю. Отиваме при своите английски приятели, които живеят в Делхи.

Анита и мадам Дижон се бяха уговорили за тази невинна лъжа и бяха решени да опазят тайната до края. Никой обаче не им вярваше — нито френските дипломати, нито хората от екипажа, нито пътниците. Толкова привлекателно и обсипано с бижута момиче, при това испанка, беше нещо невиждано в Индия през 1907 година.

— В Бомбай горещината ще бъде още по-голяма — отбеляза мадам Дижон, сменяйки темата.

— Трудно е да се приспособиш към такъв тежък климат. Индия не е подходяща за всеки — намеси се един от французите, поглеждайки изпод вежди Анита.

— Живяла съм там, преди да овдовея… — добави мадам Дижон.

— Така ли? Къде?

Жената едва успя да отклони вниманието на събеседника си.

Колко трудно беше да се пази тайна! Анита не обичаше да лъже, но съзнаваше, че не може да каже истината. Гореше от желание да разкаже всичко за живота си, но знаеше, че трябва да мълчи. Заповед на раджата. Може би поради това не успя да се наслади на плаването: принудителното мълчание я бе изолирало от другите. А и дори да можеше да говори… Как да каже истината? Как да каже, че отива в Индия, за да се омъжи за принц? Как да обясни, че там, в далечната земя Капуртхала, я очакват като принцеса? На седемнайсет години щеше да стане владетелка на страна, която дори не познаваше… Не, това не можеше да се разкаже току-така на първия, който я попита. Раджата имаше право: историята беше толкова неправдоподобна, че беше по-добре да мълчи. Толкова невероятна, че дори самата тя не си вярваше. Понякога си мислеше, че живее в някакъв сън. За три години животът й се бе променил толкова, че приличаше на роман. В един момент си играеше с кукли, а в следващия сключи граждански брак с индийски раджа в кметството на парижкия квартал Сен Жермен. При вида на фините си и отрупани с пръстени ръце нямаше как да не вярва. Спомняше си онзи ден преди месец в дъждовния и меланхоличен като никога Париж. Господи, каква студена и тъжна церемония! Разбира се, това не беше сватба на принцеса, а обикновена формалност. Облечени официално, родителите й, сестра й — Виктория, раджата, камердинерът му и тя влязоха в сградата на кметството на Сен Жермен и излязоха женени няколко минути след като се подписаха в едни огромни тетрадки. Ожениха се без тържественост, без музика, без ориз, без приятели, без празненство. Това не беше истинска сватба. После отидоха в бирария „Лип“, където ядоха кисело зеле и пиха елзаско вино и шампанско като в обикновен празничен ден. А тя винаги бе мечтала да се венчае в черква, облечена в бяло, в присъствието на съученичките и приятелките си от квартала в Малага, пеещи „Салве росиера“!^[1] Това щеше да е истинска весела сватба, а не като тъжната церемония в Париж. Сърцето й се свиваше при мисълта за баща й, горкия дон Анхел Делгадо де лос Кобос, толкова достолепен с гъстите си сиви мустаци и осанка на благородник, но ужасно тъжен при раздялата с дъщеря си на изхода на „Лип“ — лицето му беше мокро от дъжда или може би от сълзите, след като предаде скъпото си момиче на „един мавърски крал“, както в началото наричаха раджата, преди да се запознаят с него. Да, той бе тласнал дъщеря си към една необикновена съдба. Направи го обаче по принуда. Първо, заради жена си, която в началото се противопостави категорично на желанията на раджата, но после постепенно промени мнението си при вида на разкошните подаръци, които дъщеря й получи. Натиск оказаха и съседите, приятелите и най-вече клиентите на новото кафене „Леванте“, сред които бяха самият Вале-Инклан, Рикардо Бароха, Леандро Орос и други. Сякаш се бяха наговорили да превърнат Анита в ориенталска принцеса. „Не може да се пропусне такава възможност“ — много сериозно каза Вале-Инклан на доня Канделария Брионес, майката на Анита, когато тя му съобщи за предложението на раджата да отведе дъщеря й. „А честта, какво ще кажете за честта?“ — попита доня Канделария. „Това може да се уреди — отсече прочутият писател. — Поискайте да се ожени за нея!“

— Да дойде с всички необходими документи и да се ожени за нея според закона, както правят порядъчните хора! — добави Орос.

В крайна сметка това беше единственото условие, поставено от семейство Делгадо. Бракът спасяваше „честта“. Само така можеше да се запази семейното достойнство, макар че дон Анхел би предпочел да не се разделя с тъй младата си дъщеря.

В онзи сив ден в Париж раджата бе изпълнил условието. Приел бе да сключи граждански брак, за да бъдат родителите на любимата му спокойни. И за него обаче това не беше истинска сватба. Сватбата, която бе подготвил в страната си, закъдето сега Анита пътуваше с кораб, а после с влак, щеше да бъде като от „Хиляда и една нощ“. Дори в най-ослепителните си мечти момичето не би могло да си я представи. Това й беше казал той в онзи ден, за да разсее тъгата й, предизвикана от окончателната раздяла с родителите й.

Горкият дон Анхел губеше не само Анита. Скоро щеше да изгуби и другата си дъщеря — Виктория, която се бе запознала в Париж с един американски милионер, в когото се беше влюбила до полуда. Две дъщери, които в миг бяха отлетели. И всичко това заради един владетел от Изтока. Баща й бе съкрушен и Анита знаеше това. Мислеше за него всяка вечер, преди да заспи. Мислеше също за майка си и сестра си, но не с такава тъга. Те бяха по-силни, а освен това, майка й постигна каквото желаеше: никога повече да не се притеснява за пари. „Благодаря, Ваше Височество“. И се молеше за всички тях на Дева Мария Победителка, „нейната“ Богородица, покровителка на Малага, докато осветеният кораб се приближаваше към страната на безбройните богове.