Хавиер Моро
Индийската принцеса (24)

23.

Решиха да прекарат първата година в Индия във Вила Буона Виста. Дори не се преместиха в прохладния Масури, защото се опасяваха, че пътуването ще навреди на здравето на детето и на Анита. А може би имаше друга причина, която раджата не се осмеляваше да признае: в „Шато Капуртхала“ в Масури се бе настанило индийското му семейство. При това положение бе предпочел да остане в знойните равнини на Пенджаб. Анита вече разбираше защо наказваха английските войници с четиринайсет дни карцер, когато ги хващаха без прословутото топи, което покрива главата и шията — горещините в края на май и началото на юни представляваха смъртна опасност. Когато на обяд излизаше от къщи, слънцето беше толкова силно, че дъхът й спираше. Температурата достигаше четирийсет и два градуса в единайсет сутринта. Това вече нямаше нищо общо с жегата в Малага през август. Дните бяха непоносимо горещи, а следобед въздухът беше толкова гъст, че можеше да се реже с нож. Дано дъждовете да настъпеха навреме! Полята бяха пожълтели, земята — напукана, а животните — изтощени. Дузина прислужници бяха заети да поливат алеите, да дърпат пунках и да мокрят щорите и рогозките. Анита обаче беше отпаднала и трудно се съвземаше. Още от началото бе настояла да кърми детето и прекараните в безсъние нощи я бяха изтощили до крайност: кърмеше бебето на всеки три часа, освен това виенето на чакалите, което наподобяваше отчаяни детски вопли, също й пречеше да заспи. Лола й помагаше, доколкото можеше, но жегата мъчеше и нея. Будеше се трудно посред нощ, за да подаде детето на майка му, така че Анита бе принудена да става. Горещината и усилията, които полагаше, толкова я омаломощиха, че се разболя и вдигна трийсет и девет градуса температура.

— Мастит — отсече доктор Уорбъртън, който дойде по спешност призори.

— Какво е това? — попита Анита.

— Възпаление на млечните жлези. Трябва незабавно да пресушете да кърмите детето, защото имате абсцес. И да следвате лечението, което ще ви предпиша.

Диагнозата беше истински удар за Анита. Избухна в горчиви ридания и никой не можеше да я успокои — нито лекарят, който я утешаваше, че инфекцията е банална и лесно лечима, нито мъжът й, който й казваше, че не е нищо сериозно и че ще намерят добра дойка, нито мадам Дижон, която даде себе си за пример, за да повдигне духа на принцесата. Анита се чувстваше съкрушена до дъното на душата си. И опозорена, защото не беше способна да нахрани детето си. Страхуваше се и се тревожеше заради болестите, от които малкият Аджит можеше да се разболее, особено по време на горещините. Плака цял ден, обхваната от отчаяние, а в това време околните започнаха усилено да търсят дойка. В Индия този избор беше от голямо значение, защото съществуваше вярването, че чрез млякото дойката предава на детето някои от моралните си и душевни качества. Затова беше особено важно да се намери почтена жена с добър характер и безупречна репутация. Имаше случаи, в които дойките даваха опиум на бебето, за да го приспят, а други постепенно преставаха да кърмят новороденото, за да нахранят собственото си дете.

Всъщност плачът на Аджит върна силите на Анита. Плач, който развълнува душата й на майка и съживи чувството й за отговорност. „Да не би да го е страх, че ще бъде изоставен?“ — запита се наивно тя. Осъзна, че не може да изпада в униние заради една неочаквана спънка, когато става дума за живота на сина й. Тази мисъл, както и обстоятелството, че вече се чувстваше по-добре след лечението, което й предписа доктор Уорбъртън, я накара да се съвземе, да сподави мъката и страховете си и да поеме отговорността да бъде майка на осемнайсет години в една толкова далечна, древна и сложна страна като Индия.

Едва когато й представиха Далима — тъмнокожа млада индийка с големи черни очи, крехка и нежна като газела и майка на момиченце, — Анита успя да преодолее напълно тревогата и отчаянието си. Далима излъчваше спокойствие, уравновесеност и здравомислие. Винаги се усмихваше, разкривайки низ от ослепителнобели зъби, и макар че беше от бедно семейство, имаше обноски на принцеса. Черната й, бляскава от рапичното масло коса беше сплетена в плитка. Червената точка на челото й — тшак — беше знакът на „третото око“, чрез което човек вижда отвъд привидностите. Далима знаеше няколко английски думи и за разлика от Лола, винаги бе налице, без да досажда. И най-важното — знаеше как да се грижи за едно бебе. Когато я видя как го поема в ръцете си, как го гледа ласкаво и му шепне на ухото, Анита веднага разбра, че тя е човекът, от когото се нуждае най-много в този момент. Далима беше благословия, още един дар от нейната покровителка — Дева Мария Победителка, която бе разрешила толкова тревожен за нея проблем. Веднага реши, че трябва да й се отблагодари. Спомни си обещанието, което бе дала, когато раждаше, и се обърна за съдействие към мадам Дижон.

— Искам да изпратя писмо до Париж, до „Пакен“ — каза тя на французойката. — Смятам да направя специална поръчка.

— Нова вечерна рокля?

— Не, не е за мен.

— Може ли да попитам за кого е? — Мадам Дижон отвори широко очи, може би мислейки, че тя ще бъде щастливката.

— Искам да ми направят извезана със злато и скъпоценни камъни мантия за Дева Мария Победителка, покровителка на моя град. Казаха ми, че „Пакен“ изработва церемониалните наметала на шаха на Персия.

Мадам Дижон я изгледа изненадано. Не можеше да повярва на ушите си. Анита добави извинително, сякаш бе казала някаква нелепост:

— Нали знаете как е в Испания… и дори е малко за моята Богородица. Аз бих я облякла с диаманти!

* * *

Скоро Далима се превърна в нейна предпочитана приятелка, в нейна сянка. Тя наистина притежаваше всички качества, които испанката бе предусетила в нея. Сред множеството аи и прислужници единствено Далима заслужаваше пълно доверие, много повече от самата Лола, която бе минала на заден план. Девойката от Малага, която ревнуваше от новата любимка, ядеше непрекъснато, за да компенсира досадата от бездействието. Тъй като беше чужденка, получи висок ранг в йерархията на прислужниците, които се държаха с нея почтително, сякаш и тя беше мемсахиб. Тя се възползваше от положението си и по цял ден искаше ядене. Беше станала толкова дебела, че когато се качваше по стълбите, пъхтеше като кучето на раджата.

Монотонният живот по време на горещините тежеше като олово върху всички, макар че понякога го нарушаваше някое неочаквано посещение. Индия с всичките свои крайности беше като кутия с изненади. Една сутрин глъчта в градината привлече вниманието на Анита и тя излезе да види какво става, придружена от Далима. Всички прислужници се бяха струпали при решетката на входа за прислугата. Едни се смееха, други се мръщеха, но всички изглеждаха нервни.

— Сестро, дай ни сина си, за да го благословим и да му пожелаем късмет!

Басовият глас на жената, която говореше на застаналата зад групата слуги Анита, беше в пълен контраст с вида й. Носеше евтини огърлици, тъмночервено сари, очите й бяха гримирани с каял, а в черната си коса, сплетена на плитка, бе втъкнала оранжев карамфил. Обграждаше я живописна и шумна група от екстравагантно гримирани жени, които подрънкваха с дайрета.

— Госпожо, не им обръщайте внимание. Те са хиджра — каза й икономът.

— Моля?

Икономът изглеждаше притеснен.

— Нито мъже, нито жени… Разбирате ли?

Анита беше чувала за евнусите — тайната и загадъчна каста, остатък от Моголската империя, чиито общности бяха разпръснати из цяла Индия. Не бяха травестити, бяха кастрати.

— Какво искат?

— Да благословят сина ви.

— Дума да не става!

— За пети път идват, нали знаете, обичаят…

Над гласа на иконома се чуваше песента на евнусите: „Донеси ни сина си, сестро, искаме да споделим радостта ти!“.

Икономът се приближи до Анита.

— Госпожо, ще извикам охраната на раджата, за да ги прогони.

— Не — каза тихичко Далима, засрамена, че се е включила в разговора.

Икономът я изпепели с поглед, но не заради това, което бе казала, а заради самия факт, че изобщо бе проговорила.

— Няма нужда, кажи им да си вървят…

— Но те ни заплашват — отвърна икономът.

— Заплашват? — попита Анита учудено. — Как?

— Както винаги… — промърмори икономът, смутен, че трябва да обяснява нещо, от което се срамуваше. — Заплашват според обичая си, затова персоналът е толкова възбуден…

— И какъв е обичаят?

Той сниши глас от притеснение:

— Ужасен е, госпожо. Заплашват, че ще си вдигнат сарито и ще си покажат органите… е, каквото е останало от тях. Постъпват така винаги, когато им отказват да ги пуснат в някой дом или да им дадат пари. И за да си спестят толкова ужасна гледка, накрая всички отстъпват…

Анита се разсмя и едва сдържа сълзите си, толкова й беше смешно. Далима се усмихна извинително и добави:

— Но те са добри, мемсахиб, всички деца в Индия са благословени от тях.

— Така ли?

— Носят късмет на децата — продължи Далима, — притежават силата да пречистват от греховете в предишния им живот.

Анита се замисли, после се обърна към иконома:

— И вашите деца ли са благословени от тях?

— Разбира се, мемсахиб. Никой не желае да настрои срещу себе си хиджра.

Анита се замисли. Ами ако бяха прави? За суеверен човек като нея колкото повече благословии получеше синът й, толкова по-добре. „Все някоя ще проработи“ — каза си тя. Всичко имаше смисъл, стига малкият Аджит да бъде защитен. Всички имаха нужда от закрила, особено той, синът на една чужденка. Освен това имаше доверие на Далима, която говореше от сърце.

— Тогава ще го доведем веднага — каза тя пред учудения поглед на иконома.

С детето в ръце, Анита си проправи път сред слугите, които я гледаха мълчаливо. После го подаде на евнуха, облечен в тъмночервени дрехи. Той го пое нежно и внезапно започна да танцува, като се въртеше и извиваше тялото си в ритъма на звънчетата, зашити на полата му, и на дайретата на останалите. „Бебето е силно като Шива и се молим на Всемогъщия бог да ни предаде греховете от предишните му животи…“ — пееха всички заедно, а останалите също затанцуваха. В това време облеченият в тъмночервено евнух взе малко червена паста от една кутийка и с показалеца си изрисува точка на челото на бебето. С този символичен жест предишните грехове на сина на Анита преминаха в евнусите. И те бяха доволни, защото така изпълняваха дълга си, който им беше вменила Индия, страната с безброй касти, като им беше отредила ролята на изкупителни жертви. Накрая изтанцуваха танц в чест на майката, като хвърляха оризови зърна върху главата на Анита. Непоносимата жега не успя да развали атмосферата. Беше спонтанно, импровизирано, весело и шумно празненство. Анита, на която допреди няколко минути тези хора й се струваха странни, далечни и опасни, сега ги приемаше почти като приятели. След като взе детето, икономът се приближи до нея и каза стеснително:

— Мемсахиб, евнусите вземат пари за услугите си…

Анита обърна поглед към Далима, сякаш чакаше от нея да потвърди думите на иконома. Далима кимна утвърдително.

— Ще им дам пет рупии — каза Анита.

— Не, мемсахиб. Вземат скъпо и никой не смее да се пазари с тях от страх да не го прокълнат.

Анита се приближи до групата евнуси, които я поглъщаха с поглед. Обсъждаха дрехите, които носеше, бижутата, грима и красивите й черти. Широките им усмивки разкриваха изобилие от златни зъби, които се открояваха върху червените им от бетела устни.

— Колко искаш? — обърна се Анита направо към облечения в тъмночервено евнух.

— Мемсахиб, позволявам си да ви отвърна с друг въпрос и ще приема на драго сърце каквото ни дадете, след като обмислите отговора си: Колко струва според вас пречистването от греховете в предишните животи?

Анита се замисли и после се обърна към иконома:

— Дай му сто рупии. Сигурно синът ми, като достоен син на майка си, е имал много грехове.

* * *

В началото на юни стана още по-горещо, доколкото това изобщо бе възможно. Всички оглеждаха небето в очакване на първите облаци на мусона. Песните на селяните, които се молеха на богинята Лакшми да напои нивите, достигаха до Анита, морно изтегнала се на терасата. Чуваше също пъхтенето на Лола и шума от ветрилото й, наподобяващ неистовото пърхане на огромна пеперуда около огъня. Най-добре беше човек да не се движи, за да не плувне в пот. Раджата бе изоставил сутрешните разходки с кон и се бе отдал на четене.

— Колко време още ще трае тази жега? — попита Анита мадам Дижон.

— Ако дъждовете настъпят навреме, някъде до десети юни. Проблемът е, че последните дни изглеждат безкрайни.

Понякога мадам Дижон се оказваше същинска пророчица. На десети юни, около четири часа следобед, внезапно се разнесе гръмотевичен шум; вихрушка от нажежен въздух вдигна облаци прах, като брулеше листата на дърветата и дори отнесе няколко керемиди, които се пръснаха на земята. Сякаш ураганният вятър щеше да помете цялата вила. Все още не бе заваляло, но слугите придобиха весело изражение. Сухата буря потвърждаваше скорошното настъпване на дъждовния сезон. Далима, младата прислужница на Анита, плачеше от вълнение. Родителите й бяха бедни селяни и реколтата им зависеше от дъждовете. Всички индийци изпитваха постоянен страх, че мусонът няма да се появи — нещо, което понякога наистина се случваше и водеше до апокалиптичен глад и висока смъртност сред населението. Последният път беше през 1898 г. — тогава раджата нареди да спрат строежа на новия дворец и парите да се използват за изхранване на населението. Поради тази причина тези дни бяха съдбовни за субконтинента: загубата на реколтата от ориз можеше да доведе до смъртта на един милион души.

Часовете минаваха и гърлата пресъхнаха от сухия и палещ вятър. Очите смъдяха, сякаш бяха пълни с пясък. Градината и полетата бяха покрити със слой жълт пясък, който вятърът бе довял от пустинята Тар. На хоризонта се трупаха огромни черни облаци. Небето постепенно стана черно, а напрежението — непоносимо, но дъждът все така не идваше. Тези дни бяха опасни за децата, защото имаше риск да се обезводнят. Анита беше изтощена, едва намираше сили да навлажнява една кърпа, с която увиваше бебето. Имаше чувството, че се намира в кораб сред бурно пясъчно море. Кошмарът продължи няколко дни. Внезапно вятърът утихна и живакът на термометъра скочи отново с четири-пет градуса, хвърляйки всички в отчаяние. Сякаш беше изтънчено мъчение, измислено от бога на мусоните, който не се решаваше да хвърли товара си.

След три дни напрегнато очакване Анита чу потракване на покрива, като че ли някой хвърляше камъни по керемидите, но радостните викове, които се разнесоха от стаите в къщата и дори от близкото село на отсрещния бряг на реката, й върнаха надеждата, че адът свършва. Бяха първите капки дъжд, толкова едри, че се пръскаха с глух шум върху покрива. Внезапно гръмотевица разтърси вилата, детето се сепна и се събуди, а керемидите затракаха оглушително. „Мусонът дойде!“ — чу тя викове, които идваха отдолу. Първият дъжд приличаше на потоп. Трополенето по покрива беше оглушително. Скоро лек вятър премина през дъждовната завеса и донесе свеж полъх. Анита и Лола се втурнаха към градината. Раджата също беше излязъл и стоеше срещу фонтана при входа със скръстени ръце, гледаше нагоре и се радваше на дъжда. От тюрбана му струеше вода, а той се усмихваше на небето, което изливаше товара си. Зад къщата слугите също приветстваха дъжда, като скачаха и пееха подобно деца. Сякаш кастите внезапно бяха изчезнали, както и различията между господари и слуги, между богати и бедни, между сикхи и християни. Дори палмите сякаш трепереха от вълнение. Избликът на бурна радост се понесе по полята и градовете на Пенджаб. В казармите мъжете излизаха голи и танцуваха под дъжда, след като толкова време бяха принудени да бездействат, за да се предпазят от горещината.

Когато дъждът спря, от земята се издигна пара и застина на трийсетина сантиметра от повърхността, покривайки с белезникави валма градината. Толкова бе влажно, че Анита стана свидетел на изумително явление: градинарят мушна лопатата в едно от тях и загреба едно бяло облаче. Вдигна го и го отнесе в другия край на градината, където го изтръска от лопатата. Когато слънцето се показа, Анита и раджата решиха да отидат до новия дворец, за да установят щетите, причинени от бурята. По пътя наблюдаваха изключителна гледка: стълбове от пара се издигаха над град Капуртхала, който приличаше на огромна вряща тенджера. По улиците мъжете си събличаха ризите, жените заставаха с дрехите под улуците на покривите, а рояци голи деца вървяха след тях и крещяха от радост. Когато се върнаха, след като бяха дали съответните указания на ръководителя на строежа и след като бяха установили, че щетите са минимални, откриха, че тревата на Вила Буона Виста се е раззеленила като по чудо. Жаби квакаха и подскачаха по наводнените алеи. А виковете на Лола отново огласяха просторната къща, защото дъждът бе възкресил какви ли не насекоми, включително огромните кафяви хлебарки, които испанката преследваше с метла из ъглите.