Харлан Коубън
Изгубена завинаги (16)

Шестнайсета глава

Щом Карън излезе от гостната, аз се приближих до писалището.

— Какво правиш?

— Душа — отвърнах.

Писалището беше от махагоново дърво, със златно ножче за отваряне на писма, което се сгъваше надве и се превръщаше в увеличително стъкло. Разрязаните пликове стояха вертикално върху старинни поставки с гнезда. Не се гордея със следващата си постъпка, ала и не си посипвам главата с пепел. Извадих мобилния си телефон. Онзи, който ми бе дал Уин — в него бе вграден доста чувствителен фотоапарат. Започнах да разгръщам писмата и да ги фотографирам.

В пликовете имаше сметки от кредитни карти. Нямах време да прегледам всичките, при това имах нужда само от номерата им. Видях телефонни сметки (това ме интересуваше) и сметки за електричество (това — не). Отварях чекмеджетата и се ровех в тях.

— Какво търсиш? — попита Териса.

— Плик с надпис: „Важната улика е вътре“.

Това щеше да е истинско чудо, разбира се. Да открия нещо за Мириям. Може би снимки. Освен това записах си номерата на сметките, на кредитната карта, телефонните номера. Трябва да изтръгнем някаква информация от тях. Надявах се да открия дневник с датите на насрочени срещи, ала такъв липсваше.

Попаднах на няколко фотографии, на които, както разбирах, бяха снети Карън, Рик и синът им Матю.

— Това ли е Рик? — попитах.

Тя кимна с глава.

Не знаех какво да правя със снимката му. Той имаше величествен нос, воднистосини очи и мръсноруса коса, нещо средно между чуплива и непокорна. Всички правят така — виждаш бившия и го грабваш. Понечих да сторя същото, но изведнъж се спрях. Върнах фотографиите обратно на мястото им и продължих обиска. Нямаше други снимки. Не зърнах фотография на русата му дъщеря, която да е крил с години. Нямаше и стари снимки на Териса.

Обърнах се и видях лаптопа върху шкафа.

— Колко време имаме още? — попитах аз.

— Ще пазя на вратата.

Щракнах върху МАКБУК. Появи се само след секунди. Кликнах на иконката най-долу. На екрана светна календарът му. За миналия месец нямаше нищо. Вдясно в колонката „Неотложни задачи“ имаше само едно напомняне. Там пишеше:

ОПАЛ

ХХК

4714

Нямах представа какво може да означава това, ала написаното бе класифицирано като „Много важно“.

— Какво има? — попита Териса.

Изчетох неотложните задачи и я попитах дали знае какво означава написаното. Тя нямаше представа. Времето летеше. Помислих си дали да не изпратя по електронната поща написаното до Есперанца, но това можеше да се забележи. Тогава? Разбира се, Уин имаше няколко анонимни електронни адреса. Изпратих му данните и от календара, и от адресната книжка. Прехвърлих се на Изпрати и после изтрих изпратеното, за да не го види някой.

Не съм ли умен?

Ето ме — ровя се из вещите на мъж, който наскоро е бил убит, докато вдовицата и синът му плачеха в съседната стая. Какъв герой! Може би на излизане трябваше и да забия и един ритник в задницата на добрата стара Кейси?

— Кой е Марио, за когото говорехте? — попитах.

— Марио Контуци — отвърна Териса. — Най-добрият приятел на Рик, помощник-продуцент. Работеха заедно.

Потърсих името му в адресната книжка. Бинго! Вкарах и домашния, и мобилния му телефон в паметта на моя.

Не съм ли наистина умен?

— Знаеш ли къде се намира „Уилшъм стрийт“? — попитах.

— Наблизо е. Марио още ли живее там?

Кимнах с глава и набрах домашния телефонен номер на Марио. Отговори ми мъж със силен американски акцент и когато го чух да казва „Ало?“, затворих.

— Вкъщи си е — казах аз.

Надявам се, че любителите детективи си водят записки.

— Трябва да побързаме.

Отворих файла с електронните снимки. Той съдържаше много фотографии, ала нищо интересно. Не можех да изпратя всичките. Това щеше да ми отнеме часове. Снимките бяха нормални, което ще рече скучни. Карън се усмихва щастливо до мъжа си. Рик също изглежда щастлив. Двамата сияят със сина си на ръце. Тук имаше една особеност — като поставих курсора върху Събитие, снимките започнаха бързо да се изреждат една след друга. Пред погледа ми премина „Раждането на Матю“, „Първият рожден ден“ и някои други. Тези фотографии също бяха скучни до смърт.

Спрях се на една от последните снимки с наименованието „Футболните финали на татко“. Рик и Матю бяха в еднакви екипи на „Манчестър Юнайтед“. Рик бе широко усмихнат и държеше сина си близо до себе си. Пот капеше от челото му. Можех да се обзаложа, че е останал без дъх, но изпитва див възторг. Четиригодишният Матю се бе сгушил в баща си — на ръцете му бяха нахлузили грамадни ръкавици от онези, които носят вратарите — мъчеше се да изглежда сериозен и аз си казах, че това хлапе ще израсне без усмихнатия си баща; помислих си и за Джак — още едно момче, което щеше да расте без баща си — после си спомних за собствения си баща, за това колко много го обичах и как все още имах нужда от него, и затворих файла.

Промъкнахме се към изхода, без да се сбогуваме. Погледнах назад и забелязах малкия Матю, отпуснал се на стола в ъгъла. Беше облечен в черно костюмче.

На четиригодишните не им отиват черни костюми. На четиригодишните им отива да се правят на вратари, сгушени до бащите си.

* * *

Марио Контуци отвори входната врата, без да попита кой звъни. Беше слаб и жилав и приличаше на ваймарско ловно куче. Обърна тясната си физиономия към Териса:

— Не ти липсва хладнокръвие.

— И аз се радвам да те видя, Марио.

— Току-що ми позвъни един приятел от дома на Карън. Каза, че си се отбила без покана. Вярно ли е?

— Да.

— Какво си мислиш? — Марио кимна с глава към мен. — И защо мъкнеш този тъпанар със себе си?

— Познавам ли ви? — попитах аз.

Марио носеше от онези плътно прилепнали встрани очила, за които винаги съм смятал, че не са много удобни. Панталоните му бяха от костюм, а бялата му риза бе разкопчана до кръста.

— Нямам време. Моля, напуснете.

— Трябва да поговорим — заяви Териса.

— Вече е късно.

— Какво трябва да означава това?

Той разпери ръце.

— Ти беше тази, която си тръгна, Териса, не помниш ли? Може би си имала причина. Чудесно. Ти си знаеш. Но сега, когато той е мъртъв, ти се е дощяло да си побъбриш, така ли? Не става. Нямам какво да ти кажа.

— Беше много отдавна — забеляза тя.

— Тъй мисля и аз. Рик те чакаше да се върнеш. Известно ли ти е? Цели две години те чакаше. Ти беше разстроена и потисната — всички го разбрахме — ала това не ти попречи да се мотаеш с господин Баскетболна звезда.

— Рик е знаел за него? — попита Териса.

— Разбира се. Мислела си, че душата ти е опустошена, че си твърде уязвима, може би. Не те изпускахме от очи. Рик се надяваше да се върнеш при него. А вместо това ти се заби на някакъв малък остров, за да си правиш оргии с този господинчо.

— Следили сте ме, така ли? — попита Териса.

— Не те изпускахме от очи, да.

— Колко време?

Той не отговори. Внезапно реши да оправи ръкава на ризата си.

— Колко време, Марио?

— Във всеки един момент знаехме къде се намираш. Не казвам, че сме го обсъждали, а и последните шест години ти изкара в онзи център за бежанци, така че не сме те проверявали много често. Но знаехме къде си. Затова съм много изненадан да те видя с този козел, Супернадарения кретен. Мислехме, че си му била шута още преди години.

И отново размаха пръст под носа ми.

— Марио? — рекох аз.

Той ме погледна.

— Ако пак напъхаш пръста си в лицето ми, ще ти го скъся.

— О! Страшилището на класа ме заплашва — забеляза той и върху тясното му лице се разля самодоволна усмивка. — Сякаш съм се върнал в училище.

Тъкмо щях да му дам да разбере, но си казах, че силата тук едва ли ще помогне.

— Имаме някои въпроси към теб — казах.

— И аз трябва да отговоря, така ли? Не разбираш, нали? Тя бе омъжена за най-добрия ми приятел и в един момент забягва с теб на някакъв забутан остров. Знаеш ли как се почувства приятелят ми?

— Зле? — предположих аз.

Това го накара да спре. Отново се обърна към Териса.

— Виж сега, няма да се нахвърля върху теб като войнстващ запъртък, но трябва да знаеш, че мястото ти не е тук. Между Рик и Карън се получи добре. Ти се беше отказала от него.

Погледнах към Териса. Тя полагаше всички усилия да се сдържи.

— Укоряваше ли ме? — попита.

— За какво?

Тя не каза нищо.

Гневът на Марио отмина и той отпусна рамене. Гласът му прозвуча по-кротко.

— Не, Териса, не те е укорявал нито за миг. Не и за това, което ти казах току-що. Но аз те съдех — мисля, че беше задето го остави. Ала той — никога.

Тя мълчеше.

— Трябва да тръгвам — каза Марио. — Ще помогна на Карън за приготовленията.

Приготовления. Сякаш става дума за сватба. Ама че дума!

Териса все още изглеждаше малко замаяна, така че се включих в разговора:

— Имаш ли някакви предположения кой може да го е убил?

— Сега пък какво искаш, Болитар? Да не би да си станал ченге?

— Бяхме в Париж, когато го убиха — поясних аз.

Той се обърна към Териса:

— Срещала си се с Рик?

— Нямах тази възможност.

— Но той ти се е обадил?

— Да.

— По дяволите!

Марио затвори очи. Все още не ни бе поканил да влезем, но аз напирах към вратата и той отстъпи назад. Не знам защо, но очаквах да видя типично ергенско леговище; ала по пода се търкаляха играчки, а в ъгъла бе подпряно детско кенгуру.

— С Грини се оженихме — уведоми Териса той. — Спомняш ли си я?

— Разбира се. Радвам се за теб, Марио.

За миг той се умълча, за да преоцени положението, и се успокои.

— Имаме три хлапета. Непрекъснато си казваме, че трябва да си купим по-голямо жилище, но тук ни харесва. А пък и имотите в Лондон са много скъпи.

Стояхме прави.

— Значи Рик ти позвъни — обърна се Марио към Териса.

— Да.

Той поклати глава.

Тук вече аз се намесих:

— Познаваш ли някого, който би искал да го убие?

— Рик беше един от най-добрите разследващи журналисти в света. Загроби мнозина.

— Кого по-точно?

— Не, не мога да кажа. Все още не разбирам какво общо има това с вас двамата.

Исках да му обясня, ала си дадох сметка, че не разполагаме с достатъчно време.

— Ще ни изтърпиш ли още една минута?

— Да ви изтърпя ли? Нима се мислите за много забавни?

— Моля те, Марио. Важно е — настоя Териса.

— Само защото ти твърдиш, че е важно?

— Познаваш ме — продължи тя. — Знаеш, че щом моля за нещо, значи е важно.

Той се замисли върху думите й.

— Марио?

— Какво те интересува?

— Върху какво работеше Рик? — попита тя.

Той отмести поглед встрани и прехапа устни.

— Преди няколко месеца започна да разследва една благотворителна организация, наречена „Спасете ангелите“.

— И кои са тези ангели?

— Честно казано, не знам. Започват като евангелистка група, класическа организация, защитаваща правото на живот. Обявяват се против клиниките, в които се извършват аборти, планира се майчинство, правят се изследвания със стволови клетки, всичко от този род. Но после изчезват. Рик бе обзет от идеята да научи всичко за тях.

— И какво откри?

— Доколкото ми е известно, не много. Финансирането им бе доста странно. Не успяхме да го проследим. Те бяха против абортите, против работата със стволови клетки и поддържаха осиновяването. Наистина, мислех ги за доста солидна организация. Не ми се щеше да навлизам в спора помежду им в полза на живота или в полза на свободния избор, но според мен и двете страни трябваше да стигнат до съгласие и да заявят, че осиновяването е обещаваща алтернатива. Струва ми се, че накрая го направиха. Вместо да атакува клиниките, организацията започна да работи по въпроса за защитаване на нежеланата бременност и осиновяване на нежеланите бебета.

— И Рик се заинтригува?

— Да.

— Защо?

— Не знам.

— Кое го накара да се занимае с дейността им?

— И на това нямам отговор.

Гласът му се снишаваше все повече.

— Не си ли се замислял?

— Замислих се, когато се върна след погребението на баща си.

Марио обърна поглед към Териса:

— Нали знаеш за Сам?

— Карън ми каза.

— Самоубийство — уточни той.

— Болен ли е бил?

Марио кимна с глава:

— Хореята на Хънтингтън^[1].

Териса изглеждаше ужасена.

— Сам е страдал от болестта на Хънтингтън?

— Изненада се, нали? Мисля, че го криеше, ала когато състоянието му се влоши, така де, не пожела да премине през мъките, които го очакваха. Избра по-лесния път.

— Но… как… не знаех.

— И Рик не знаеше. Нито пък Сам бе съвсем наясно с болестта си. Разбра го в самия край.

— Но как е възможно?

— Известно ли ти е как протича хореята? — попита Марио.

Тя кимна с глава.

— Бях писала за нея. Наследствена е. Единият от родителите ти трябва да е болен, за да се разболееш и ти. Ако единият от тях е болен, шансът ти да я хванеш, е две към едно.

— Точно така. Бащата на Сам — дядото на Рик — трябва да е бил податлив на болестта, ала е загинал в Нормандия, преди тя да се прояви. Ето защо Сам нямаше представа от какво е болен.

— Рик направи ли си тест? — попита Териса.

— Не знам. Дори не каза истината на Карън — сподели само, че баща му има неизлечима болест. Но поостана малко по-дълго в САЩ. Мисля, че е оправял нещата на баща си, че е продал имота. Тъкмо тогава се натъкнал на благотворителната организация.

— По какъв начин?

— Нямам представа.

— Спомена, че били против работата със стволови клетки? Това свързано ли е с хореята?

— Би могло, но Рик повече ме караше да проверявам финансирането им. Да разбера откъде идват парите. „Проследи парите“ — старият девиз. Рик искаше да знае всичко, което може за тях и за хората, които ги дават. Но по едно време ми заяви, че проучванията ми повече не са му необходими.

— Отказал се е, така ли?

— Не. Просто ми каза да спра. Той не спря. Спрях само аз.

— Знаеш ли причината?

— Всъщност не. Пристигна, прибра всичките ми файлове и изрече нещо много странно.

Марио погледна първо към Териса, после пак към мен.

— Каза: „Трябва да си предпазлив, имаш семейство“.

Ние чакахме.

— Аз му отвърнах: „И ти“. Но той го пропусна покрай ушите си. Забелязах, че беше напълно обезкуражен, Териса, познаваш го. Нищо не бе в състояние да го уплаши.

— И последния път по телефона звучеше уплашено — кимна с глава Териса.

— Как ли не се мъчих да го накарам да разговаря с мен, да открие душата си. Не и не. Побърза да си тръгне и оттогава не ми се е обаждал. Изобщо. А днес ми позвъниха с новината.

— Някаква представа къде може да са файловете ти?

— Обикновено държеше копията в офиса си.

— Ако ги видим, може да разберем нещо.

Марио мълчаливо я гледаше.

— Моля те, Марио. Знаеш, че не бих те молила, ако не беше толкова важно.

Той бе още сърдит, ала вече го превъзмогваше.

— Нека утре сутринта ги потърся, става ли?

Хвърлих поглед към Териса. Не знаех доколко бихме могли да го притиснем. По всичко личеше, че този мъж познава Рик Колинс най-добре от всички. Беше неин ред.

— Напоследък Рик споменавал ли е за Мириям? — попита тя.

Марио вдигна поглед. Позабави се и аз очаквах пространен отговор. Ала той изрече само:

— Не.

Чакахме подробности от него. Но уви!

— Според мен — започна Териса, — има вероятност Мириям да е жива.

Ако Марио Контуци е знаел нещо по въпроса, тогава сигурно бе психопат. Не твърдя, че е невъзможно хората да лъжат, да се преструват и да ти правят номера. Виждал съм дори твърде известни люде да го вършат. Едните се самозалъгват, че лъжата, изречена от тях, е пълната и неподправена истина, а другите са наистина психопати. Ако Марио е подозирал, че Мириям е жива, той със сигурност попада в една от двете групи.

Направи гримаса в стил: „Добре ли чух?“. В гласа му се появи нотка на гняв.

— За какво говориш?

Да изкаже подозренията си гласно очевидно й костваше огромно усилие. Разговорът продължих аз. Като се мъчех да придам логика на думите си, разказах му за петната от кръв, за русия косъм и за ДНК анализа. Не споменах за факта, че съм я зърнал на видеозаписа, не казах нищо такова. И без това историята звучеше неправдоподобно. Най-добрият начин да се съобщи подобно нещо бе с помощта на научни доводи като например кръвния тест, а не да използвам интуицията си, основаваща се на походка и наблюдения с видеокамери.

Дълго време той не каза нищо.

Последва:

— Кръвните проби сигурно са сгрешени.

Двамата с Териса мълчахме.

— Или пък, да, да! Полицията мисли, че ти си убила Рик, нали?

— Отначало наистина предположиха, че Териса има пръст в тази работа.

— Ами ти, Болитар?

— Бях в Ню Джърси, когато е бил убит.

— Значи, мислят, че Териса го е сторила, така ли?

— Да.

— А пък ти знаеш какви са ченгетата. Проиграват ситуациите в ума си. Какво по-добро от това — да ти кажат, че мъртвата ти дъщеря е все още между живите?

Сега аз направих гримаса:

— Как този факт би помогнал, за да я обвинят в убийството му?

— Че откъде да знам? Но, имам предвид… Хайде, Териса. Знам, че го желаеш. По дяволите, аз също. Но как е възможно?

— Когато изключиш невъзможното, онова, което остава, независимо колко невероятно ти се струва, трябва да е истината — произнесох аз.

— Сър Артър Конан Дойл — забеляза Марио.

— Точно.

— Готов ли си да отидеш толкова далеч, Болитар?

— Готов съм да отида докъдето е нужно.