Харлан Коубън
Изгубена завинаги (11)

Единайсета глава

Мина доста време, преди да дойда на себе си.

— Ти каза, че анализът е предварителен.

Берлеан кимна с глава.

— Окончателните ДНК анализи ще отнемат още няколко часа.

— Значи може и да грешиш.

— Едва ли.

— Но е възможно, нали?

— Така е. Имах един случай, при който задържахме заподозрян въз основа на предварителен анализ като този. Оказа се обаче, че не е той, а брат му. Спомням си и един случай за бащинство, в който жената съдеше любовника си. Мъжът твърдеше, че детето не е от него. Предварителният ДНК анализ не показа нищо, но при по-внимателен прочит се оказа, че баща на детето е бащата на любовника.

Замислих се.

— Териса Колинс има ли сестри? — попита Берлеан.

— Не знам.

Берлеан се намуси.

— Какво има? — попитах.

— Отношенията между двама ви са наистина специални.

Пропуснах забележката покрай ушите си.

— Сега какво?

— Трябва да позвъниш на Териса Колинс — каза Берлеан. — За да я поразпитаме още малко.

— Защо вие не й позвъните?

— Опитахме се. Не вдига телефона си.

Той ми върна мобилния. Включих го. Едно пропуснато обаждане. Не натиснах веднага бутона, за да разбера кой ме е търсил. Имаше нещо като ненужна поща, надписът гласеше: „Когато Пеги Лий пееше: «Това ли е всичко?», имаше предвид змията в гащите ти ли? Твоята малка Пиш-Пиш търси виагра на 86BR22.com“.

Берлеан го прочете над рамото ми.

— Какво означава това?

— Едно от старите ми гаджета.

— Отвръща на твоя отколешна молба — каза Берлеан. — Очарователно.

Набрах номера на Териса. Сигналът прозвуча няколко пъти, после се включи гласовата поща. Оставих й съобщение и затворих телефона.

— А сега?

— Знаеш ли как се проследява местонахождението на мобилен телефон? — попита Берлеан.

— Знам.

— Тогава вероятно ти е известно, че докато мобилният е включен, дори да не се води разговор по него, можем да засечем координатите му и да разберем къде се намира притежателят му.

— Известно ми е.

— Така че, нямахме никакви притеснения относно местонахождението на госпожица Колинс. Разполагаме с подобна технология. Ала преди около час тя изключи телефона си.

— Може би батерията й се е изтощила — предположих аз.

Берлеан свъсено ме погледна.

— А може би просто се е нуждаела от време. Сигурно й е било много трудно да ми разкаже за автомобилната злополука.

— Значи какво? Изключила е телефона си, за да избяга от спомените?

— Точно така.

— Вместо просто да изключи звънеца — продължи той, — госпожица Колинс си е изключила телефона?

— Не ти се вярва, така ли?

— Моля те. Все още можем да проследим обажданията й и да разберем на кого е звъняла и кой й е звънял. Преди около час госпожица Колинс е получила единственото обаждане за деня.

— От?

— Не мога да кажа. Номерът ни запрати чак в Унгария, в някакъв уебсайт, а после изгубихме следата. Обаждането траеше само две минути. След това тя изключи телефона. По същото време се е намирала в Музея на Роден. Нямаме представа къде е в момента.

Не казах нищо.

— Какво ти се върти в главата?

— Относно Роден ли? Харесвам неговия „Мислител“^[1].

— Ще ме убиеш, Майрън. Наистина ли ти харесва?

— Ще ме задържиш ли?

— Паспортът ти е у мен. Може да си тръгнеш, но, моля те, остани в хотела си.

— Където ще можеш да ме подслушваш — забелязах аз.

— Приеми го, както щеш — каза Берлеан. — Ако имаш късмет, може и да разбера това-онова.

Процедурата по освобождаването ми отне двайсетина минути. Тръгнах надолу по „Ке дез’Офевр“ в посока на „Понт Ньоф“. Питах се колко ли време ще отнеме. Имаше, разбира се, вероятност да съм поставен под наблюдение от Берлеан, ала според мен бе малко вероятно.

Отпред видях автомобил с номер 97 CS 33.

Ако това беше код, нещата, разбира се, щяха да са съвсем прости. Странното съобщение съдържаше номер 86 BR 22. Трябваше само да добавя по една единица към всяка цифра. Осмицата става деветка. „В“ се превръща в „С“. Когато се приближих, от стъклото до шофьорското място се плъзна лист хартия и падна на земята. Бележката бе прикрепена към монета, за да не я отвее вятърът.

Въздъхнах. Първо простият код, а сега и това. Толкова ниско ли е паднал Джеймс Бонд?

Вдигнах бележката от земята.

Улица „Понт Ньоф“ №1, пети етаж. Хвърли телефона си през задното стъкло на автомобила.

Така и направих. Колата потегли заедно с мобилния ми, който бе включен. Нека сега го проследят. Свих вдясно. На указания адрес се издигаше сградата на „Луи Вюитон“^[2], онази със стъкления купол на покрива. Универмагът „Кендзо“ се намираше на най-долния етаж и още щом отворих вратата, се почувствах не на място. Влязох в стъкления асансьор и разбрах, че на петия етаж е разположен ресторант на име „Конг“.

Когато асансьорът спря, на вратата ме посрещна служителка, облечена в черно. Беше висока над метър и осемдесет, носеше много тясна и впита черна рокля; на ширина жената бе колкото шнура на нощната ми лампа.

— Господин Болитар? — попита тя.

— Аз съм.

— Оттук.

Тя ме поведе нагоре по стълбите, които излъчваха флуоресцентна зелена светлина и стигаха до стъкления купол. Бих могъл да нарека ресторант „Конг“ ултрамодерен, ала той далеч надхвърляше това определение — приличаше на постмодерно ултрасъвременно заведение. Декорът бе в стил футуристична гейша. От плазмените телевизионни монитори ми намигаха безупречни азиатки. Столовете бяха изработени от акрилна гума — бяха прозрачни, с отпечатани върху тях лица на красиви жени със странни прически. Лицата сияеха, сякаш зад всеки отпечатък светеше електрическа крушка. От тях се излъчваше нещо зловещо.

Над главата ми висеше огромен гоблен, на който бе изобразена гейша. Клиентите също бяха накипрени, ами да, като служителката до асансьора — в модно черно облекло. Но онова, което привличаше клиентелата, което събираше хората на това място, бе убийственият изглед към Сена — почти същият като гледката, откриваща се от покрива на полицейското управление. А там, на предната маса, откъдето Париж се виждаше най-добре, седеше Уин.

— Поръчах ти „Фоа гра“^[3] — рече той.

— Скоро старият ни номер ще стане известен.

— Но още никой не го е разгадал.

Настаних се на стола срещу него.

— Това място ми изглежда доста познато.

— Виждал си го в един френски филм с Франсоа Клузе и Кристин Скот Томас^[4] — каза Уин. — Седяха на същата тази маса.

— Кристин Скот Томас във френски филм?

— Дълги години е живяла тук и свободно говори френски.

Уин е наясно с неща от този род и аз не знам откъде.

— Както и да е — продължи той. — Вероятно тази е причината, поради която ресторантът ни причинява усещане за „дежавю“^[5], ако искаме да си останем в обсега на френския език.

Поклатих глава.

— Не гледам френски филми.

— Или — дълбоко въздъхна Уин — може би си си спомнил как Сара Джесика Паркър седна да се нахрани тук в последната серия на „Сексът и градът“.

— Бинго! — зарадвах се аз.

Специалитетът „Фоа гра“, или „гъши дроб“ за непосветените, пристигна. Умирах от глад и започнах. Наясно съм, че активистите от организацията за защита на животните ще ме разпънат на кръст, но не мога да не си го призная. Обожавам „Фоа гра“. Уин беше налял от червеното вино. Отпих от чашата си. Не съм специалист, ала имаше вкус на грозде, изстискано от самия Бакхус^[6].

— Предполагам, че вече знаеш тайната на Териса — каза Уин.

Кимнах с глава.

— Предупредих те, че е необикновена.

— Как си я научил?

— Не беше много трудно — отвърна Уин.

— Ще те питам другояче. Защо ти е трябвало да я знаеш?

— Преди девет години ти избяга с нея — напомни ми Уин.

— И?

— Дори не ми каза, че тръгваш.

— Отново питам: и?

— Тогава беше уязвим и аз направих някои проучвания.

— Не ти е било работа да го правиш — забелязах аз.

— Вероятно си прав.

Продължихме да се храним.

— Кога пристигна? — попитах.

— След като се обади, Есперанца ми позвъни. Направих обратен завой със самолета и тръгнах насам. Щом пристигнах в хотела ти, тъкмо те бяха арестували. Обадих се тук-там.

— Къде е Териса?

Предполагах, че именно Уин й се бе обадил и я бе изкарал от равновесие.

— Много скоро ще се срещнем с нея. Напълни ми чашата.

Напълних я. Той събра връхчетата на пръстите си и не каза нищо. Винаги заемаше тази поза. В нея аз изглеждах смехотворно. Но на него, с тези лакирани нокти, му отиваше някак си. Като видя пълната си чаша, одобрително възкликна:

— Ха така!

— Добър резултат.

— Какво знаеш за автомобилната катастрофа? — попита той.

— Само онова, което току-що споделих с теб.

— Териса не е видяла тялото — каза Уин. — Доста любопитен факт.

— Две седмици е била в безсъзнание. Трупът е трябвало да бъде погребан.

— И все пак — размърда пръсти Уин. — Нали бившият й, който вече е мъртъв, й е казал, че онова, което ще й признае, ще промени всичко?

И аз си го бях помислил. Сетих се за странния тон на гласа му, за паниката му.

— Трябва да има някакво друго обяснение. Както вече казах, ДНК анализите са предварителни.

— Сигурно си наясно, че ченгетата те освобождават с надеждата да ги отведеш при Териса.

— Знам.

— Но това няма да стане — забеляза Уин.

— И това ми е ясно.

— И така, каква ще е следващата ни стъпка? — попита той.

Въпросът му ме изненада.

— Нали няма да ме уговаряш да спра да й помагам?

— Каква полза, ако го направя?

— Вероятно никаква.

— Тогава можем да се позабавляваме — предложи Уин. — Има и още една важна причина, поради която можем да продължим търсенето.

— И каква е тя?

— После ще ти кажа. А сега накъде, приятелю?

— Не знам със сигурност. Бих искал да разпитам жената на Рик Колинс — тя живее в Лондон — ала Берлеан задържа паспорта ми.

Мобилният на Уин изчурулика. Той го вдигна и изстреля:

— Казвай.

Мразя това му обръщение. Затвори телефона.

— Значи в Лондон.

— Само ти казах…

Уин стана от мястото си.

— В мазето на тази сграда има тунел. Той води до съседната сграда — на Самаряните. Там ме чака кола. Самолетът ми се намира на малко летище близо до Версай. Териса е там. Приготвил съм лични документи и за двама ви. Побързай, моля те.

— Какво се е случило?

— Това е важната причина, поради която държа да продължим търсенето. Мъжът, срещу когото стреля само преди няколко часа, е издъхнал. Полицията те издирва за убийство. Според мен трябва да се задействаме, за да изчистим името ти.