Хавиер Моро
Индийската принцеса (6)

5.

Бледата светлина на луната, изгряла в обсипаното със звезди небе на тропика, проникваше през процепите на щорите и осветяваше картините, мебелите, завесите и леглото в „Императорския апартамент“. Анита не можеше да склопи очи. В съзнанието й се тълпяха спомени, въпроси с трудни отговори и картини от улиците на Бомбай, сред които се открояваше гледката на майка с новородено, изпаднала в отчаяние, защото от сухите й и сбръчкани като смокини гърди не излизаше мляко. Ако лекарят потвърдеше диагнозата и сметките й бяха точни, Анита щеше да роди след шест месеца. Никога досега не беше мислила за раждането, но сега, когато й предстоеше, при това в Индия, далеч от близките й хора, от майка й и най-вече от сестра й, я обзе паника. Сърцето й заби учестено и дълго време не можа да се успокои — и това се повтори няколко пъти, подобно на морските вълни по време на плаването. Тя беше още почти дете. И макар че бе сигурна в чувствата на раджата, дълбоко в душата й се таеше съмнение. „А ако се е възползвал от мен? А ако ме изостави? А ако вече не ме обича?… Ако никога повече не ми позволи да напусна Индия? Ако…? Ако…?“ В едно обаче беше наистина сигурна: в безусловната обич на баща си, когото тя самата бе предала. Това беше причината да не може да заспи.

Нощта засилваше страховете й. Боеше се, че животът й, който от една година приличаше на прекрасен сън, ще се превърне внезапно в кошмар. Ще успее ли да се приспособи към това място? Щом Бомбай й изглеждаше толкова далечен и екзотичен, какъв ли щеше да е Капуртхала, който дори не фигурираше на картата? „Това наистина ли ми се случва?“ — питаше се тя и бършеше потта и сълзите с крайчеца на чаршафа. Границата между съня и реалността й се струваше толкова тънка, че главата й се замайваше. А и как иначе, като случващото се с нея приличаше на вълшебна приказка? Как да се вкопчи в реалността, като тази реалност се изплъзваше изпод краката и се отдалечаваше, а сънят се превръщаше в реалност?

Мадрид празнуваше, когато го видя за първи път. Градът беше в трескава подготовка за сватбата на Алфонсо XIII — краля със седефеното ветрило — с английската принцеса Виктория Юджиния де Батенберг, родена в замъка Балморъл и приела католицизма в двореца Мирамар, на брега на река Урумеа. Говореше се единствено за „кралската сватба“, може би защото за изстрадалите мадридчани това беше начин да забравят несгодите на ежедневието. Програмата на празненствата, предшестващи женитбата, включваше представление на операта „Лучия ди Ламермур“ в театър „Реал“, народни веселия и танци, военни паради, конкурс на певчески дружества, бой с цветя в Ретиро, екскурзия на кралските особи до Аранхуес и дори откриването на работнически квартал „Мария Виктория“ в Куатро Каминос. Маестро Томас Бретон, авторът на „Празникът на Гълъбицата“, бе композирал сватбен марш специално за случая. „Мезон Модел“ — магазин на улица „Каретас“, предлагаше елегантни шапки, тоалети и корсети, „донесени от Париж за дамите от двора и от провинцията, които ще присъстват на сватбата“.

На 28 май 1906 г., също от Париж, трябваше да пристигне „Влакът на принцовете“, в който пътуваха голяма част от европейските кралски особи: Фридрих Хенрих, руски принц; Луи, престолонаследникът на Монако; Йожен, принц на Швеция; Луиш Фелипе, престолонаследник на Португалия; Томазо и Изабела, херцози на Генуа… и Джордж и Мери, принц и принцеса на Уелс, пратеници на краля на Англия. Светската хроника на „Ла Епока“ завършваше с огромно въодушевление: „Крачка към Европа! Всъщност Европа идва в Испания, Европа идва на сватбата на дон Алфонсо XIII. Испания не е изчезнала от света! Испания е жива!“.

Пристигането на влака беше истинско събитие. Мадрид имаше нужда да мечтае. Семейство Делгадо се присъедини към множеството, за да види всичко със собствените си очи. Шествието пое от Северната гара към Кралския дворец в Мадрид, където знатните гости щяха да поднесат почитанията си на краля. Градът за пръв път ставаше свидетел на такова стълпотворение от знаменитости. Хората излизаха на улицата, за да се почувстват поне за малко приобщени към разкоша на аристократите, които минаваха покрай тях в пищни карети. Анита и сестра й — Виктория, успяха да си проправят път сред тълпата и да видят зрелището от „първия ред“ И какво зрелище само! В един открит „Испано Суиза“ се появи високият и изискан Албер от Белгия с внушителната си свита, следван от Франц Фердинанд, ерцхерцог на Австрия, облечен с великолепна военна униформа, застанал прав в каретата, заобиколен от своите херцози и графове, и така до най-важната свита — на принца и принцесата на Уелс, придружаващи младоженката, която мадридчани наричаха галено „малката англичанка“.

„Виж, Виктория, виж!“ Реалността надхвърляше въображението. Застанал прав в огромна бяла каляска, един принц, който сякаш бе излязъл от приказка на „Хиляда и една нощ“, отправяше царствения си поглед наляво и надясно, оглеждаше сградите и тълпата и поздравяваше любезно с кимване или с ръка. С тюрбан от бял муселин, прихванат с брошка от изумруди и украсен с кичур пера, в синя униформа със сребрист копринен пояс, с грижливо прибрана в мрежичка брада и гърди, покрити с ордени и огърлица с тринайсет реда перли, Негово височество раджа Джагатджит Сингх от Капуртхала беше въплъщение на представата за източен владетел. Личен приятел на принца и принцесата на Уелс и на дон Алфонсо Бурбонски, с когото се бе запознал в Биариц, раджата представляваше в Мадрид „Перлата в короната“ — огромната страна, наречена Индия, покровителствана и управлявана от британците. Зашеметени, Анита и Виктория онемяха пред това видение, като мислено се питаха дали е мавърски или кубински крал.

Онази вечер, както обикновено, сестрите Делгадо трябваше да отидат да танцуват съгласно подписания договор. Пресякоха Пуерта дел Сол на път за „Сентрал Курсаал“ — сграда, в която през деня се играеше пелота^[1], а вечер собствениците я преустройваха във вариете. Превръщаха стената в дъното в сцена, нареждаха столове в едната половина на игрището, а в другата половина импровизираха салон за кафе със столове и маси; предлагаха вариететна програма — последната мода, внесена от Париж. Театралните критици в Мадрид се оплакваха, че много сериозни театри били минали на страната „на врага“, на лековатия жанр. Дори сарсуелата^[2] западаше. Може би успехът на вариетето се дължеше на факта, че хората искаха да забравят за бедността.

Анита и Виктория бяха дуо, наречени „Камелиите“, и излизаха на сцената между различните номера, за да запълнят времето между смяната на декорите. В програмата онази вечер участваха звезди като Форнарина, Пастора Империо, Беля Челито, Човекът — птица и Мими Фриц. Точно в десет „Камелиите“ излизаха на сцената, облечени в широки и къси огненочервени поли, с чорапи в тон с тях. Щом чуеха подрънкването на китарата, започваха със севиляни, а после танцуваха сегидиля и болеро. Не бяха най-добрите танцьорки в Испания, но андалуската им прелест компенсираше напълно липсата на техника. Това беше достатъчно, за да пожънат успех в „Курсаал“, който онази вечер бе препълнен. Масите бяха заети от най-разнообразна публика: много чужденци, близки до поканените на сватбата кралски особи, политици, журналисти и кореспонденти, както и постоянните посетители от бохемата: художникът Ромеро де Торес, Вале-Инклан със спускащата се като водопад брада, един журналист, когото наричаха Смелия рицар, писателят Рикардо Бароха, племенник на дон Пио, един млад каталонец от знатно семейство на име Матео Морал, за когото се говореше, че е хроникьор, и който наскоро се беше присъединил към приятелския кръжец, макар че почти не продумваше. „Мрачен и мълчалив мъж“ — както го описа Бароха. Там беше и художникът Анселмо Мигел Нието, висок и слаб младеж с пронизващи черни очи, родом от Валядолид, който бе дошъл да пожъне успех в Мадрид. Анселмо не пропускаше нито една вечер в „Курсаал“, защото бе влюбен в Анита. Под предлог, че иска да й нарисува портрет, той се беше сприятелил с нея и се бе запознал с родителите й. Тя обаче не беше сигурна в чувствата си и просто се оставяше да бъде обичана.

Онази вечер сред компанията се говореше единствено за открития същата сутрин надпис, издълбан с кама върху дънера на едно дърво в парка Ретиро. Той беше предизвикал вълнение в цял Мадрид — най-вече защото се появяваше след поредица от смъртни заплахи, получени в различни министерства и дори в Кралския дворец. „Алфонсо XIII ще бъде убит в деня на женитбата си. Един иредентист“^[3] — гласеше надписът. Въображението на сътрапезниците беше силно възбудено.

— Какъв ужасен човек и в какъв момент на сатанинска самота с издълбал това? — питаха се те полусериозно, полушеговито. — Дали се усмихва саркастично като злодеите на Шерлок Холмс, който е на мода днес? Дали има черна брада? Дали очите му блестят?

— Кралят и кралицата трябва да избягат и да се оженят в непозната страна, най-добре на някой пуст остров! — призоваваше дон Рамон дел Вале-Инклан.

Компанията заемаше винаги една и съща маса зад първата ложа, до пътеката, която минаваше през цялото заведение. Така можеха да общуват след всяко изпълнение с Форнарина, прелестната модистка, която се беше издигнала до куплетистка с „Дон Никанор“ и „Фруфру“. Не правеха същото със сестрите „Камелии“, защото родителите им пристигаха неизменно след края на танца, за да ги отведат вкъщи, „… да не би в този толкова късен час — казваше дон Анхел — да ги вземат за това, което не са“. Заради красотата, младостта и андалуското си обаяние обаче сестрите бяха много популярни сред постоянните посетители на „Курсаал“. Рикардо Бароха описваше Анита така: „Висока, леко смугла, с много черна коса, с огромни, гледащи с нега очи. Все още неоформените черти на лицето предвещават, че в разцвета на младостта ще достигнат класическата красота на гръцката Венера“.

Навярно същото си е мислел и един висок изискан чужденец, заобиколен от група хора, който седеше близо до сцената. Мъжът не можеше да откъсне очи от Анита и изглеждаше като омагьосан от музиката. Звукът на китарата му напомняше саранги^[4], един много популярен инструмент в родината му, а тракането на кастанетите — на звука на таблата. Мелодията обаче беше различна от всичко, което бе чувал през живота си.

Анита не го позна веднага, толкова бе заета да следва стъпките на танца. Освен това мъжът бе облечен в тъмен вълнен костюм и бяла риза с колосана яка. Настойчивият му поглед обаче накара девойката да се загледа в него. „Господи, мавърският крал!“ — помисли си внезапно Анита, когато го позна, и насмалко да се спъне от уплаха. Там стоеше раджата, усмихнат, запленен от красотата й, която сигурно му напомняше за жените в родината му. „Той е красив индиец — щеше да отбележи по-късно Смелия рицар, който присъстваше същата вечер. — Много е висок, със стройно, силно и здраво телосложение. Медночервеният тен на лицето контрастира с белотата на здравите му и чисти зъби. Винаги се усмихва мило. Погледът на големите му черни и блестящи очи е пламенен и властен“.

След края на изпълнението към дон Анхел и доня Канделария, които чакаха дъщерите им да се преоблекат зад служещата им за гримьорна завеса, се приближи нисичък и възпитан мъж, който им каза притеснено:

— Добър вечер, аз съм преводачът на раджата, който седи на онази маса. Работя в хотел „Париж“, където Негово височество е отседнал… Бихте ли приели да изпиете чаша шампанско на масата му? Раджата е много впечатлен от изпълнението на дъщерите ви и желае да ги почерпи…

Дон Анхел го изгледа учудено, а жена му се престори на възмутена.

— Кажете на Негово височество, че му благодарим много — отвърна възпитано дон Анхел, — но е късно, почти полунощ е. Момичетата са много млади, разбирате ме, нали?

Забелязвайки гневния поглед на майката, преводачът реши да не настоява повече и се върна на масата на принца. „Какво си мисли този мавър за дъщерите ми? Че са уличници?“ — викаше възмутено доня Канделария, докато дърпаше дъщерите си към изхода на заведението.

По време на престоя си в Мадрид раджата ходеше всяка вечер да гледа как Анита танцува. Сигурно беше единственият клиент, който плащаше, за да види танцьорките, а не прочутите куплетисти, обявени в афиша. Една вечер — преди изпълнението на момичетата и в отсъствието на вдъхващата страх доня Канделария — преводачът се приближи до гримьорната.

— Госпожице, Негово височество ви изпраща това…

Мъжът й връчи един издут плик. Анита го отвори: беше пълен с пари. Вдигна лице към пратеника на принца.

— Това са пет хиляди песети — продължи мъжът. — Негово височество желае да отидете на масата му, нали знаете, само да си поговорите…

В погледа на Анита се четеше унижението, на което я бяха подложили току-що. Преводачът й направи знак да говори по-тихо. Но вече бе късно.

— Кажете на този мавър, че може да съм бедна, но съм порядъчна жена! За какъв се мисли? Как може да си въобразява, че ще се продам за пари, колкото и много да са те? Кажете му, че е мръсник! Да не се доближава до мен, а вие повече да не сте ме заговорили!

След представлението Анита избухна в плач „като някоя глупачка“ и постоянните клиенти от приятелския кръг се заеха да я утешават. Там беше и майка й, която обясняваше на Рикардо Бароха случилото се така:

— Този крал иска дъщеря ми. Но, за бога, той е мохамеданин!

— Мохамеданин?

— Да. От онези, дето имат хареми. Ще я отведе и повече няма да я видим…

На следващата сутрин някой позвъни на вратата на скромния апартамент, в който живееше семейство Делгадо. Анита отвори, защото майка й беше отишла на пазар със сестра й. Видя единствено цветя. Толкова голям беше букетът, че скриваше горкия разносвач, който ги носеше. „Господи! Къде да ги сложа?“ Към букета имаше картичка от раджата. Анита я прочете бавно, защото четеше трудно, а освен това беше спала толкова малко от плач, че очите й бяха подути. Принцът се извиняваше:

„Не съм имал намерение да Ви обидя, още по-малко да отправям намеци за нещо, което дори не съм си помислил. Моля Ви, приемете тези цветя като знак за дълбокото ми уважение към Вас…“

Анита седна на масата в тясната трапезария и въздъхна. После отново погледна цветята. Бяха камелии.