Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Pasion India, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод от испански
- Мариана Китипова, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 35 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Хавиер Моро. Индийската принцеса
ИК „Хермес“, Пловдив, 2011
Редактор: Вера Янчелова
Коректор: Недялка Георгиева
ISBN: 978-954-26-0980-3
История
- — Добавяне
32.
След наситените със събития дни в Делхи Анита с радост се върна към спокойния живот в Капуртхала. След като Парамджит и Бринда се преместиха във Вила Буона Виста, а останалите синове заминаха за Англия, в двореца останаха само Джагатджит, когото след Великия Дурбар всички наричаха махараджа, Анита и малкият Аджит. Ездата, пазаруването в Лахор и партиите тенис отново отмерваха ритъма на един спокоен и охолен живот. Въпреки размерите си, дворецът не изглеждаше неприветлив, нито потискащ, защото в него кипеше оживена дейност. Министрите идваха всеки ден, за да представят докладите и да изложат проблемите си пред махараджата, който ги приемаше в кабинета си. Провеждаха се срещи, вземаха се решения и се организираха съвещания и конференции. Приземието гъмжеше от счетоводители, финансисти, ковчежници и чиновници.
Анита се грижеше ревностно за своето кътче от градината. Бе засадила ароматни растения, цветя и домати за гаспачото. Под сянката на розовите храсти пишеше всеки ден дневника си в подвързани с кожа тетрадки. Правеше това по молба на мъжа си и пишеше на френски, за да може той да го прочете. Беше привикнала към бащинската обич, която махараджата проявяваше към нея, и макар че понякога се изкушаваше да го упрекне за спазаряването на брака им, сега разбираше, че той бе свикнал да заповядва и да купува всичко, което пожелаеше: дворци, апартаменти, коли, коне, министри, жени… Обичаше го донякъде така, както човек обича банкера, който му е отворил вратите на трезора си. Беше й подарил великолепни бижута, за да бъде още по-хубава и блестяща. За да оправдае пред семейството си и пред света внезапната си любовна прищявка, той бе поискал тя да бъде красива, ослепителна, привлекателна и неустоима. Двамата създаваха новия образ на Капуртхала. Но Анита не превъзнасяше сантименталната стойност на подаръците: мъжът й бе толкова богат, че това не беше кой знае каква жертва от негова страна. Освен това бе изгубила донякъде представа за парите. Смяташе, че висулките, обеците, брошките и пръстените са нейната застраховка и може би един ден нейната свобода, макар да живееше в свят, където тази дума не означаваше почти нищо за една жена.
Освен че водеше дневника си, в който не записваше нито една интимна мисъл, Анита поддържаше кореспонденция с Нарсисо Диас, бившия си преподавател по декламация в Малага. Той й пращаше дълги писма, пълни с въпроси за живота в Индия. Веднъж, когато му разказваше за хиндуистките обичаи, тя му писа следното: „Някои принцове, след като са ти стиснали ръката, отиват тичешком да си я измият — от страх да не се заразят, понеже са докоснали човек от по-нисша каста“. Избягваше да отговаря на въпроси за останалите жени на махараджата и вече не се подписваше както в началото „Анита Делгадо, понастоящем принцеса на Капуртхала“. Сега вече беше „Прем Каур на Капуртхала“.
Новините, които получаваше от семейството си, не бяха добри. Сестра й Виктория, майка на две деца, живееше в Париж с мъжа си, който й изневеряваше и я малтретираше. Анита не се изненада, но въпреки това се разтревожи и обстоятелството, че е далече от сестра си, засилваше тревогата й. Горе-долу по същото време получи и новини за мантията на Богородица, която бе подарила на сънародниците си. Оказа се, че скъпият на сърцето й подарък бе прибран в сандък в една черква в Малага и никога нямаше да краси статуята на Дева Мария Победителка. Епископът едва не я изхвърлил в морето с довода, че може да е била използвана от някой неверник по време на езическа церемония. Дори направил оскърбителен намек: „Като се знае откъде идва…“ Добре че свещеникът бе наредил да приберат мантията на сигурно място. Думите, изречени от епископа на нейния град, нараниха дълбоко Анита. Заболя я повече, отколкото от всичките обидни жестове от страна на семейството на махараджата и англичаните. Беше неочакван удар, още по-тежък заради факта, че идваше от дома, от мястото, което й вдъхваше най-голяма сигурност. Очевидно лицемерието, предразсъдъците и нетърпимостта не бяха присъщи единствено на индийските аристократи и на англичаните.
Независимо от всичко, бяха щастливи времена. Поне така Анита щеше да си ги спомня след години. Беше щастлива, защото въпреки огорчението от изолацията, в която бе поставена единствено поради факта, че се бе родила бедна, тя се радваше на подкрепата и любовта на съпруга си. Беше щастлива, защото се чувстваше оценена от достатъчно хора, които я приемаха в своя приятелски кръг. Изпитваше вътрешно задоволство, че с обаянието си можеше да събори изкуствените прегради, издигнати от цензорите на викторианския морал. Наистина тъгуваше за близките си и самотата и отегчението започваха да й тежат, но честите пътувания компенсираха тягостното спокойствие на Капуртхала. Всъщност дворцовият живот скоро се превърна в непрекъснато стягане и разопаковане на багажа и както тя написа в дневника си, „заминаване и пристигане“. Детето оставаше на грижите на Далима и неговите бавачки и слуги, докато родителите му обикаляха Индия, канени от различни махараджи. По време на тези пътувания Анита откриваше една винаги екзотична и понякога сюрреалистична страна.
На забележителната вечеря в двореца на Биканер, където беше по покана на махараджа Ганга Сингх, Анита попита домакина за рецептата на едно необикновено вкусно ястие. Той й отговори съвсем сериозно: „Вземете една цяла камила, предварително одрана и изчистена, сложете в нея коза, в козата — пуйка, а в пуйката — пиле. Напълнете пилето с глухар, глухара — с пъдпъдък, а пъдпъдъка — с врабче. После подправете, сложете камилата в една дупка в земята и я опечете“.
В Гвалиор, докато вечеряха в трапезарията, прочута с влакчето от сребро, пренасящо храна и напитки до гостите, разговорът се завъртя около обиколката, предприета от Джордж V и кралица Мери по случай Дурбар. Горката кралица не могла да се изкъпе в новата мраморна вана, иззидана специално за нея в двореца на Гвалиор, защото в мига, в който стъпила в нея, тя се срутила. По време на същата обиколка в друга държава в Централна Индия работниците не успели да инсталират докрай казанчето на модерната тоалетна чиния, която била внесена от Лондон за високопоставените гости. За да решат проблема, поставили двама sweepers[1] на тавана — единият държал кофа с вода, а другият наблюдавал движенията в банята през малка цепнатина. Когато моментът настъпел и кралицата дръпнела синджира, наблюдаващият sweeper давал знак и другият изливал водата в казанчето. Англичаните така и не разкрили хитрината.
Анита се наслаждаваше на тези пътувания с пълното съзнание, че е привилегирована, тъй като й се предоставяше възможност да надзърне в този изключителен и затворен свят. Махараджите я приемаха и тя започна да се чувства почти като нормална жена. По време на пътуванията постоянно си водеше записки. Възнамеряваше да напише книга за живота си в Индия, пък било и само за да я прочетат приятелите й в Испания. Колко би се радвала да сподели преживяванията си със семейството си! Когато се връщаше в двореца, винаги се чувстваше изтощена, но съзнанието й бе изпълнено с пейзажи, истории и усещания, които бързаше да предаде на лист хартия, за да не изчезнат като светлината на свечеряване.