Харлан Коубън
Изгубена завинаги (33)

Трийсет и трета глава

Върнах се в Ню Йорк и по-специално — в офисите на „Крио Хоуп“.

„Не може да бъде.“

Тази мисъл се блъскаше в съзнанието ми. Не знам дали исках да съм прав или не, но както вече казах, истината има свой собствен мирис. А що се отнася до мисълта: „Не може да бъде“, за кой ли път си припомням аксиомата на Шерлок Холмс: „Когато изключиш невъзможното, останалото, колкото и невероятно да ти се струва, трябва да е истината“.

Съблазняваше ме мисълта да се обадя на специален агент Джоунс. В ръцете си държах снимката на момичето. Най-вероятно тази Кари бе или терористка, или симпатизантка, или — в най-добрия случай — я държаха против желанието й. Но беше твърде рано за подобни изводи. Бих могъл да говоря с Териса, да споделя предположенията си, ала и това щеше да е прибързано.

Преди да я обнадеждя или да й отнема всяка надежда, трябваше самият аз да съм убеден в резултатите.

Пред института „Крио Хоуп“ имаше момче, което паркираше автомобилите. Дадох му ключовете и се запътих към входа. Веднага след като Рик Колинс бе разбрал, че страда от болестта на Хънтингтън, бе дошъл тук. На пръв поглед изглеждаше, че посещението му е било напълно логично. „Крио Хоуп“ беше лидер в изследователската работа със стволови клетки. Бе съвсем естествено да се предположи, че е посетил института с надеждата да намери спасение от унаследената болест.

Ала истината бе друга.

Спомних си името на лекаря от брошурата.

— Искам да видя д-р Слоън — казах на администраторката аз.

— Името ви?

— Майрън Болитар. Кажете му, че се отнася за Рик Колинс. И за едно момиче на име Кари.

* * *

Когато излязох, Уин ме чакаше във фоайето до парадния вход — беше се облегнал на стената и се чувстваше като у дома си. Лимузината му бе пред сградата, но той остана с мен.

— И? — попита.

Разказах му всичко. Той ме слушаше, без да ме прекъсва, без да ми задава допълнителни въпроси. Когато свърших, рече:

— Следващата ти стъпка?

— Ще кажа на Териса.

— Да ти е хрумвало как ще реагира тя?

— Нямам представа.

— Би могъл да почакаш. Проучи още малко.

— Какво да проуча?

Той взе снимката.

— Момичето.

— Ще го проучим. Но трябва веднага да кажа на Териса.

Мобилният ми телефон изчурулика. Непознат номер. Натиснах бутона за открит микрофон и се обадих:

— Ало?

— Липсвам ли ти?

Беше Берлеан.

— Не отговори на обаждането ми — казах аз.

— Нали нямаше да се забъркваш? Моят отговор можеше да те окуражи да се върнеш.

— Тогава защо се обаждаш?

— Защото имаш много голям проблем — отвърна той.

— Слушам те.

— На открит микрофон ли си?

— Да.

— Уин при теб ли е?

Уин отговори:

— Тук съм.

— Кажи какъв е проблемът? — попитах аз.

— Засякохме опасен разговор от Питърсън, Ню Джърси. Споменаха името на Териса.

— Името на Териса, но не и моето, така ли?

— Може да е имало намек и за теб. Беше просто разговор. Невинаги е ясен.

— Но ти мислиш, че знаят за нас?

— Да, напълно възможно е.

— Някаква представа откъде са научили?

— Никаква. Агентите, свързани с Джоунс, онези, които те задържаха, са най-добрите в професията си. Няма да са проговорили.

— Все някой трябва да го е споменал — казах.

— Сигурен ли си в думите си?

Замислих се. Мъчех се да се сетя кой още беше в Лондон през онзи ден, кой би могъл да е съобщил на ислямистите, че тъкмо аз съм убил лидера им Мохамед Матар. Погледнах към Уин. Със снимката на Кари в ръка той въпросително бе повдигнал вежди.

Когато изключиш невъзможното…

Уин рече:

— Обади се на родителите си. Ще ги преместим в Палм Бийч. Ще осигурим най-добрата охрана за Есперанца — може би Зора ще е свободен или онзи, Карл, от Филаделфия. Брат ти още ли е в Перу?

Кимнах с глава.

— Значи е в безопасност.

Знаех, че Уин ще остане с мен и Териса. Той започна да върти телефони. Аз изключих открития микрофон и продължих:

— Берлеан?

— Да.

— Джоунс намекна, че може да си излъгал за резултатите от ДНК теста в Париж.

Берлеан мълчеше.

— Сигурен съм, че ми каза истината — продължих аз.

— Откъде си сигурен?

Но вече бях казал достатъчно.

— Трябва да се обадя тук-там. Ще ти позвъня по-късно.

Прекъснах връзката и набрах номера на родителите ми. Надявах се баща ми да вдигне слушалката, но, разбира се, обади се майка ми.

— Мамо, аз съм.

— Здравей, скъпи. — Гласът на мама звучеше уморено. — Тъкмо се връщам от лекар.

— Добре ли си?

— Довечера прочети блога ми и ще разбереш — отвърна мама.

— Почакай! Връщаш се от лекар ли?

Мама въздъхна:

— Нали току-що казах същото?

— Питам, затова се интересувам за здравето ти.

— Това ще бъде темата в моя блог. Ако искаш да узнаеш повече, трябва да го прочетеш.

— И сега няма да ми кажеш?

— Не го приемай твърде лично, сладурче. Правя го, защото не ми се повтаря едно и също, когато ме питат.

— И затова си включила темата в блога си?

— Така засилвам трафика към моя сайт. Ето, виждаш ли? И ти се заинтригува, нали? Ще обогатя тематиката.

Моята майка, дами и господа!

— Дори не знаех, че имаш блог.

— О, разбира се, че имам. Аз съм много, ама много съвременна. Използвам и „МайФейс“.

Чух баща ми да вика някъде отдалеч:

— Казва се „МайСпейс“, Елен!

— Какво?

— Нарича се „МайСпейс“.

— Аз пък мислех, че е „МайФейс“.

— Това е Фейсбук. Имаш го. Както и „МайСпейс“.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм.

— Я го виж ти, какъв Били Гейтс се извъди. Внезапно всичко от Интернет му стана ясно.

— Майка ти е добре — викна татко.

— Не му казвай — завайка се тя. — Сега няма да прочете блога ми.

— Мамо, обаждам се по важен въпрос. Може ли да говоря с татко?

Татко взе слушалката. Набързо му обясних всичко. Татко отново ме разбра. Не зададе въпроси, не започна да спори. Тъкмо бях привършил с обясненията как ще организираме някой да отиде да ги вземе и да ги откара в новото им жилище, когато на другата линия се обади Териса.

Свърших с татко и превключих.

— На две крачки съм от теб — казах й аз. — Не излизай, докато не дойда.

Мълчание.

— Териса?

— Тя се обади.

Чух я, че хлипа.

— Кой се обади?

— Мириям. Тъкмо оставям слушалката след разговора с нея.