Харлан Коубън
Изгубена завинаги (13)

Тринайсета глава

Когато пристигнахме в хотел „Клариджис“ в Лондон, беше вече късно. Уин бе резервирал луксозен апартамент. Той разполагаше с просторна всекидневна и три огромни спални, всички с двойни легла с балдахин и с онези чудни мраморни вани с душове, от които водата те облива целия като тропически дъжд.

Отворихме френските прозорци. От терасата се откриваше великолепен изглед към покривите на Лондон, но, честно казано, беше ми писнало от красиви гледки. Териса се движеше сковано като мъртва. Но настроението й се промени и сега се бе превърнала в жена, която се вълнува. Беше несъмнено поразена, ала в същото време и обнадеждена. Според мен надеждата я плашеше най-много.

— Искаш ли да се прибереш вътре? — попитах аз.

— Дай ми една минута.

Не бе нужно да съм непременно специалист по езика на тялото, за да ми стане ясно, че всеки неин мускул се бе свил и застинал, сякаш тя се защитаваше от нещо. Стоях до френските прозорци и чаках. Нейната спалня бе в оранжево и синьо. Хвърлих поглед към леглото с балдахина и може би направих грешка, защото в същия миг пожелах да я взема, да я отведа в меката постеля и с часове да я любя.

Добре де, никакво може би. Беше грешка. Но…

Когато си призная на глас нещо подобно, Уин ме нарича непораснало момиченце.

Взирах се в голото й рамо и си спомних деня, в който се върнахме от онзи остров, в който тя пристигна в Ню Джърси и ми помогна, а после се усмихна, наистина се усмихна за първи път, откакто я познавах, и тогава си казах, че бих могъл да се влюбя в нея. Обикновено започвам връзките си като, ами да, като някое момиче, след дълго обмисляне. Но този път идеята ме обсеби, Териса се усмихна и онази нощ двамата се любихме по различен начин, малко по-нежно отпреди, а когато свършихме, аз я целунах по голото рамо, после тя заплака, също за първи път. Усмихна се и заплака за първи път, откакто бе с мен.

Няколко дни по-късно вече я нямаше.

Териса се обърна и ме погледна така, сякаш четеше мислите ми. Най-после двамата влязохме във всекидневната с цилиндричните сводове и чистия дъсчен под. Огънят в камината пращеше. Уин, Териса и моя милост се настанихме в плюшените фотьойли и сдържано обсъдихме бъдещите си действия.

Териса караше направо:

— Трябва да разберем как можем да ексхумираме тялото, положено в гроба на дъщеря ми — ако изобщо има такова.

Заяви го най-спокойно. Нямаше сълзи, нямаше колебание.

— Трябва да се обърнем към юрист — казах аз.

— Към адвокат — поправи ме Уин. — Намираме се в Лондон. Тук не използваме термина „юрист“, Майрън. Казваме „адвокат“.

Хвърлих поглед към него, но се въздържах да му задам въпроса: „А какво ще кажеш вместо «адвокат» да използваме «анален иригатор»? Дали е възприет за ползване в Лондон?“.

— Ще наредя на хората ми да се заемат с това още утре сутринта.

Фирмата „Охрана за дома“ имаше клон в Лондон на „Кързън стрийт“.

— Трябва да започнем да разследваме и катастрофата — напомних аз. — Да се опитаме да получим полицейските протоколи, да поговорим със следователите, такива неща.

Те се съгласиха с мен. Разговорът ни продължи така, сякаш се канехме да рекламираме нова стока, а не се чудехме дали дъщерята на Териса, която бе „загинала“ в катастрофа, не е оживяла. Само като си го помислиш и те обхваща лудост. Уин се зае да звъни по телефона. Научихме, че Карън Тауър, съпругата на Рик Колинс, все още обитава същата къща в Лондон. Двамата с Териса щяхме да наминем сутринта и да поговорим с нея.

Малко по-късно Териса изпи две таблетки валиум, влезе в стаята си и затвори вратата. Уин отвори някакво сандъче. Чувствах се изтощен след всичко преживяно през деня, който завърши с полет до Лондон. Трудно можеше да се повярва, че същата сутрин бях кацнал в Париж. Ала не исках да изляза от стаята. Харесваше ми да си седим с Уин просто така. В чашата в ръката му имаше глътка коняк. Обикновено предпочитах да пийна нещо с шоколад, ала тази вечер се задоволих с минерална вода. Поръчахме да ни донесат и малко сандвичи. Обожавах нормалните неща.

Мий надникна през вратата и се взря в Уин. Той беззвучно изрече: „Не“, като гледаше към нея. Хубавичкото й личице изчезна.

Уин рече:

— Още не ми е дошло времето за Мий.

Поклатих глава.

— Какъв по-точно ти е проблемът с Мий?

— Мий е стюардесата, нали?

— „Обслужваща полета“ — уточни отново терминологията той. — Също като термина „адвокат“.

— Изглежда много млада.

— Почти на двайсет е — засмя се Уин. — Толкова ми се нрави, когато не одобряваш нещо!

— Не съм съдия — забелязах аз.

— Това е добре, защото тъкмо се канех да кажа нещо.

— Относно?

— Относно теб и госпожица Колинс на самолета. Ти, скъпи ми приятелю, гледаш на секса като на акт, изискващ емоционална компонента. Аз — не. За теб самият акт, независимо колко е физически лековат, не е достатъчен. Но аз гледам на него от съвършено различен ъгъл.

— От ъгъл, който обикновено включва различни ракурси на камерата — забелязах аз.

— Това беше добре. Но нека продължа. За мен актът между двама души, които „правят любов“ — използвам твоята терминология, тъй като що се отнася до мен, бих могъл да кажа „чукат се“, „свалят се“ или „се гушкат“ — та за мен този свещен акт е изумителен. Нещо повече — той съдържа в себе си всичко. Всъщност според мен актът е най-добър, най-чист, ако щеш когато е пълен, когато е завършен в самия себе си, когато не е разводнен с някакви си там емоции. Следиш ли мисълта ми?

— Аха — отвърнах.

— Става въпрос за избор. Това е. Ти виждаш нещата по един начин, аз — по друг. Не може да се каже кой е по-добър.

Погледнах го.

— Това ли е гледната ти точка?

— Когато бяхме на самолета, гледах те как разговаряш с Териса.

— Вече ми каза.

— Искаше ти се да я прегърнеш, нали? След като пусна бомбата, дощя ти се да протегнеш ръка и да я утешиш. Тъкмо тази емоционална компонента разисквахме току-що.

— Не те разбирам.

— Когато двамата сте се усамотили на онзи остров, сексът между вас е бил изумителен и чисто физически. Почти не сте се познавали. И все пак тези дни на острова са ви донесли спокойствие и утеха, излекували са ви. А сега, когато в отношенията ви са намесени и чувства, когато ти се ще да смесиш тези чувства с мило поведение като например прегръдка, не ти се удава.

Уин килна глава на една страна и се усмихна:

— Защо ли?

Той имаше право. Защо не протегнах ръка? Нещо повече, защо не можех да го направя?

— Защото щеше да ни нарани — отвърнах.

Уин извърна глава, сякаш думите ми обясняваха всичко. Но не беше така. Знам: мнозина биха заключили, че Уин използва омразата си към жените като самозащита, но аз никога не съм го вярвал. Струваше ми се готов отговор на всичко.

Той погледна часовника си и рече:

— Още едно питие и после ще се оттегля в другата стая, защото — о!, това ще ти хареса — Мий е вече възбудена.

Поклатих глава. Хотелският телефон иззвъня. Уин вдигна слушалката, каза нещо и прекъсна разговора.

— Много ли си уморен? — попита ме той.

— Защо, какво има?

— Полицаят, разследвал катастрофата с колата на Териса, се казва Найджъл Мандърсън, понастоящем пенсионер. Един от хората ми ме уведоми, че в момента се налива в някаква кръчма на „Колдхарбър Лейн“. Та, ако желаеш, можем да го посетим.

— Да тръгваме — съгласих се аз.