Харлан Коубън
Изгубена завинаги (6)

Шеста глава

Отделиха ме от Териса още тук, на улицата.

Льофевр я отведе до фургона. Понечих да протестирам, ала Берлеан с досада ме погледна, което ми подсказа, че каквото и да кажа, ще е най-малко безполезно. Берлеан ме поведе към полицейската кола. На волана седеше униформен полицай. Берлеан се вмъкна на задната седалка до мен.

— Колко време ще пътуваме? — попитах аз.

Берлеан погледна часовника си.

— Трийсетина секунди.

Беше преувеличил. Всъщност бях виждал сградата — същата онази „нахална и гола“ варовикова крепост на отвъдния бряг на реката. Мансардният покрив бе покрит със сиви плочи, както и конусовидните кули, разпръснати по него. Можехме да стигнем и пеша. Когато се приближихме, аз присвих очи.

— Позната ли ви е? — попита Берлеан.

Нищо чудно, че бе привлякла вниманието ми по-рано. Двамата въоръжени стражи ни направиха път, щом полицейската кола спря пред импозантната постройка. Порталът жадно ни погълна. Влязохме в обширен двор. Внушителната сграда го ограждаше и от четирите страни. Същинска крепост. Сякаш бях пленник от осемнайсети век.

— Е?

Сградата наистина ми бе позната, най-вече от романите на Жорж Сименон и защото, ами, да, познавах я, тъй като в юридическите среди за нея се разказваха легенди.

Намирах се на „Ке дез’Офевр“ 36 — щаба на френската полиция. Все едно бях в Скотланд Ярд. Или в Куонтико^[1].

— Такааа! — изрекох протяжно аз, загледан през прозореца. — Каквото и да е това, много е голямо.

Берлеан вдигна и двете си ръце.

— Тук не се занимаваме с пътнотранспортни произшествия.

На французите можеше да се разчита. Щабквартирата на полицията бе здрава като крепост, страховита, огромна и великолепна.

— Внушителна е, нали?

— Дори полицейските ви участъци са архитектурни паметници — забелязах аз.

— Чакай да я видиш и отвътре.

Тутакси улових сарказма в думите на Берлеан. Намекът му за контраста между фасадата и онова, което се намираше вътре, сякаш ме зашлеви през лицето. Фасадата бе създадена да издържи на вековете; вътрешността й притежаваше целия чар и неповторим характер на обществена тоалетна по някоя от най-оживените магистрали в Америка. Стените ми се сториха боядисани в жълто, но със същия успех биха могли да са бели, а жълтеникавият оттенък да е отпечатъкът на времето. Бяха голи, без картини и закачалки, но издрани и аз се питах защо. Подовете бяха покрити с линолеум, който изглеждаше твърде старомоден дори за петдесетте години на миналия век.

Доколкото забелязах, нямаше и асансьор. Затътрихме се нагоре по широкото стълбище, по което вероятно французите разхождат заподозрените, за да могат фоторепортерите да ги заснемат и да ги покажат за назидание на обществото. Изкачвахме се с часове.

— Оттук.

Откритите кабели по таваните сякаш плачеха за пожар. Последвах Берлеан по коридора. Отминахме някаква микровълнова печка, поставена на пода. Покрай стените бяха подредени принтери, монитори и компютри.

— Местите ли се, момчета?

— Не.

Той ме отведе в една килия, може би два на два. Нямаше друга наоколо. На мястото на решетките имаше стъкло. Двете закрепени за стените скамейки се срещаха в ъгъла. Дюшеците бяха тънки, сини и подозрително напомняха на постелките на тепиха, които помнех от физкултурния салон в ученическите си години. Протрито одеяло в тъмнооранжев цвят, сякаш ползвано десетки години наред, бе навито на скамейката.

Берлеан протегна ръка като дежурен по посрещането ми в „Кафе Максим“.

— Къде е Териса?

Берлеан сви рамене.

— Искам адвокат — заявих.

— А аз пък искам да вляза в джакузито с Катрин Деньов — иронизира ме той.

— Нима твърдите, че нямам право да повикам адвоката си да присъства на разпита ми?

— Точно така. Можеш да разговаряш с него, но той няма да присъства на разпита ти. Ще бъда честен с теб. Присъствието на адвоката ти ще ни накара да помислим, че си виновен. Освен това много ме дразниш. Така че, съветвам те да не го викаш. Междувременно, чувствай се като у дома си.

Остави ме сам. Помъчих се да премисля, преди да реша как да постъпя. Дюшекът лепнеше и направо не ми се мислеше от какво ли. Вонеше на гранясало — ужасяващо съчетание от пот, страх и, ъъъ, някои други телесни секрети. Вонята влезе в ноздрите ми и сякаш се засели в тях. Измина час. Чух шума от микровълновата фурна. Един пазач ми донесе храна. Измина още един час.

Когато Берлеан се върна, аз се бях облегнал на сравнително чистото място, което бях открил върху стъклената стена.

— Убеден съм, че си се настанил удобно.

— Храната — казах аз. — Очаквах да е по-вкусна, като се има предвид, че се намирам в парижки затвор.

— Лично ще говоря с главния готвач.

Берлеан отключи стъклената врата. Тръгнах след него по коридора. Мислех, че ще ме вкара в стаята за разпити, но уви. Спряхме пред една врата, на която пишеше: „Група Берлеан“. Погледнах го.

— Група ли е първото ти име?

— И какво му е смешното?

Влязохме. Съобразих, че вероятно „Група Берлеан“ означаваше „Групата на Берлеан“ и по обзавеждането на стаята разбрах, че съм на прав път. В стаята, която би била тясна дори само за едно бюро, бяха наблъскани цели шест. Сигурно се намирахме на последния етаж, защото по-голямата част на тавана бе скосен. На влизане трябваше да се наведа.

Четири от шестте бюра бяха заети, както разбрах, от останалите офицери, членове на „Групата на Барлеан“. Видях старовремски монитори, от онези, които заемат почти половината писалище. Семейни фотографии, флагчета на любими отбори, рекламен афиш на кока-кола, календар с разголени жени — атмосферата бе присъща не на първокласна щабквартира на полицията, а по-скоро на склад на оръжейно магазинче в малко провинциално градче.

— Група Берлеан — обадих се аз. — Значи ти си шефът?

— Капитан съм на бригада за разкриване на криминални престъпления. Това е моят екип. Сядай.

— Как, тук ли?

— Разбира се. Бюрото е на Льофевр. Седни на стола му.

— Няма ли да ме водиш в стаята за разпити?

— Все си мислиш, че си в Америка. Провеждаме разпитите в стаята на групата.

Останалите полицаи не ни обръщаха внимание. Двама от тях пиеха кафе и си бъбреха. Другите тракаха на пишещите си машини. Седнах. Върху бюрото имаше кутия със салфетки. Той издърпа една и започна отново да си трие ръцете.

— Разкажи ми за връзките си с Териса Колинс — започна той.

— Защо?

— Защото обичам да съм в течение на последните клюки.

В хумористичните нотки на гласа му се четеше твърдост.

— Разкажи ми за отношенията ви.

— Не я бях виждал цели осем години — казах.

— И все пак ето ви и двамата тук.

— Така е.

— По каква причина?

— Тя ми се обади и ме покани да прекарам няколко дни във вашия град.

— А ти захвърли всичко и долетя?

Повдигнах вежди вместо отговор. Берлеан се усмихна.

— Разпръснах още една представа за французите, а?

— Тревожиш ме, Берлеан.

— Значи пристигна, за да се срещнеш с любимата?

— Не е така.

— Тогава?

— Не знаех защо ме вика. Просто усетих, че може да е в беда.

— И искаш да й помогнеш?

— Да.

— Знаеше ли какво трябва да направиш, за да й помогнеш?

— Преди да дойда? Не.

— А сега?

— Сега да.

— Ще ми кажеш ли?

— Имам ли избор? — попитах.

— Не, всъщност нямаш.

— Бившият й съпруг е изчезнал. Позвънил й по телефона, заявил, че има да обсъжда с нея нещо много важно, а после се изпарил.

Берлеан изглеждаше изненадан или от отговора ми, или от факта, че съм склонен да му отговарям. Не бях сигурен кое е по-вярно.

— Значи, госпожица Колинс те повика, за да й помогнеш да го открие, така ли?

— Точно така.

— И защо тъкмо теб?

— Според нея аз съм добър в подобни неща.

— Мислех, че си агент. Че представляваш актьори и спортисти. Как така си добър в издирване на изчезнали хора?

— Бизнесът ми е такъв, че се налага да се занимавам с личния живот на клиентите ми. Карат ме да върша какво ли не за тях.

— Ясно — каза Берлеан.

В стаята влезе Льофевр. Продължаваше да дъвче клечката за зъби. Потърка брада и застана от дясната ми страна, като заби очи в мен. Дами и господа, запознайте се с Лошото ченге. Погледнах въпросително към Берлеан, сякаш да го попитам: „Необходимо ли е и той да е тук?“. Берлеан сви рамене.

— Държиш на госпожица Колинс, нали?

— Така е.

Льофевр, който продължаваше да играе ролята си, ме загледа още по-строго. Бавно извади клечката за зъби от устата си и каза:

— Лъжливо копеле!

— Моля?

— Ти — произнесе той със засиления френски акцент на разярен човек. — Ти си едно лъжливо копеле!

— А пък ти — заявих му в отговор, — си една долна изтривалка.

Берлеан ме зяпна.

— Долна — продължих аз, — мръсна пачавра. Ясно ли е?

Берлеан бе смазан. Не бих могъл да го коря.

— Обичаш ли Териса Колинс? — попита той.

Ами сега?

— Не знам.

— Приблизително?

— Не съм я виждал от години.

— Това променя ли нещо?

— Не — отвърнах. — Мисля, че не променя нищо.

— Познаваш ли Рик Колинс?

Не знам защо, но като го чух да произнася името му, аз се учудих, че Териса е взела фамилията на съпруга си, но после си рекох: разбира се, та нали са се запознали още в колежа? Съвсем естествено, казах си аз.

— Не.

— И никога не си го виждал?

— Никога.

— Какво можеш да ми кажеш за него?

— Нищо.

Льофевр постави ръка на рамото ми и го стисна съвсем леко.

— Лъжливо копеле.

Погледнах го.

— Моля те, кажи ми, че това не е същата клечка за зъби, която преживяше и на аерогарата. Защото ако е същата, загазил си сериозно с хигиената.

— Права ли е госпожица Колинс? — попита Берлеан.

Обърнах се отново към него.

— За какво?

— Вярно ли е, че си добър в издирване на хора?

Свих рамене.

— Мисля, че знам къде е Рик Колинс.

Берлеан хвърли поглед към Льофевр. Льофевр изпружи гръб.

— Така ли? И къде е?

— В най-близката морга — отвърнах. — Някой го е убил.