Харлан Коубън
Изгубена завинаги (7)

Седма глава

Берлеан ме изведе от стаята на „Групата на Берлеан“ и сви вдясно.

— Къде отиваме? — поинтересувах се аз.

Той изтри длани в крачолите на панталоните си и отвърна:

— Върви след мен.

Тръгнахме по един коридор, от който можеше да се слезе пет етажа по-надолу. Бе преграден с предпазна стоманена мрежа.

— Защо е тази мрежа? — попитах аз.

— Преди две години докарахме заподозрян в терористични действия. Всъщност беше жена. Докато я карахме по коридора, тя сграбчи един от пазачите и се опита да се хвърли през парапета заедно с него.

Погледнах надолу. Скокът е щял да бъде голям.

— Загинаха ли?

— Другият полицай ги хвана за глезените. Но поставихме мрежа.

Изкачи две стъпала към онова, което бях взел за таванско помещение.

— Внимавай да не си удариш главата — предупреди ме Берлеан.

— Заподозряна в терористична дейност?

— Да.

— С тероризъм ли се занимавате, момчета?

— С тероризъм, убийства, границата между двете е доста размита. Занимаваме се с по малко от всичко.

Той навлезе в таванското помещение. Сега вече трябваше да се прегъна едва ли не на две. На едно въже съхнеха дрехи.

— Тук ли се перете, момчета?

— Не.

— Тогава чии са дрехите?

— На жертвите. Тук ги провесваме.

— Шегувате се, нали?

— Напротив.

Спрях се и ги погледнах. Една тъмносиня раздрана риза бе покрита с петна от кръв.

— На Рик Колинс ли е?

— Върви.

Отвори един прозорец и излезе на покрива. Обърна се и ме подкани с поглед да го последвам.

— Шегуваш се, нали? — повторих аз.

— Оттук се разкрива най-хубавата гледка към Париж.

— От покрива на „Ке дез’Офевр“ 36 ли?

Стъпих на плочата — леле! Той беше прав за гледката: Берлеан запали цигара, дръпна дима толкова дълбоко, че за миг си помислих, че цялата цигара ще се превърне в пепел, после го изпусна на облак през ноздрите си.

— Често ли провеждате разпитите си тук, горе?

— Честно казано, за първи път — отвърна той.

— Можеш да заплашиш някой заподозрян, че ще го бутнеш от горе.

Берлеан сви рамене.

— Не е в стила ми.

— Защо тогава ме качи тук?

— Вътре не ни разрешават да пушим, а аз съм отчаян пушач.

Той дръпна още веднъж.

— Знаеш ли, навремето не ми пречеше. Палех само навън. Тичах нагоре-надолу по стълбите от първия до петия етаж, сякаш правех физически упражнения за добра форма. Но с годините започнах да се уморявам.

— Или едното, или другото — забелязах аз.

— Точно така.

— Не може да не си помислял да оставиш цигарите.

— Но в такъв случай няма да имам причина да тичам надолу по стълбите и няма да упражнявам физиката си. Следиш ли мисълта ми?

— Дотолкова, доколкото ми се нрави, Берлеан.

Той седна и се огледа наоколо. Махна ми с ръка да направя същото. И ето ме на покрива на един от най-известните полицейски участъци в света, тръпнещ пред възхитителната гледка към парижката „Света Богородица“.

— Погледни натам.

Той посочи зад дясното си рамо. Погледнах над Сена и я видях — Айфеловата кула! Знам колко е тъпо да останеш без дъх при вида на Айфеловата кула, но не можах да скрия възхищението си.

— Удивително, нали?

— При следващия си арест ще дойда с фотоапарат.

Той се засмя.

— Английският ти е доста добър — забелязах аз.

— Обучават ни от малки. На младини изкарах и един семестър в Амхърст Колидж и работих две години в Куонтико по специална програма. О, да, имам и пълната колекция дискове на „Семейство Симпсън“^[1] на английски.

— Това обяснява нещата.

Отново дръпна от цигарата.

— Как е бил убит? — попитах.

— Тук не трябва ли да възкликна: „Аха! Откъде знаеш, че е бил убит?“.

— Както вече ми обясни, групата ти не се занимава с глоби за неправилно паркиране — свих рамене аз.

— Какво можеш да ми кажеш за Рик Колинс?

— Нищо.

— А за Териса Колинс?

— Какво искаш да знаеш?

— Доста е красива — забеляза той.

— Това ли те интересува?

— Направих малко проучване. И тук гледаме Си Ен Ен. Добре си я спомням.

— И така?

— И така, преди десетина години тя беше на върха на кариерата си. После внезапно напуска и името й повече не се появява дори в Интернет търсачките. Проверих. Няма професия. Нито адрес, нито нищо.

Мълчах.

— Къде е била досега?

— Защо не я попиташ?

— Защото в момента питам теб.

— Казах ти. Не я бях виждал от осем години.

— И нямаше представа къде може да е била?

— Нямах.

Той се усмихна и размаха пръст към мен.

— Какво?

— Каза: „Нямах“. В минало време. Което означава, че вече знаеш.

— Английският ти наистина е добър — забелязах аз. — Непрекъснато ми го доказваш.

— И така?

— В Ангола — отговорих аз. — Поне така ми каза.

Той кимна с глава. Писна типично френска полицейска сирена. Сирените на французите не приличат на нашите — те са по-настоятелни, по-страховити, досущ като свирката в евтиното камионче на любимото ви дете, която все не можете да спрете. Тя разцепи тишината и ние почакахме дразнещият звук да се разсее из въздуха.

— Обадил си се тук-там, нали? — попитах аз.

— Да, на някои места.

— И?

Той не каза нищо повече.

— Знаеш, че не аз съм го убил. Дори не бях в страната.

— Знам.

— Но?

— Може ли да ти предложа друг сценарий?

— Давай.

— Териса Колинс убива бившия си съпруг — започна Берлеан. — Трябва да се отърве от трупа и за целта използва услугите на някого, комуто има пълно доверие. Обажда се на теб.

Намръщих се.

— И когато вдигам слушалката, тя ми заявява: „Току-що убих бившия си съпруг в Париж, ще ми помогнеш ли?“.

— Е, може да ти е казала просто да долетиш в Париж. Може да ти е споделила целта на пътуването ти, след като си дошъл.

Усмихнах се. Историята се бе проточила твърде много.

— Знаеш, че не ми е казвала подобно нещо.

— Откъде бих могъл да знам?

— Подслушал си разговора — заявих аз.

Берлеан не ме погледна в очите. Пушеше и се любуваше на гледката.

— Когато ме спря на аерогарата — продължих аз, — си ми поставил бръмбар някъде. Може би в обувките ми. А може и в мобилния ми телефон.

Единственото логично нещо. Открили са трупа, вероятно са проверили мобилния на Рик Колинс или каквото и да е там, разбрали са, че бившата му жена е в града, поставили са подслушвателно устройство в телефона й, видели са, че ми звъни, забавили са ме на аерогарата достатъчно дълго, за да ми сложат бръмбар, и са започнали да ме следят.

Затова са тези любезности от страна на Берлеан — той вече знаеше всичките ми отговори. Надявах се да спечеля доверието му.

— В мобилния ти телефон — отвърна той. — На мястото на батерията сложихме подслушвателно устройство със същия заряд. Последна дума на техниката. Много ефикасен способ.

— В такъв случай сте наясно, че Териса смята бившия си съпруг за изчезнал.

Той поклащаше глава напред-назад.

— Знаем какво ти е казала Териса.

— Хайде, Берлеан. Нали чу гласа й? Беше наистина обезумяла.

— Така звучеше — съгласи се той.

— Значи?

Той изгаси цигарата си.

— От тона й стана ясно, че се сдържа — уточни Берлеан. — Излъга те. Ти го знаеш, аз го знам. Надявах се да изкопчиш повече от нея, но ти пък забеляза фургона.

Помисли малко и додаде:

— И тъкмо тогава осъзна, че те подслушваме.

— Значи и двамата сме много умни — забелязах аз.

— Или пък не толкова умни, колкото си мислим.

— Уведоми ли роднините му?

— Мъчим се да открием някого.

Възнамерявах да проявя лукавство, ала си казах, че сме преминали този етап.

— Кой е най-близкият му родственик?

— Жена му.

— Знаете ли името й?

— Не настоявай, моля те — каза Берлеан.

Той извади нова цигара от кутията, стисна я между устните си, тя клюмна, докато той я палеше с опитна ръка, извършвала това действие милион пъти.

— На местопрестъплението бяха открити петна от кръв — забеляза той. — Много. Повечето, разбира се, бяха от жертвата. Но предварителните тестове показват, че в нея има примеси на поне още един човек. Ето защо взехме кръвни проби от Териса Колинс и можем да направим точен ДНК анализ.

— Не го е извършила тя, Берлеан.

Той не каза нищо.

— Премълчаваш много неща — забелязах.

— Премълчавам, да. Уви, ти не си член на „Групата на Берлеан“.

— Не могат ли да ме упълномощят или нещо от този род?

Той отново направи същата съкрушена физиономия. После додаде:

— Не може да е съвпадение. Да го убият точно след пристигането на бившата му жена.

— Нали чу какво ми каза тя? Че бившият й бил изплашен. Вероятно е попаднал в някаква бъркотия и затова й се е обадил.

Прекъсна ни бръмченето на мобилния му телефон. Берлеан го отвори, приближи го до ухото си и се заслуша. Сигурно е страшно добър в покера, моят нов приятел Берлеан, ала по лицето му премина сянка и си остана там. Излая нещо на френски — бе ядосан или по-скоро озадачен. После млъкна. След няколко секунди шумно затвори телефона, смачка фаса си и се изправи.

— Някакъв проблем ли?

— Хвърли един последен поглед — посъветва ме Берлеан и изтупа панталоните си с двете си ръце. — Тук не водим много туристи.

Погледнах пак към града. На някого може и да му се стори странно, че в полицейския участък обръщат внимание на великолепния изглед към Париж. Реших да използвам момента и да погледна за последен път, като си припомня защо убийството е толкова отвратителен акт.

— Къде ще ходим? — попитах.

— В лабораторията са получени предварителните резултати от ДНК теста.

— Вече?

Той доста театрално сви рамене.

— Ние, французите, сме известни не само с виното, храната и жените.

— Жалко. И какво показват кръвните проби?

— Според мен — заговори той, докато се навеждаше да влезе през прозореца, — трябва да поговорим с Териса Колинс.