Харлан Коубън
Изгубена завинаги (28)

Двайсет и осма глава

Центърът „Крио Хоуп“ блестеше като, ами, да! — също като сграда, помещаваща в себе си водещ медицински институт и доходоносна банка. Бюрото на рецепцията бе високо, изработено от тъмно дърво. Промъкнах се боязливо до него, а Есперанца бе плътно до мен. Забелязах, че секретарката, типично американско момиче, обожаващо пуканки, не носи халка на пръста си. Замислих се какъв план за действие да предприема. Неомъжена жена. Бих могъл да впрегна чара си, да я омагьосам и да я накарам да отговори на всичките ми въпроси. Есперанца се досещаше за намеренията ми и само ме погледна. Свих рамене. Секретарката нямаше как да ги знае.

— Жена ми е бременна — започнах аз и кимнах с глава към Есперанца. — Бихме искали да дадем за съхранение клетки от пъпната връв на бебето ни.

Любителката на пуканки ми се усмихна с разбиране. Подаде ни няколко цветни брошури от дебела и твърда хартия и ни въведе в стая с плюшени кресла. На стената висяха огромни художествени фотографии на деца и онези скици на човешкото тяло, които те карат да се чувстваш като гимназист в час по биология. Попълнихме формуляра на центъра. Интересуваха се от името ми и на мен ми се щеше да напиша или И. П. Дейли, или Уинк Мартиндейл, но се спрях на Марк Кадисън, тъй като името принадлежеше на мой приятел и ако го попитат, той щеше просто да се изсмее.

— Здравейте!

Влезе някакъв мъж в бяла престилка, вратовръзка и с очила с дебели рамки с тъмен цвят, които актьорите си слагат, за да придобият интелигентен вид. Ръкува се и с двама ни и се настани в свободното плюшено кресло.

— И така — захвана той, — в кой месец сте?

Погледнах към Есперанца.

— В третия — смръщи вежди тя.

— Да ви е честито. Първото ли е?

— Да.

— Е, радвам се, че постъпвате толкова зряло и искате да дадете на съхранение клетки от пъпната връв на бебето си.

— Колко ще струва? — попитах аз.

— Хиляда долара за обработката и спедицията. Освен това трябва да плащате и годишна такса за съхраняването. Наясно съм, че може да ви прозвучи доста скъпо, но човек среща подобна възможност само веднъж. Кръвта в пъпната връв съдържа стволови клетки, които са животоспасяващи. Много просто. С тях се лекуват анемии и всякакъв вид левкемии. Те помагат в лечението на инфекциозни болести и определени видове рак. Ние сме на прага на откритие, което може да доведе до успешното справяне със сърдечносъдовите заболявания, с паркинсон и диабет. Не, все още не можем да ги лекуваме. Но знае ли някой какво ще стане след някоя и друга година? Запознати ли сте с трансплантацията на костен мозък?

— Донякъде — отвърнах аз.

— Клетките от пъпната връв са още по-сигурни и по-безопасни — при получаването им не е необходима хирургическа намеса. При трансплантация на костен мозък имате нужда от 83% съвпадение. Докато при трансплантацията на клетки от пъпна връв се нуждаете само от 67% съвпадение. И това е така сега, в този момент. Днес ние спасяваме човешки живот именно с такива стволови клетки. Следите ли мисълта ми?

И двамата кимнахме с глава.

— Това е ключов елемент: единствената възможност да съхраните клетки от пъпната връв е непосредствено след раждането на бебето ви. Това е. Не може да го отложите за по-късно, когато детето ви стане на три години, или, да не дава господ, когато наследникът ви се разболее.

— И как точно става това? — попитах аз.

— Безболезнено и леко. Когато се роди бебето, кръвта от пъпната връв се събира. После отделяме стволови клетки и ги замразяваме дълбоко.

— Къде се съхраняват стволовите клетки?

Той разпери ръце.

— Тук, в сейф, в безопасна среда. Разполагаме с охранители и допълнителни генератори, както и със специално помещение за целта. Като във всяка банка. Опцията, по която най-много работим — и която силно ви препоръчвам — се нарича фамилно банкиране. С една дума, съхранявате клетки от пъпната връв на бебето си за собствено ползване. Те могат да послужат за нуждите на бебето ви. На братчето или сестричето му. Дори на някого от вас, на леля или чичо.

— Откъде сте сигурни, че ще има съвпадение?

— Няма гаранции. Трябва предварително да го знаете. Но, разбира се, вероятността е твърде голяма. Освен това — е, по вида ви разбирам, че при вашата двойка има силно смесване на наследствеността, така че трудно може да се намери подходящ донор. Ето защо нашият метод е особено ценен за вас. О, и още нещо — стволовите клетки, за които говорим, са от пъпната връв и нямат нищо общо със споровете, за които вероятно сте чели, свързани с ембрионални стволови клетки.

— Не съхранявате ли ембриони?

— Да, съхраняваме, ала те са нещо съвършено различно от онова, което ви интересува. Използват се при безплодие и други подобни проблеми. При извличане на клетки от пъпната връв и при тяхното съхранение ние не използваме ембриони. Искам да ви е съвършено ясно.

Дари ни с широка усмивка.

— Лекар ли сте? — поинтересувах се аз.

Усмивката му леко помръкна.

— Не, но в изследователския ни екип има петима лекари.

— Какви са по специалност?

— В нашия център работят водещи специалисти от всички области. — Той ми подаде една брошура и ми посочи списъка с лекари. — Имаме генетик, който се занимава с наследствените заболявания. Имаме и хематолог, който работи върху трансплантациите. Разполагаме и с акушер-гинеколог, пионер в областта на безплодието. Също и педиатър онколог, който прави опити със стволови клетки, с цел да открие лечение на рака при деца.

— А сега — казах аз, — нека ви задам един хипотетичен въпрос.

Той се наведе напред.

— Оставям на съхранение клетки от пъпната връв на бебето си. Минават години. Аз се разболявам от нещо. Може още да не е измислено лекарство против болестта ми и аз искам да експериментирам. Бих ли могъл да използвам съхранените клетки?

— Те са ваши, господин Кадисън. Можете да правите с тях каквото си поискате.

Нямах представа накъде ще ме отведе отговорът му. Погледнах към Есперанца. Тя нищо не ми подсказа.

— Може ли да говоря с някого от лекарите? — попитах го аз.

— Кои са въпросите, на които не успях да отговоря?

Помъчих се да опитам по друг начин:

— Имате ли клиент на име Рик Колинс?

— Моля?

— Рик Колинс. Мой приятел, който ви препоръча. Исках да се уверя, че е ваш клиент.

— Това е поверителна информация. Сигурен съм, че ме разбирате. Ако някой ме попита за вас, ще му кажа същото.

Попаднах в задънена улица.

— Да сте чували за благотворителна организация, наречена „Спасете ангелите“? — попитах аз.

По лицето му пробяга сянка.

— Чували ли сте я?

— Какво е това? — попита той.

— Просто ви зададох въпрос.

— Описах ви целия процес — отвърна той и стана от креслото. — Предлагам ви да прочетете брошурата. Надяваме се, че ще изберете „Крио Хоуп“. Желая ви всичко най-хубаво.

* * *

Щом стъпихме на тротоара, аз казах:

— Изхвърлиха ни най-безславно.

— Точно тъй.

— Уин ми беше развил една теория, според която кръвта, намерена на местопрестъплението, може да е била от пъпна връв.

— Това би обяснило много неща — отвърна Есперанца.

— Само че не виждам как. Да речем, че Рик Колинс наистина е съхранил клетки от пъпната връв на дъщеря си Мириям. И после? Пристига тук и прави, какво? Размразява я, отнася я в Париж и когато го убиват, я разплисква на пода, така ли?

— Не — отвърна тя.

— Тогава какво?

— Очевидно пропускаме нещо. Едно, може би две действия. Може да е изпратил замразения материал в Париж. Може да е работил с някои лекари в експериментална програма за опити върху човешки същества, забранени от правителството. Не мога да кажа, но отново се питам — какъв е смисълът цели десет години момичето да се крие, ако е оцеляло в автомобилната катастрофа?

— Не видя ли лицето му, когато споменах за организацията „Спасете ангелите“?

— Едва ли е толкова изненадващо. Това е група, която протестира срещу абортите и изследванията със стволови клетки, взети от ембриони. Не забеляза ли как наблягаше в добре отрепетираната си реч върху факта, че клетките от пъпната връв нямат нищо общо със споровете около стволовите клетки?

Замислих се върху думите й.

— Така или иначе, трябва да надзърнем в „Спасете ангелите“ и да видим що за организация е това.

— Никой не отговаря на позвъняванията ми — забеляза тя.

— Имаш ли някакъв адрес?

— Седалището им е в Ню Джърси — отговори. — Но…

— Но какво?

— Въртим се в затворен кръг. Не научаваме нищо ново. И какво? Клиентите ни заслужават много повече. Дали сме дума, че ще работим усърдно за тях. А не го правим.

Стоях и мълчах.

— Ти си най-добрият агент — заяви тя. — Аз върша добре работата си. Дори съм много добра. Ти никога няма да станеш толкова добър в преговорите, колкото съм аз, при това знам как да спечеля повече пари за клиентите ни. Но хората се обръщат към нас, защото имат вяра в теб. Защото онова, което най-силно желаят, е техният агент да го е грижа за тях — а ти си добър в това.

Тя сви рамене и зачака.

— Разбрах те — отвърнах. — Губя ти времето, като те въвличам в неприятности от всякакъв род. Но целта сега е по-голяма. Много по-голяма, отколкото да спасиш някой клиент. Ти искаш да остана верен на нашите личните интереси. Но аз искам друго.

— Страдаш от комплекс за героизъм — заяви тя.

— А! Не ми казваш нищо ново.

— Понякога това те заслепява. Най-полезен си, когато знаеш какво правиш.

— Точно сега — уверявам я аз — заминавам за Ню Джърси. А ти се връщаш в офиса.

— Мога да дойда с теб.

— Нямам нужда от бавачка.

— Много лошо, защото вече си имаш. Отиваме в „Спасете ангелите“. Ако и там попаднем в задънена улица, връщаме се в офиса и работим цяла нощ. Съгласен?

— Съгласен — отвърнах аз.