Харлан Коубън
Изгубена завинаги (8)

Осма глава

Открихме я в същата килия, която обитавах и аз половин час по-рано.

Очите й бяха зачервени и подпухнали. Берлеан отключи и всички преструвки паднаха. Тя се хвърли към мен и аз я подхванах. Зарови лице в гърдите ми и захлипа. Оставих я да си поплаче. Берлеан стоеше и чакаше. Срещнах погледа му. Той отново сви рамене по онзи театрален начин.

— Освобождаваме ви и двамата — заяви Берлеан. — Само при условие че оставите паспортите си при нас.

Териса се дръпна и ме погледна. И двамата кимнахме с глава.

— Но преди това трябва да ми отговорите на още няколко въпроса — заяви Берлеан. — Съгласни ли сте?

— Разбирам, че съм заподозряна — каза Териса. — Бившата съпруга пристига в същия град след толкова много години, разговаря с него по телефона и прочее. Няма значение, просто искам да закопчаете убиеца на Рик. Така че можете да ме питате за всичко, инспекторе.

— Оценявам откровеността ви и желанието ви да ни помогнете.

Сега той изглеждаше доста нерешителен и твърде предпазлив. Чутото по телефона преди малко го бе променило. Питах се какво ли е то.

— Знаехте ли, че бившият ви съпруг отново се е оженил? — попита Берлеан.

Териса поклати глава:

— Не, нямах представа. Кога?

— Кога какво?

— Кога се е оженил?

— Не знам.

— Мога ли да попитам за името на жена му?

— Карън Тауър.

Териса леко се усмихна.

— Познавате ли я?

— Познавам я.

Берлеан кимна с глава и потърка брадата си с ръка. Очаквах да я попита откъде познава Карън Тауър, ала той не го направи.

— Предварителните тестове на петната от кръв са готови.

— Вече? — изненада се Териса. — Дадох кръв едва преди час.

— Не, не пробите отпреди един час. Те ще са готови по-късно. Говоря за резултатите от онези, които открихме на местопроизшествието.

— О!

— Резултатите са доста любопитни.

Двамата чакахме. Териса преглътна, сякаш се готвеше за удар.

— По-голямата част от кръвта — всъщност почти всичката — принадлежи на жертвата, на Рик Колинс — обясни Берлеан. Сега тонът му бе премерен, сякаш се готвеше да нагази в дълбоки води, за да ни съобщи резултатите. — Това едва ли ще изненада някого.

Ние продължавахме да мълчим.

— Но върху килима имаше още едно петно, недалеч от трупа. Не знаем как е попаднало там. Първоначалната ни теория се основаваше на очевидните факти: Имало е борба. Рик Колинс се е борил и е ранил убиеца си.

— И сега? — попитах аз.

— Първо, заедно с кръвта открихме и няколко руси косъма. От дълга коса. Каквато обикновено имат жените.

— Жените могат да убиват.

— Разбира се.

Той млъкна.

— Но? — додадох аз.

— Но все още изглежда невъзможно кръвта да принадлежи на убиеца.

— Защо мислиш така?

— Защото според ДНК анализа и кръвта, и русите косми принадлежат на дъщерята на Рик Колинс.

Териса не изписка. Тя просто изстена. Коленете й се подкосиха. Бързо я подхванах, преди да се е свлякла на пода. Хвърлих въпросителен поглед към Берлеан. Той изобщо не бе учуден. Гледаше я с изучаващ поглед, преценяваше реакцията й.

— Вие нямате деца, нали, госпожице Колинс?

И последната капка кръв се бе оттекла от лицето й.

— Ще ни дадете ли само миг? — помолих аз.

— Недей, добре съм — обади се Териса. Тя отново се изправи на крака и хвърли строг поглед към Берлеан. — Нямам деца. Но този факт вече ви е известен, нали така?

Берлеан не отговори.

— Копеле — озъби му се тя.

Исках да попитам какво точно става, ала си казах, че сега е по-добре да мълча и да слушам.

— Все още не успяваме да се свържем с Карън Тауър — заяви Берлеан. — Но предполагам, че тази дъщеря е и нейна?

— Така мисля — отвърна Териса.

— А вие, разбира се, не знаехте нищо?

— Точно така.

— Откога сте разведени с господин Колинс?

— От девет години.

Писна ми.

— Какво, по дяволите, става тук?

Берлеан не ми обърна внимание.

— Значи дори бившият ви съпруг да се е оженил веднага след развода ви, дъщеря му не би могла да е на повече от, да речем, осем години?

В стаята настъпи тишина.

— Значи — продължи Берлеан, — вече знаем, че малката дъщеричка на Рик е била на местопрестъплението и е била ранена. Къде, предполагате, че е в момента?

* * *

Предпочетохме да се върнем в хотела пеша.

Тръгнахме по „Понт Ньоф“. Водата бе тинесто зелена. Прозвучаха църковни камбанки. Хората се спираха по средата на моста да си правят снимки. Някакъв мъж ме помоли да ги щракна, както ми се стори, двамата с приятелката му. Те се сгушиха един до друг, аз преброих до три и направих снимката, а после ме попитаха дали имам нещо против да ги фотографирам още веднъж, аз отново преброих до три и ги фотографирах, а после двамата ми благодариха и продължиха пътя си.

Териса не бе промълвила нито дума.

— Гладна ли си? — попитах я.

— Имаме нужда да повървим.

— Добре.

По пътя от „Понт Ньоф“ до „Рю Дофин“, чак до фоайето на хотела, тя не се спря нито веднъж. Дежурният на рецепцията дружелюбно ни поздрави, ала тя го отмина, като го дари само с мимолетна усмивка.

Щом вратите на асансьора се затвориха, Териса се обърна към мен с думите:

— Нали искаше да знаеш тайната ми? Какво ме отведе на онзи остров, защо през всичките тези години бягах и се криех?

— Ако искаш, ми кажи — отвърнах аз с тон, който дори на мен ми се стори снизходителен. — Мога ли да помогна с нещо?

— Не можеш. Но така или иначе трябва да узнаеш.

Качихме се на четвъртия етаж. Тя отвори вратата на стаята, направи ми път да вляза и затвори след себе си. Стаята беше със стандартни размери, малка по американските стандарти, с извито стълбище, което водеше към таванска стая, както можех да предположа. Много напомняше на парижко жилище от XVI век, но с широкоекранен телевизор с вградено видео.

Териса отиде до прозореца, така че да е далеч от мен.

— Сега ще ти кажа нещо, става ли? Но най-напред искам да ми обещаеш.

— Какво?

— Обещай ми, че няма да се опитваш да ме успокояваш — каза тя.

— Не разбирам.

— Познавам те. Като чуеш историята ми, ще протегнеш ръце към мен. Ще искаш да ме прегърнеш, да ме утешиш — просто си такъв. Недей. Каквото и да сториш, ще е грешка.

— Добре — съгласих се аз.

— Обещай ми.

— Обещавам.

Тя се сви още по-надалеч в ъгъла. По дяволите с последствията — исках да я прегърна още на мига.

— Не си длъжна да го правиш — казах аз.

— Длъжна съм. Само не знам как.

Не казах нищо.

— Запознах се с Рик, когато бях студентка в първи курс. Израсла съм в Шейди Хилс, щата Индиана, и нещата при мен тръгнаха по обичайния начин: Кралицата на бала се запознава с известния куотърбек, най-вероятно я чакат успех след успех, сладка е като бонбонче. Бях от онези досадни миловидни момичета, които се учеха усърдно, притесняваха се преди всеки изпит и предаваха тестовете си по-рано от останалите.

Усмихнах се.

— Бях от онези хубавички момичета, които държаха околните да се разравят и под повърхността, за да се убедят, че не са само хубавички. И ти ги познаваш.

Познавах ги. На някои думите й можеха да им звучат нескромно. Но си бяха чистата истина. Изразяваха нейната искреност. Подобно на Париж, Териса също не оставаше сляпа за външните си достойнства, нито се правеше, че не ги забелязва.

— И така, боядисах русата си коса в кафяво, за да имам по-интелигентен вид, и отидох да уча в малкия либерален колеж в североизточната част на страната. Когато пристигнах там, бях заключила колана на целомъдрието си подобно на мнозина като мен и единственият ключ от него бе в ръцете на куотърбека — приятеля ми от гимназията. Двамата с него възнамерявахме да станем изключение от правилото и да поддържаме връзка от разстояние дълго време.

Аз също познавах този тип момичета от „Дюк“.

— И колко, мислиш, продължи това? — попита ме тя.

— Два месеца?

— По-скоро един. Срещнах Рик. Беше като вихър. Толкова умен, забавен и секси! Не бях виждала друг като него. Той бе най-радикално мислещият студент в кампуса, пък и тези къдрици, пронизващите му очи и брадата, която ме дращеше при целувките…

Гласът й стихна.

— Не мога да повярвам, че е мъртъв. Ще ти прозвучи банално, но Рик бе много специален. Беше вежлив до мозъка на костите. Вярваше в справедливостта и хуманността. А някой го е убил. Някой нарочно е прекъснал живота му.

Мълчах.

— Разказвам разхвърляно — заяви тя.

— Няма за къде да бързаш.

— Напротив. Това трябва да свърши. Ако се забавя, ще спра и ще се разпадна отвътре, а ти никога няма да ме събереш. Навярно Берлеан вече го знае. Затова ме пусна на свобода. Така че, нека ти разкажа накратко. Двамата с Рик се дипломирахме, оженихме се и започнахме работа като репортери. Накрая направихме кариера в Си Ен Ен — аз пред камера, а Рик зад камера. Вече знаеш тази част от живота ми. После решихме да създадем семейство. Поне моето желание беше такова. Мисля, че Рик не беше толкова сигурен, а може и да е предчувствал какво има да става.

Териса се приближи до прозореца, леко дръпна завесата на една страна и погледна навън. Направих крачка към нея. Не знам защо. Понякога чувствам нужда да направя това движение.

— Имахме проблеми със зачеването. Казаха ми, че не било рядко явление. Много двойки имали същите проблеми. Но когато ти дойде до главата, струва ти се, че всяка срещната жена е бременна. Плодовитостта е един от проблемите, които с времето стават все по-важни. Всяка срещната жена бе майка, а всяка майка беше щастлива, животът й бе запълнен и всичко си бе в реда на нещата. Започнах да избягвам приятелите. Бракът ни страдаше. Сексът изгуби смисъла си. Почувствах се самотна. Спомних си, че бях правила материал за самотните майки в Харлем, за шестнайсетгодишните момичета, които забременяваха толкова лесно, и ги намразих, защото, кажи ми, нима беше справедливо?

Бе застанала с гръб към мен. Седях в ъгъла на леглото. Щеше ми се да видя лицето й, поне част от него. От мястото си можех да зърна само малка частица от него, може би четвъртината от цялото.

— Още не мога да събера мислите си — каза тя.

— Имам време.

— А може би имам нужда да го разкажа така, разхвърляно.

— Добре.

— Ходихме по лекари. Опитахме всичко. Беше ужасно. Натъпкаха ме с пергонал, хормони и какво ли още не. Отначало това ме ужаси. Всяка болка, всеки бодеж сякаш бе сигнал за аборт. Ала след известно време бременността ми хареса. Не ти ли звучи антифеминистко? Намирам жените, които непрекъснато говорят за чудото на своята бременност, за доста досадни, но тогава не се различавах по нищо от тях. Обожавах напрежението. Цялата сияех. Не ми се гадеше. Бременността ми нямаше да се повтори — чудото ме посети един-единствен път и аз му се наслаждавах. Но времето летеше и преди да разбера, дадох живот на малка дъщеричка с тегло три килограма и половина. Нарекохме я Мириям на починалата ми майка.

В душата ми повя хладина. Вече знаех как ще свърши тази история.

— Сега щеше да е на седемнайсет — каза Териса, а гласът й прозвуча сякаш някъде отдалеч.

В живота на човек има моменти, в които усеща, че всичко в него утихва, успокоява се и става крехко и чупливо. В стаята бяхме само аз и Териса, нямаше никой друг.

— Не е минал и ден през последните десет години, в който да не съм се мъчила да си представя как щеше да изглежда дъщеря ми. Седемнайсетгодишна, сега щеше да завършва горния курс на гимназията. Най-после щеше да е преминала опасната момичешка възраст. Трудните години на съзряването щяха да са отминали и тя щеше да се е превърнала в истинска красавица. Щяхме да сме приятелки. Щеше да е готова да влезе в университета.

Очите ми се напълниха със сълзи. Пренесох тежестта си върху левия крак. Очите на Териса бяха сухи. Тръгнах да ставам. Тя обърна глава към мен. Не, нямаше сълзи. Имаше нещо по-лошо. Тотална разруха, при която сълзите изглеждаха безсилни и не на място. Тя вдигна длан към мен като да беше кръст, а пък аз — вампир, от когото искаше да се предпази.

— Грешката беше моя — каза.

Закимах с глава, ала тя стисна очи, сякаш с движенията ми в стаята бе нахлула ослепителна светлина. Спомних си обещанието си, облегнах се назад и се опитах да придам неутрално изражение на лицето си.

— Онази нощ не трябваше да съм на работа, но в последната минута бяха решили да чета новините в осем. Бях си у дома. По онова време живеехме в Лондон. Рик бе в Истанбул. Представи си само — новините в осем! Господи, предложението толкова ме съблазни! Не можех да го отхвърля, за нищо на света. Дори заради спокойния сън на Мириям. Кариерата ми, нали разбираш? И така, обадих се на една приятелка — всъщност тя бе кръстница на Мириям — и я попитах дали бих могла да оставя детето при нея за няколко часа. Каза ми, че няма никакъв проблем. Събудих Мириям и я настаних на задната седалка на колата. Времето минаваше и вече трябваше да съм в гримьорната. Настъпих педала за скоростта. Настилката беше влажна. Наближихме — оставаха най-много триста-четиристотин метра. Казват, че човек не си спомня добре катастрофите, особено ако е изгубил съзнание. Но аз добре помня. Спомням си, че зърнах светофара. Извих волана наляво. Може би щеше да е по-добре да се забия с главата напред. Да убия себе си, а нея да спася. Ала не стана така. Ударът бе страничен. От страната, където бе тя. Помня дори писъка й. Беше кратък, сякаш Мириям си пое дъх. Последното нещо, което чух от нея. Останах две седмици в кома, но понеже Господ има извратено чувство за хумор, остави ме да живея. Мириям загина от удара.

Нищо.

Боях се да помръдна. Стаята бе застинала, сякаш стените и мебелите също бяха затаили дъх. Без да искам, пристъпих към нея. Дали с това свое движение целях да я утеша, не знам. Вероятно е било израз на егоизъм — утешителят често се нуждае от утешението повече от утешавания.

— Недей — промълви тя.

Спрях се.

— Моля те, остави ме сама — каза. — Само за мъничко, може ли?

Кимнах с глава, макар тя да не гледаше към мен.

— Разбира се — отвърнах. — Както кажеш.

Тя не ми отговори, но за мен беше ясно. Тръгнах към вратата и излязох от стаята.