Харлан Коубън
Изгубена завинаги (18)

Осемнайсета глава

Повлякох се към асансьора.

Как се пееше в онази песен, популярна преди две години? За трите думи, които казват толкова много и все не са достатъчни?

Дрън-дрън! Бяха си напълно достатъчни.

Помислих се за Али в Аризона. Спомних си и как Териса стоеше пред мен и ми говореше за любов. Може би Териса бе права — най-добрият отговор бе да не допуснем любовта да се намеси. Ала тя съществуваше. И ме изяждаше отвътре.

В стая 118 щорите бяха спуснати.

Протегнах ръка към ключа за осветлението, но се отказах. Уин седеше в плюшеното кресло. Долових звъна на леда в чашата с питието му. Макар алкохолът изобщо да не му влияеше, все пак бе още ранна утрин.

Настаних се на отсрещното кресло. С Уин бяхме стари приятели. Запознахме се още като студенти в университета „Дюк“. Помня, че зърнах снимката му в албума на първокурсниците в деня, в който пристигнах в общежитието. В списъка той фигурираше под името Уиндзър Хорн Локуд III, идваше от някакво смрадливо префърцунено училище във Филаделфия. Косата му бе съвършена, а изражението — надменно. Двамата с баща ми тъкмо бяхме качили багажа ми пеша до четвъртия етаж. Типично за татко. Закара ме от Ню Джърси до Северна Каролина, без да изохка нито веднъж, настоя да мъкне най-тежките неща самичък, после седнахме да си поемем дъх, а аз запрелиствах албума на студентите, посочих към снимката на Уин и рекох:

— Хей, татко, погледни това момче. Бас ловя, че няма да го срещна нито веднъж през идните четири години.

Разбира се, сгреших.

Дълго възприемах Уин като непобедим. Беше надвил мнозина, ала всички те си го заслужаваха. Да, знам колко обезпокоително е твърдението ми. Ала възрастта поваля всички ни. Онова, което изглежда ексцентрично и привлекателно на двайсет или трийсет години, щом удариш четирийсетте, се превръща в патетика.

— Трудно ще получим разрешение за ексхумация — захвана Уин. — Нямаме причина за това си действие.

— Ами ДНК тестът?

— Френските власти няма да предоставят резултатите. Опитах и най-прекия път — подкупа.

— Няма ли кандидати?

— Още не. Ще се появят, но ще отнеме време, а ние не разполагаме с такова.

Замислих се.

— Имаш ли друго предложение?

— Имам.

— Целият съм в слух.

— Подкупваме гробарите. Довечера под прикритието на нощта. Трябва ни само съвсем малка част материал. Изпращаме го в нашата лаборатория, сравняваме ДНК-то с това на Териса — той повдигна очилата на носа си — и сме готови.

— Жестоко — забелязах аз.

— И ефикасно.

— Мислиш ли, че има смисъл?

— По-точно?

— Знаем какви ще са резултатите.

— Кажи ми.

— Забелязах тона на Берлеан. Може да е говорил за предварителен и непълен анализ, но и двамата сме сигурни в него. Пък и нали видях онова момиче, заснето от охранителната камера? Е, не разгледах добре лицето й, при това я зърнах от разстояние, но тя вървеше като майка си, разбираш ли за какво говоря?

— А какво ще кажеш за задните части на майка й? — попита Уин. — Това вече би било солидно доказателство.

Само го погледнах и не отговорих.

Той въздъхна.

— Маниерите често говорят повече от чертите на лицето или ръста — съгласи се той. — Разбрах.

— Така е.

— Ти и синът ти имате същите маниери — додаде Уин. — Когато той седне, клати крака като теб. Прави същите движения, когато подскочи, за да стреля в коша, държи топката по същия начин. Дори в постигнатите резултати си приличате.

Не си спомням Уин да е споменавал сина ми преди.

— Все пак трябва да го направим — заявих аз. Отново си спомних аксиомата на Шерлок Холмс за изключване на невъзможното. — В края на деня очевидният отговор пак опира до вероятността ДНК тестът на Берлеан да е сгрешен. Трябва да сме сигурни.

— Съгласен съм.

Идеята да разравям нечий гроб е, разбира се, отвратителна, особено ако в него е било погребано малко дете. Трябваше да се допитам до Териса, ала тя ми бе обяснила твърде добре отношението си към погребенията. Казах на Уин да действа.

— Затова ли държеше да съм сам? — попитах.

— Не.

Уин отпи голяма глътка, стана и напълни чашата си. Не си направи труда да предложи и на мен. Знаеше, че не понасям твърдия алкохол. Въпреки че съм метър и осемдесет и пет и тежа над сто килограма, алкохолът ми действа като на шестнайсетгодишно момиче, което пие първия си аперитив.

— Нали видя видеозаписа с русокосото момиче на аерогарата? — попита той.

— Видях го.

— Беше в компанията на мъжа, който те нападна. Онзи от фотографията.

— Значи знаеш.

— Знам.

— И какво не е наред?

Уин натисна един бутон върху мобилния си телефон и вдигна слушалката до ухото си.

— Влез, ако обичаш.

Вратата към съседната стая се отвори. Влезе висока жена в тъмносин костюм. Косата й бе гарвановочерна, а плещите — широки. Запремига, засенчи с длан очите си и попита:

— Защо светлината е толкова слаба?

Говореше с британски акцент. Щом отсреща ми седеше Уин, значи жената е, да де, нещо като Мий. Но не беше така. Тя прекоси стаята и зае свободния стол.

— Това е Луси Пробърт — каза Уин. — Работи за Интерпол тук, в Лондон.

Смотолевих някаква глупост, нещо като „Приятно ми е да се запознаем“. Тя кимна с глава и се втренчи изучаващо в лицето ми, сякаш то бе модернистична рисунка, която не можеше да разбере добре.

— Разкажи му — рече Уин.

— Уин ми препрати фотографията на мъжа, когото сте нападнали.

— Не съм го нападал — възразих. — Той насочи пистолет към мен.

Луси Пробърт махна с ръка, сякаш отпъжда досадна дреболия.

— Моят отдел в Интерпол се занимава с международния трафик на деца. Вероятно си мислите с какви ли отрепки трябва да си имаш работа в този отдел и повярвайте! Нещата са дори по-отвратителни, отколкото можете да си представите. Престъпленията, с които се занимавам — така е, това са гнусни неща, които някои хора замислят по отношение на най-безпомощната част от човечеството. А помощта, която приятелят ви Уин ни оказва в борбата срещу тази поквара, е наистина безценна.

Хвърлих поглед към гореспоменатия ми приятел, но както винаги, лицето му не изразяваше абсолютно нищо. Дълго време Уин бе работил като телохранител — наричам го така поради липса на точен термин. Излизаше късно през нощта и минаваше пеша по най-опасните улици на Ню Йорк или Филаделфия с надеждата да го нападнат и той да осакати нападателите си. Ще прочете за някой извратен тип, който е отървал кожата в съда, или за друг, който пребива жена си от бой, и ще им направи, както казваме ние, „нощно посещение“. Имаше един случай с педофил, който бе отвлякъл момиче, но когото полицията така и не успя да накара да проговори. Трябваше да го освободят. Уин му направи „нощно посещение“. И той проговори. Момичето бе открито полумъртво. Никой не знае къде се намира педофилът сега.

Мислех си, че Уин е престанал с тази си дейност, или поне е поукротил топката, но току-що разбрах, че не съм бил прав. Продължил е, но вече на чужда територия. Превърнал се е в „безценен помощник“ в борбата с трафика на деца.

— Така че, когато Уин ме помоли за услуга — продължи Луси, — тутакси се отзовах. Молбата му ми се стори безобидна — да вкарам човека от снимката, изпратена ви от капитан Берлеан, в системата и да проверя личните му данни. Рутинна работа, нали?

— Така е.

— Но не беше така. В Интерпол използваме доста начини да идентифицираме хора по фотографии. Имаме си програма за разпознаване по чертите на лицето например.

— Госпожице Пробърт?

— Да.

— Нямам нужда от лекция върху техническата страна на въпроса.

— Чудесно, защото нямам нито време, нито намерение да изнасям подобна лекция. Искам да кажа, че такива молби са нещо обичайно за Интерпол. Преди да се прибера след работния ден, вкарах фотографията в системата за разпознаване, като си мислех, че компютърът ще работи през нощта, а на сутринта ще изплюе отговора. Това поне ясно ли ви е?

Кимнах с глава със съзнанието, че ще сгреша, ако й противореча. Очевидно, тя бе доста възбудена, а аз не й бях помогнал да се успокои.

— Така че, когато тази сутрин отидох на работа, имах намерение да ви изпратя личните му данни. Но не стана така. Вместо това — как ли да го кажа по-безобидно? — всички данни бяха унищожени. Някой бе претършувал бюрото ми. Бяха влезли в компютъра и бяха преровили всички файлове. Не ме питайте откъде знам — знам и толкова!

Тя млъкна и затършува из чантата си. Откри една цигара и я пъхна в устата си.

— Проклети да сте американците с вашите дяволски закони за забрана на тютюнопушенето! Ако някой си отвори устата да ми направи забележка…

Никой не го стори.

Тя запали и пое дълбоко от дима.

— С две думи, фотографията бе класифицирана, строго секретна или както там го наричате при вас.

— Знаете ли защо?

— Защо е била класифицирана ли?

— Да.

— Не знам. Заемам твърде висока длъжност в хранилката на Интерпол. Ако е станало през главата ми, били са изключително точни. Препращането на снимката до мен е включило предупредителните сигнали на самия връх в нашата пирамида. Повикаха ме в кабинета на Мики Уокър — Големия шеф на Интерпол в Лондон. През последните две години не съм имала честта да разговарям с Мики. Той ме покани, настани ме на един стол и поиска да му кажа откъде имам снимката и защо правя запитването.

— Какво му отговорихте?

Тя хвърли поглед към Уин и аз тутакси разбрах отговора й.

— Че съм получила сведения от надежден източник, че мъжът от фотографията може да е замесен в трафик на деца.

— А той ви е попитал за името на източника?

— Разбира се.

— И вие му го съобщихте?

Уин рече:

— Бих настоял да го съобщи.

— Нямах избор — рече тя. — И без това щяха да разберат. Ако ми бяха прегледали електронната поща и бяха проследили телефонните ми разговори, щяха да открият кой е източникът ми.

Погледнах към Уин. Отново никаква реакция. Тя грешеше — нямаше да могат да стигнат до източника й, но нали добре познаваха нея? Тук имаше наистина нещо голямо. Ако бе отказала да сътрудничи, щеше да съсипе кариерата си, дори нещо повече. Уин щеше да е прав да настоява да припише всичко на нас.

— И сега какво?

— Пожелали да говорят с мен — каза Уин.

— Знаят ли къде си?

— Още не. Адвокатът ми ги информира, че в рамките на един час доброволно ще отида при тях. Тук сме се записали под фалшиво име, но ако се постараят малко повече, ще ни открият.

Тя погледна часовника си.

— Трябва да се връщам.

Спомних си за мъжа със слънчевите очила, който бе възбудил шестото ми чувство.

— Има ли вероятност някой от хората ви да са ме проследили?

— Съмнявам се.

— Вие сте силно заподозряна — продължих аз. — Откъде сте сигурна, че не са ви проследили дотук?

Тя погледна към Уин.

— Глупак ли е, или е просто сексист?

Уин се замисли, преди да изрече:

— Сексист.

— Аз съм агент на Интерпол. Взела съм всички предпазни мерки.

Ала не са били достатъчно, щом са я хванали първия път. Запазих заключението за себе си. Не беше честно. Не е могла да знае до каква степен ще се раздуе историята, когато вкара фотографията в компютъра.

И двамата станахме. Тя се ръкува с мен и целуна Уин по бузата. Когато излезе от стаята, двамата с Уин отново заехме местата си.

— Какво ще кажеш на Интерпол? — попитах аз.

— Има ли причина да не им кажа истината?

— Поне аз не виждам такава.

— Ще им кажа истината, поне по-голямата част от нея. Добрият ми приятел — това си ти — е бил нападнат от този човек в Париж. Искал съм да разбера кой е той. Ще прикрием Луси, като кажем, че съм я излъгал, че мъжът е замесен в трафик на деца.

— А доколкото ни е известно, това също е възможно.

— Така е.

— Имаш ли нещо против да разкажа на Териса за срещата ни?

— Ако не споменаваш името на Луси.

Кимнах с глава.

— Трябва да разберем кой е този тип.

Придружих Уин надолу до внушителното фоайе на хотела. Очаквах да чуя звуците на цигулка, но уви. Обзавеждането беше в стила на съвременната висша класа във Великобритания, което представляваше хибрид между стария английски стил и ар деко, но по-олекотено, така че да е удобно и за гостите в джинси, но да е и достатъчно надменно, щото да си представиш как някои от креслата, както и гипсовата орнаментация на тавана презрително бърчат нос, щом те зърнат. Хареса ми. Уин излезе и аз тъкмо се запътих към асансьора, когато нещо ме накара да застана нащрек.

Черни кецове.

Придвижих се към асансьорите, спрях и опипах джобовете си. Погледнах смутено и се обърнах назад, сякаш току-що съм разбрал, че съм забравил нещо. Майрън Болитар, Големия актьор. Възползвах се от възможността тайно да огледам мъжа с черните кецове на краката.

Не носеше слънчеви очила. Този път беше със синьо яке. Носеше и бейзболна шапка, която липсваше на гробището. Но аз го познах. Беше моят човек. При това бе доста добър. Хората обикновено не запаметяват много неща. Някакъв тип със слънчеви очила и ниско подстригана коса. Метни й някаква шапка, навлечи яке върху тениската си и никой няма да те познае, освен ако нарочно не се загледа в теб.

За малко да не го забележа, но вече бях сигурен: следяха ме. Момчето от гробището се бе появило в хотела.

Можех да разиграя сценката по няколко начина, ала не бях в настроение да прилагам хитрини. Тръгнах по един тесен коридор към помещенията, в които се провеждаха срещи и конференции. Тъй като беше неделя, те бяха безлюдни. Скръстих ръце, облегнах се на стената и зачаках появата на моя човек.

Когато той цъфна — пет минути след мен — дръпнах го за ръкава и го вкарах в гардеробното помещение.

— Защо ме следиш?

Той ме погледна объркано.

— Какво? Заради квадратната ми брадичка ли? Заради хипнотичните ми сини очи? Заради добре оформения ми задник? Впрочем, не изглеждам ли твърде дебел в тези панталони? Кажи ми истината!

Мъжът остана да ме зяпа още миг, може би два, а после направи като мен: нападна ме.

Понечи да ме удари с длан по лицето. Посрещнах удара с ръка. Той се извъртя и насочи лакътя си към мен. Беше бърз. По-бърз, отколкото очаквах. Лакътят му се заби в лявата страна на челюстта ми. Извърнах глава, за да избегна лошите последици, ала усетих, че зъбите ми продължават да тракат. А той продължаваше да ме притиска, пак ме удари, после ме ритна отстрани, а след това заби юмрук в тялото ми. Удари ме на лошо място — в долната част на гръдния кош. Ребрата щяха да ме болят. Ако сте гледали боксов мач по телевизията, дори да сте хвърляли бегъл поглед към боксьорите, сигурно сте чували как коментаторите повтарят едно и също: „Попаденията в тялото се акумулират“. Противникът ще ги усети в следващите рундове. Това е и вярно, и не толкова. Попаденията в тялото започват веднага да болят. Карат те да се свиеш и да снижиш отбраната.

Бях в беда.

Част от мен започна да ме укорява — колко бе глупаво да се бия без оръжие и без подкрепата на Уин! Ала по-голямата част от съществото ми удвои усилията си, за да оцелее.

Дори най-безобидното наглед сбиване — било то в бар или на мач — покачва адреналина, защото тялото ти знае онова, което умът ти може би не желае да приеме: става въпрос за оцеляване. Иначе може и да умреш.

Паднах на пода и се търкулнах встрани. Гардеробната не бе голяма. Този тип си знаеше работата. Не ме остави, преследваше ме, като се опитваше да ме срита. Уцели ме в главата; видях звезди посред бял ден. Понечих да извикам за помощ, да направя нещо, за да го спра.

Търкалях се още една-две секунди. Оставих корема си незащитен с надеждата, че ще насочи ритниците си натам. Това и стори. Докато прегъваше коляно, аз се затъркалях обратно към него, превит в кръста и с готови за нападение ръце. Ритникът му ме събори като чувал с картофи, но аз го очаквах. Притиснах стъпалото му към тялото си с две ръце и силно го завъртях. Той имаше два пътя. Или бързо да падне на пода, или да се остави да пречупя глезена му като суха клонка.

Докато падаше, не спираше да раздава удари, ала повечето от тях не достигнаха до мен.

Сега и двамата се търкаляхме долу. От болка ми призляваше, ала вече имах две главни предимства. Първо, продължавах да стискам стъпалото му, макар че хватката ми отслабваше. Второ, в легнало положение масата беше от значение — беше ми съвършено ясно. Все още стисках крака му с две ръце. Той се мъчеше да се отскубне. Аз се приближих към него и забих глава в гърдите му. Когато противникът започне да се гърчи, повечето хора мислят, че трябва да му дадат повече пространство. Но не е така. Тъкмо обратното: забий глава в гърдите му и го обуздай. Това и направих.

Той се опита да забие юмруци в ушите ми, ала за целта му бяха нужни и двете му ръце. Загуби равновесие. Бързо и енергично вдигнах главата си и го уцелих под брадичката. Той се дръпна, свит на кълбо. Паднах отгоре му. Може и да сте чували, че повечето боричкания свършват на пода. Това е така, ако двамата противници имат равни сили. В случая с треньора Боби например, когато доминирах над него, бях в състояние да отбивам ударите му от разстояние. Ала този тип бе много добър. Така че и двамата се търкаляхме по пода.

Въпросът опираше до опорната точка, до техниката и до масата. В момента той ме превъзхождаше в две отношения — опорната точка и масата. Още бях замаян от нападението му, ала ударът с глава ми бе помогнал. Стисках крака му с две ръце. Жестоко го извих. Той се изтърколи настрана и тогава направи голяма грешка.

Обърна се и остави гърба си незащитен.

Хвърлих се отгоре му, увих крака около кръста му, а с дясната си ръка го сграбчих за врата. Стана му ясно какво го очаква. Паникьоса се и се затресе. Отпусна брадичка и блокира лакътя ми. Цапардосах го в тила с длан. Той се опита да отбие удара, ала аз повдигнах брадичката му нагоре. Проврях лакът под нея и стигнах до гърлото му. Той започна да се дави.

Сега го държах в ръцете си. Беше само въпрос на време.

В същия миг шум, всъщност беше глас — някой викаше нещо на непознат език. Понечих да отпусна хватката си и да видя кой крещи така, ала се отказах. И това беше моята грешка. В стаята влетя още един мъж. Той ме удари зад тила, вероятно използваше саблен удар, характерен за класическото карате. Усетих, че се вцепенявам, сякаш костите в тялото ми бяха свързани по странен начин. Хватката ми отслабна.

Чух, че мъжът отново извика на същия чужд език. Това ме обърка. Първият ми нападател се отскубна от ръцете ми и задиша учестено. Търкулна се далеч от мен. Сега противниците ми бяха двама. Погледнах към новодошлия. Той насочи пистолет към мен.

Край.

— Да не си помръднал! — изкомандва мъжът на английски, но с чужд акцент.

Умът ми заработи на бързи обороти, ала бях твърде далеч. Първият мъж се изправи на крака. Все още дишаше тежко. Погледнахме се един друг, очите ни се срещнаха и нещо в тях ме сепна. Не изпитвах омраза. Може би уважение? Не мога да кажа.

Отново погледнах към мъжа с пистолета.

— Да не си мръднал — повтори той. — И да не си посмял да тръгнеш след нас.

После и двамата побягнаха.