Харлан Коубън
Изгубена завинаги (10)

Десета глава

Два часа по-късно вече се намирах в зловонната килия на „Ке дез’Офевр“ 36.

Полицаите дълго ме разпитваха.

Разказах им всичко с прости думи и ги помолих да повикат Берлеан. Когато им казах да открият Териса Колинс в хотела — тревожех се, че онези, които ме бяха проследили, може да се заинтересуват и от нея — постарах се гласът ми да звучи спокойно, непрекъснато им повтарях номера на фургона, като твърдях, че в задната му част най-вероятно има отвлечен човек.

Отначало ме държаха отвън на улицата, което бе странно, но пак имаше логика. Сложиха ми белезници, до мен неотлъчно стояха двама полицаи — единият ме пазеше от едната страна, а другият от другата. Искаха да им разкажа какво се бе случило. Върнаха ме в кафене „Льо Буси“ на ъгъла. Масата още се търкаляше на паважа. Беше изплескана с кръв. Обясних как бях постъпил. Разбира се, никой не можеше да потвърди, че Белязания е държал пистолет в ръка, твърдях го единствено аз. Бяха откарали мъжа, в когото бях стрелял, с линейка, което според мен означаваше, че е жив.

За кой ли път се примолих:

— Хайде, повикайте капитан Берлеан, той ще ви обясни всичко.

Ако можехте да четете езика на тялото, щяхте да си направите заключението, че полицаите не само че не вярваха на нито една моя дума, но и доста се отегчаваха. Ала човек не може да съди само по езика на тялото. Знаех го, бях го научил с годините. Ченгетата никога не вярват на думите ти, за да могат да изкопчат колкото е възможно повече информация. Уж не ти вярват, но не те и спират и ти говориш ли, говориш, като се мъчиш да докажеш, да обясниш и така бълваш неща, които може би не бива да изговаряш.

— Трябва да откриете фургона — за кой ли път настоявах аз, като повтарях номера му като някакво заклинание.

— Приятелката ми е в „Отел Д’Обюсон“ — казах аз и посочих надолу към „Рю Дофин“, дори им дадох името на Териса и номера на стаята, в която бе отседнала.

Ченгетата само кимаха с глава и в отговор ми задаваха въпроси, които нямаха нищо общо с току-що казаното от мен. Аз им отговарях, а те продължаваха да ме зяпат, сякаш всяка дума, излязла от устата ми, бе чиста измислица.

После отново ме хвърлиха в отвратителната килия. Мисля, че никой не я бе почиствал, откакто бях тук последния път. Дори си казах, че не е чистена от смъртта на Дьо Гол. Тревожех се за Териса. Притеснявах се и за себе си. Бях стрелял в човек в една чужда страна. Това бе напълно доказуемо. Онова, което не можеше да се докаже — което би било трудно, ако не невъзможно да се потвърди — бе моят разказ за случилото се.

Необходимо ли беше да стрелям в копелето?

Несъмнено. Бе насочил пистолет към мен.

Щеше ли да стреля?

Нямаше как да изчакам, за да разбера. Така че аз стрелях пръв. Как щяха да погледнат на това тук, във Франция?

Питах се дали още някой е бил прострелян. Бях видял не една, а няколко линейки. Ами ако някой невинен е пострадал при стрелбата? Всичко се пишеше на мой гръб. Да предположим, че бях тръгнал с Белязания. Сега щях да съм при русокосото момиче. Щях да съм в ужасно положение. Какво ли си мислеше, какво ли чувстваше онова момиче в задната част на фургона; вероятно бе ранено, ако се съдеше по петната кръв, открити на мястото, където е бил убит баща му.

Дали е била свидетел на убийството на баща си? Стоп! Да не избързваме толкова.

— Предлагам следващия път да си наемеш личен екскурзовод. Много станаха туристите, които искат да разгледат Париж сами и попадат в беда.

Беше Берлеан.

— Във фургона зърнах едно русокосо момиче — казах.

— Чух за това.

— При това зарязах Териса в хотела.

— Пет минути по-късно тя също излезе.

Стоях зад стъклената врата и чаках да я отключи. Но той не го направи. Замислих се върху последните му думи и попитах:

— Проследили сте ни, така ли?

— Не разполагам с достатъчно хора, за да следя и двама ви — отвърна той. — Отговори ми: разбра ли нещо от разказа й за злополуката с автомобила?

— Откъде…? — Стана ми ясно. — Подслушвали сте стаята й?

Берлеан кимна с глава.

— Не си падаш по действията.

— Много смешно.

— Или сърцераздирателно — продължи той. — Та какво разбра от разказа й?

— Какво имаш предвид? Думите ти звучат ужасяващо.

— Повярва ли й?

— Разбира се. Кой би измислил подобна лъжа?

По лицето му премина сянка.

— Нима искаш да ми кажеш, че си го е измислила?

— Не, всичко би могло да се провери. Мириям Колинс, седемгодишна, загинала в катастрофа на шосе А40 в Лондон. Териса е била тежко ранена. Ще изпратя всички сведения за проверка.

— Защо? Станало е преди десет години. Едва ли има нещо общо с нашия случай.

Той не отговори. Само намести с пръст очилата на носа си. Чувствах се като музеен експонат зад плексигласовата преграда на килията.

— Предполагам, че колегите ти са те осветлили по въпроса какво се случи на местопроизшествието? — рекох аз.

— Да.

— Момчета, трябва да откриете зеления фургон.

— Вече го открихме — отвърна Берлеан.

Приближих се още малко към плексигласовата врата.

— Бил е нает — уточни Берлеан. — Открихме го празен на международното летище „Шарл дьо Гол“.

— С кредитна карта ли са го наели?

— Да, под фалшиво име.

— Ще трябва да преустановите всички полети извън страната.

— От най-голямото летище? — намръщи се Берлеан. — Нещо друго да спрем?

— Исках да кажа…

— Минаха два часа. Ако са искали да отлетят, вече са заминали.

В стаята влезе едно ченге, подаде лист хартия на Берлеан и излезе. Берлеан го огледа.

— Какво е това? — попитах.

— Менюто за вечеря. Приготвят храната ни в ресторант.

Не обърнах внимание на плоската му шега и казах:

— Сам знаеш, че това не е съвпадение. Във фургона зърнах русокосо момиче.

Той продължи да чете написаното върху листа.

— Вече го спомена.

— Може да е била дъщерята на Колинс.

— Едва ли — отвърна Берлеан.

Аз чаках.

— Свързахме се с жена му — уведоми ме Берлеан. — С Карън Тауър. С нея всичко е наред. Дори не знаеше, че мъжът й е в Париж.

— Къде мислеше, че е?

— Още не знам всички подробности. Сега живеят в Лондон. Информацията идва от Скотланд Ярд. Очевидно са срещнали трудности при бракосъчетанието.

— А дъщерята?

— Ами, там е работата — отвърна Берлеан. — Нямат дъщеря. Двамата имат момченце на четири години. Живо и здраво е и се намира у дома при майка си.

Опитах се да възприема последната информация.

— ДНК анализът неоспоримо доказва, че кръвта принадлежи на дъщерята на Рик Колинс — захванах аз.

— Така е.

— И няма никакво съмнение?

— Няма.

— А дългият рус косъм е бил слепнал с капката кръв? — попитах.

— Да.

— Значи Рик Колинс има дъщеря с дълга руса коса — изрекох аз повече на себе си, отколкото на него. Не ми отне много време да измисля друг сценарий. Може би защото се намирах във Франция, страната на извънбрачната любов. Дори бившият президент си имаше любовница, нали така? — Още едно семейство? — предположих аз.

Разбира се, не се случваше единствено с французите. Ами онзи нюйоркски политик, когото хванаха да кара автомобила си пиян към второто си семейство? Не един мъж си има любовница, от която му се е родило дете. Като добавим и казаното от Берлеан относно брачните затруднения между Рик Колинс и Карън Тауър, картината става пълна. Разбира се, имаше и още дупки за запълване, като например защо Колинс се е обадил на Териса, първата си жена, за да й каже, че трябва на всяка цена да дойде в Париж.

Залових се да обяснявам теорията си на Берлеан, ала като видях, че не я слуша с внимание, млъкнах.

— Какво пропускам? — попитах.

Мобилният му телефон забръмча. Берлеан отново заговори на френски, като ме остави в пълно неведение. Като се прибера, ще трябва да се снабдя със записи на уроци по френски език или да взема някои други мерки. Той свърши да говори, бързо отключи вратата на килията и ми махна с ръка да изляза. Подчиних се. Той с бърза крачка тръгна надолу по коридора.

— Берлеан?

— Хайде. Трябва да ти покажа нещо.

Върнахме се в стаята, на която пишеше „Група Берлеан“. Льофевр беше вътре. Той ме погледна така, сякаш току-що се бях пръкнал от задника на най-злия му враг. Нагласяваше новия монитор на компютъра — плосък и може би седемдесет и пет сантиметра широк.

— Какво става? — попитах аз.

Берлеан седна пред клавиатурата. Льофевр се отдръпна. В стаята имаше още две ченгета. Те също се бяха дръпнали до стената. Берлеан погледна монитора, после сведе очи към клавиатурата. Намръщи се. На бюрото му имаше поставка за салфетки. Той измъкна една и започна да бърше клавиатурата.

Льофевр каза нещо на френски, което ми прозвуча като жалба.

Берлеан изстреля нещо в отговор, като сочеше към клавиатурата. Щом свърши с бърсането, той започна да пише.

— Русото момиче във фургона — обърна се Берлеан към мен. — На каква възраст ти се стори?

— Не мога да кажа.

— Помисли си.

Напрегнах се, поклатих глава.

— Зърнах само дълга руса коса.

— Седни — покани ме той.

Придърпах един стол. Той отвори електронната си поща и повика някакъв файл.

— Чакам още видеоматериали — каза. — Но тук се вижда най-ясно.

— Какво е това?

— Наблюдателна камера от летище „Дьо Гол“.

На монитора се появи цветна фотография — очаквах да видя нещо размазано в черно и бяло, ала образът бе ясен. Безброй много автомобили — аха!, виждаше се паркингът — и много народ. Присвих очи.

Берлеан посочи горе вдясно.

— Те ли са?

За жалост камерата беше твърде далече и предметите не се виждаха добре. На изображението имаше трима мъже. Единият си прикриваше лицето с нещо бяло, вероятно риза, и кръвта не се виждаше. Белязания.

Кимнах с глава.

С тях беше и русокосото момиче, но аз чак сега схванах въпроса. От този ъгъл — откъм гърба — не можех да отгатна възрастта му, ала със сигурност не беше нито на седем, нито дори на десет или дванайсет, освен ако не бе израснало много на височина. Беше девойка. По дрехите изглеждаше на не повече от деветнайсет, много млада, но едва ли бе възможно да се каже със сигурност.

Русокосата вървеше между двамината яки мъже. Белязания се виждаше далеч вдясно.

— Това са те — казах, после додадох: — За каква възраст говорим при девойката? Седем или осем. Русата коса, предполагам. Тя ме заблуди. Реагирах по-буйно от необходимото.

— Не съм толкова сигурен.

Погледнах към Берлеан. Той свали очилата си, постави ги на масата и затърка лицето си с две ръце. Излая нещо на френски. Тримата полицаи, включително Льофевр, излязоха от стаята. Останахме сами.

— Какво, по дяволите, става? — попитах.

Той спря да търка лицето си и ме погледна.

— Нали знаеш, че никой в кафенето не е забелязал мъжа до теб да държи пистолет?

— Разбира се, че не са видели. Криеше го под масата.

— Повечето хора в твоето положение биха вдигнали безропотно ръце и тихо биха тръгнали към фургона. Нямаше дори да им хрумне да разбият физиономията на човека с масата, да грабнат оръжието му и да застрелят съучастника му по средата на булеварда.

Чаках да продължи. Но когато не го направи, рекох:

— Какво да кажа? Аз съм губещият.

— Мъжът, в когото стреля — не е бил въоръжен.

— Но в мига на стрелбата беше. Придружителите му грабнаха пистолета, преди да избягат. Знаеш го, Берлеан. Сигурен си, че не си измислям.

Седяхме и мълчахме. Берлеан се взираше в монитора.

— Какво чакаме?

— Видеоматериалът — отвърна той.

— На какво?

— На русокосото момиче.

— Защо?

Той не отговори. Изминаха още пет минути. Аз го обсипвах с въпроси. Берлеан ги пропускаше покрай ушите си. Най-после се чу звън и на екрана се появи много кратко видео от паркинга. Той натисна копчето и се облегна назад.

Сега виждахме по-ясно русокосото момиче. Тя наистина нямаше двайсет години — беше може би на шестнайсет или седемнайсет. Имаше дълга руса коса. Бе заснета от доста голямо разстояние и чертите й не можеха да се видят отблизо, но в нея имаше нещо познато — в стойката на главата й, в изправената походка, в съвършената осанка…

— Направихме предварителен ДНК анализ на петното кръв и русия косъм — каза Берлеан.

Температурата в стаята сякаш падна с десет градуса. С мъка откъснах очи от монитора и го погледнах.

— Не само че е негова дъщеря — уведоми ме Берлеан и посочи изображението на монитора. — Тя е дъщеря и на Териса Колинс.