Харлан Коубън
Изгубена завинаги (20)

Двайсета глава

Когато влязохме в хотела, бе два след полунощ. Уин тутакси ме остави и отиде при Мий. Дълго стоях под горещия душ. Прегледах минибара в стаята и на лицето ми се появи усмивка. Беше зареден с шоколадови напитки. Такъв си бе Уин.

Изпих на един дъх изстуденото питие и зачаках ефекта му. Включих телевизора и започнах да натискам бутоните на дистанционното, защото нали така правят истинските мъже? Американски програми от миналия сезон. Вратата на Териса бе затворена, но силно се съмнявах, че спи. Седнах сам-самичък във всекидневната и задишах дълбоко.

Часовникът показваше два часа след полунощ. В Ню Йорк беше осем вечерта. В Скотсдейл, Аризона — пет следобед.

Хвърлих поглед към телефона си. Мислех си за Али, Ирин и Джак, които се намираха в Аризона. Не знаех кой знае колко за Аризона. Там е пустиня, нали така? Че кой би желал да живее в пустиня!?

Набрах номера на мобилния на Али. Отговори след третото позвъняване — в гласа й имаше напрежение:

— Ало?

— Здравей — казах аз.

— При мен не се появи твоят номер — отвърна Али.

— Имам друг телефон, но номерът ми е същият.

Мълчание.

Али попита:

— Къде си?

— В Лондон.

— В Англия ли?

— Да.

Долових глас. Сякаш беше на Джак. Али рече:

— Минутка, скъпи, говоря по телефона.

Направи ми впечатление, че не каза с кого разговаря. Обикновено го правеше.

— Не разбрах, че си отвъд Океана — рече Али.

— Обади ми се приятелка в нужда. Беше…

— Приятелка ли?

Направих пауза.

— Да.

— Леле! Бързо е свършило.

Канех се да й обясня, че не е на прав път, ала се отказах.

— Познавам я от десет години.

— Разбирам. Прескочил си до Лондон, за да се видиш със стара приятелка?

Мълчание. После отново дочух гласа на Джак — питаше кой е на телефона. Звукът бе тръгнал от пустинята, беше прекосил континенталната част на Съединените щати и Атлантическия океан и бе накарал сърцето ми да се свие.

— Трябва да затварям, Майрън. Искаш ли нещо от мен?

Добър въпрос. Може би исках, ала сега не му беше времето.

— Мисля, че не — отвърнах.

Тя прекъсна разговора, без да каже нито дума повече. Погледнах към телефонната слушалка в ръката си, попремислих — чакай малко, Али бе сложила край, нали така? Та нали ми бе дала ясно да разбера, кога — още преди два дни? Така че, каква всъщност бе целта ми с това телефонно обаждане?

Защо изобщо се обадих?

Защото не обичам недовършените неща ли? Защото в случая исках да постъпя правилно, каквото, по дяволите, и да означаваше това? Болките по тялото ми от скорошното сбиване започнаха да се обаждат. Станах, протегнах се, опитах се да се отпусна. Погледнах към вратата на Териса. Беше затворена. Приближих се на пръсти и я открехнах. Лампата в стаята не светеше. Напрегнах се да доловя дишането й. Никакъв звук. Понечих да затворя.

— Моля те, не си отивай — каза Териса.

Спрях се и отвърнах:

— Опитай се да поспиш.

— Моля ти се.

Когато ставаше дума за сърдечни дела, много внимавах. Винаги правех онова, което трябва. Не действах просто така. Освен в един-единствен случай, на един остров преди десет години, винаги съм обръщал внимание на чувствата, на въздействието им и на последиците.

— Не си отивай — повтори тя.

И аз останах.

Когато се целунахме, между нас се появи напрежение, после освобождаване и изпускане на напрежението — нещо, което не бях усещал досега; напрежението се изпуска, при което ти оставаш неподвижен и се предаваш, а сърцето ти се удря в гърдите, пулсът ти препуска, коленете ти омекват, пръстите на краката ти се свиват, ушите ти изпукват и всяка фибра от тялото ти се отпуска и се предава на щастието.

През онази нощ ние се смяхме. Ние плакахме. Аз целувах прекрасното й голо рамо. А на сутринта тя отново изчезна.

* * *

Но само от постелята.

Намерих я във всекидневната да пие кафе. Завесите бяха дръпнати. Да го кажа с думите на една стара песен, утринното слънце в лицето й издаваше възрастта й — и на мен това ми харесваше. Бе облякла хотелския халат, който леко се отваряше и издаваше какви дарове крие под себе си. Не бях виждал подобна изкусителна красота.

Териса ме погледна и се усмихна.

— Здрасти — поздравих я аз.

— Не си прави устата. Нали бяхме вече в леглото?

— Бум! Цяла нощ съм будувал.

— И без мен си имаше достатъчно работа през нощта. Кафе?

— Ако обичаш.

Тя ми наля. Седнах до нея, ах, колко предпазливо! Вече чувствах съвсем осезателно последиците от сбиването. Мускулите ми се напрегнаха и аз си помислих да взема от болкоуспокояващите, които лекарят ми бе оставил при посещението си. Но не в момента. В този миг исках само да остана да седя до разкошната жена и мълчаливо да си пием кафето.

— Божичко! — възкликна тя.

— Да?

— Ще ми се да останем така завинаги.

— Не съм сигурен, че апартаментът е по джоба ми.

Усмихна се. Протегна ръка и хвана моята.

— Искаш ли да чуеш нещо ужасно?

— Кажи.

— Част от мен желае да забрави всичко и да забегне с теб.

Знаех какво имаше предвид.

— Толкова пъти съм мечтала отново да имам тази възможност. И сега, когато е пред мен, не знам защо, но чувствам, че тъкмо тя ще ме съсипе. — Погледна ме. — Какво мислиш?

— Няма да допусна да те съсипе — отвърнах.

В усмивката й се четеше тъга.

— Нима мислиш, че имаш тази власт?

Тя беше права, но понякога имах навика да правя тъпи забележки.

— Какво ти се ще да направиш?

— Да разбера какво всъщност се случи през нощта.

— Добре.

— Не си длъжен да ми помагаш — уточни тя.

— Трябва — забелязах аз. — Особено щом става дума за изминалата нощ.

— Така е.

— И каква е следващата ни стъпка? — попитах.

— Току-що разговарях с Карън. Заявих й, че е време да изясним всичко.

— Как реагира тя?

— Не отказа. Ще се срещнем след час.

— Искаш ли да дойда и аз?

Тя поклати глава.

— Този път трябва да сме само двете.

— Добре.

Седяхме един до друг, пиехме кафето си и не искахме нито да помръднем, нито да говорим, нито да правим каквото и да е.

Териса наруши мълчанието:

— Един от нас трябва да каже нещо, например: „Що се отнася до снощи…“.

— Оставям го на теб.

— Страхотно чукане!

Усмихнах се.

— Да. Знаех си, че трябва да оставя на теб да се произнесеш.

Тя стана. Наблюдавах я. Бе навлякла хотелския халат на голо. Скъпи дами, захвърлете настрана всички набори и дантели, всички вдовишки номера и викториански тайни, прозрачни камизоли и секси сутиени, прашки и садо-мазо аксесоари, майната им на копринените чорапи, фустанелите и разголените нощнички. Дайте ми една красива жена, загърната само в хотелски халат, и ме оставете.

— Ще взема душ — каза тя.

— Това покана ли е?

— Не.

— О!

— Нямам време.

— Мога да съм много бърз.

— Известно ми е. Но тогава не изпипваш работата.

— Ух!

Тя се наведе и нежно ме целуна по устните.

— Благодаря ти — рече.

Бях на път да подхвърля нещо като: „Разкажи на всичките си приятелки“, или: „Ох, още един доволен клиент“, ала нещо в гласа й ме накара да застана нащрек. Нещо в тона й ме порази дотолкова, че чак ме заболя. Стиснах ръката й и замълчах, а после я видях да тръгва.