Харлан Коубън
Изгубена завинаги (19)

Деветнайсета глава

Заклатушках се към асансьора. Надявах се да стигна до стаята си незабелязано, ала асансьорът спря във фоайето. Шестчленно американско семейство ме зазяпаха, вторачиха се в съдраната ми риза, кървящата ми уста и всичко останало, ала все пак влязоха в кабината и ме поздравиха:

— Здрасти!

Докато се качвахме нагоре, момиченцето се закачаше с братчето си, а майка им ги молеше да престанат, бащата се мъчеше да не им обръща внимание, а другите им две издънки чакаха родителите си само да отклонят поглед и тутакси започваха да се щипят.

Когато стигнах до стаята си, Териса се сащиса, ала съвсем за кратко. Помогна ми да вляза и се обади на Уин. Уин повика лекар. Лекарят не се забави — прегледа ме и заяви, че нямам нищо счупено. Ще се оправя. Болеше ме глава, вероятно от ударите. Копнеех да легна. Лекарят ми даде някакъв хап и аз започнах да виждам малко замъглено. Следващото нещо, което си спомням, бе, че Уин се бе изправил в отсрещния ъгъл на тъмната стая. Отворих едното си око, после другото.

Уин рече:

— Ти си пълен идиот.

— Не, добре съм си, наистина, не започвай и ти с наставленията.

— Трябваше да ме почакаш да се върна.

— Никой не обича да гледа мач в понеделник сутрин.

Помъчих се да седна в леглото. Тялото ми го искаше, но главата ми яростно се съпротивляваше. Стиснах черепа си между дланите си, да не би да се разцепи.

— Мисля, че разбрах нещо — казах.

— Целият съм в слух.

Завесите не бяха спуснати. Беше се мръкнало. Погледнах часовника си. Беше десет вечерта и аз си спомних:

— Гробището — казах.

— Какво за него?

— Ще ексхумират ли тялото?

— Все още ли държиш да присъстваш?

Кимнах с глава и бързо се облякох. Не си направих труда да се обадя на Териса. Бяхме говорили за това и тя не виждаше никаква причина да присъства на ексхумацията. Уин бе наредил пред парадния вход да ни вземе една лимузина, която отби в някакъв частен имот, а там сменихме колата.

— Вземи — рече Уин.

Той ми подаде малък револвер. Погледнах го.

— Двайсет и втори калибър?

Уин имаше слабост към по-големи оръжия. Като например базуки или дори ракетни устройства.

— В Обединеното кралство има едни малки и строги закончета против притежанието на огнестрелно оръжие. — Той ми подаде найлонов кобур, който се закрепваше за глезена. — По-добре е да не се вижда.

— И ти ли носиш такъв?

— Не, за бога! Искаш нещо по-голямо ли?

Не исках. Прикрепих го на крака си. Приличаше на скобата, която носех при игра на баскетбол.

Когато пристигнахме на гробището, очаквах обстановката да ми се стори зловеща. В изкопаната дупка стояха двама мъже — почти бяха свършили. Бяха облечени в подходящи бледосини велурени комбинезони от магазина на леля ми Софи в Маями. По-голямата част от гроба бе разкопана през деня от малък жълт екскаватор, който сега стоеше отстрани и сякаш се любуваше на изкусната си работа. Двамата облечени във велур господа трябваше само да поизчистят ковчега, преди да го отворят и да вземат проба от съдържанието му — кост или нещо друго — после щяха пак да го затворят и да върнат пръстта в разкрития гроб.

Е, сега вече стана наистина злокобно.

Падаше ситен дъжд. Погледнах в гроба. Уин също. Беше тъмно, ала очите ни се бяха приспособили достатъчно, за да различим сенките вътре. Мъжете се бяха навели и почти не се виждаха.

— Каза, че си разбрал нещо.

Кимнах с глава.

— За преследвачите ми. Говореха на староеврейски и познаваха Крав Мага^[1].

Крав Мага е израелско бойно изкуство.

— При това — додаде Уин — са били много добри.

— Разбираш ли накъде клоня?

— Добро проследяване, добри бойци, справили са се, без да те убият, говорят еврейски. — Уин кимна с глава. — Мосад.

— И това обяснява целия интерес.

Един от мъжете в гроба изруга.

— Проблем ли има? — викна Уин към тях.

— Поставили са дяволска ключалка на това нещо — обади се глас отвътре. Включиха фенерче. Сега можехме да виждаме само ковчега. — Заради червеите ли, или какво? У дома вратата ми не се заключва тъй здраво. Опитваме най-различни ключове.

— Разбийте я — посъветва ги Уин.

— Сигурен ли сте?

— Откъде да знам?

Двамината се засмяха насила, както биха направили хора, разкопаващи нечий гроб.

— Така си е — каза единият.

Уин отново се обърна към мен:

— Че защо пък Рик Колинс ще е свързан с Мосад?

— Нямам отговор.

— И как една автомобилна катастрофа отпреди десет години би достигнала такова ниво, че израелските тайни служби да се заинтересуват?

— И на това нямам отговор.

Уин се замисли.

— Ще се обадя на Зора. Може би той ще ни помогне.

Зора, извънредно опасен травестит, измъквал ни от сложни ситуации в миналото, в края на осемдесетте бе работил за Мосад.

— Може и да стане — съгласих се аз. — Да предположим, че мъжът, чието лице разбих с масата, е от Мосад. Това може да е обяснение.

— На тогава защо в Интерпол се сащисаха, когато се опитахме да разберем кой е той? — рече Уин.

Замислих се върху думите му.

— Но ако този е бил от Мосад, онзи, в когото стрелях, би трябвало също да е израелски агент.

Сега пък Уин се замисли върху моите думи.

— Все още не знаем достатъчно. Да се свържем със Зора и да видим какво може да открие.

Дочухме напъни, скърцане и чегъртане. После един глас каза:

— Хванах го!

Погледнахме надолу. В светлината на фенерчето зърнахме два чифта ръце да отварят капака. Мъжете пъхтяха от усилието. Ковчегът имаше нормални размери. Това ме учуди. Очаквах по-малък ковчег, като за седемгодишно момиченце. Ала може би в това се криеше тайната? Може би тъкмо този факт ми спестяваше усещането за злокобност? Защото не очаквах да намерим скелет на седемгодишно дете.

Не ми се гледаше повече, затова се отдалечих от гроба. Бях дошъл, за да наблюдавам, да се уверя, че наистина ще вземат проба от мястото, тъй като ексхумацията си беше чиста лудост — иначе всичко друго, с изключение само на пробата от гроба, бе извън всякакво подозрение. Ако нещо станеше, не бих искал да ме питат: „Откъде сте сигурни, че пробата е от същия гроб?“, или: „Може да са ви излъгали, че са разкопали, а да не са го направили“. Исках да изключа колкото е възможно повече вероятности.

— Ковчегът е отворен — викна единият гробар.

Видях, че Уин надникна надолу. От разкопаната дупка се чу шепот:

— Иисусе Христе!

Последва тишина.

— Какво има? — попитах.

— Скелет — отвърна Уин, като продължаваше да се взира надолу. — Малък. Вероятно детски.

Вцепенихме се.

— Вземете материал — нареди Уин.

Единият от гробарите попита:

— Какъв материал?

— Някаква кост. Парче плат, ако намерите такъв. Поставете ги в пластмасовите торбички и ги запечатайте.

Тук бе погребано дете. Не го очаквах. Хвърлих поглед към Уин.

— Възможно ли е да сме сгрешили?

Уин сви рамене.

— ДНК анализът не лъже.

— Ако останките не са на Мириям Колинс, тогава чии са?

— Има и други вероятности — отвърна Уин.

— Като например?

— Накарах един от моите хора да направи малко проучвания. По времето на катастрофата в Брентууд е изчезнало момиченце. Хората са сигурни, че е дело на бащата, ала детето не е било открито. Бащата и до днес е на свобода.

Спомних си думите на Уин преди малко.

— Имаш право. Непрекъснато изпреварваме събитията.

Уин мълчеше.

Хвърлих поглед към разкопания гроб. Изцапано с кал лице ни подаде пластмасовата торбичка.

— Всичко е на твое разположение, приятел. Късмет и върви по дяволите!

Двамата с Уин си тръгнахме с крехката детска костица в ръце — бяхме я изкопали посред нощ, нарушавайки спокойния сън на детето.