Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Майрън Болитар (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Long Lost, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2012)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Харлан Коубън. Изгубена завинаги

Американска. Първо издание

ИК „Колибри“, София, 2010

Коректор: Кремена Бойнова

Художник на корицата: Стефан Касъров

ISBN: 978-954-529-798-4

История

  1. — Добавяне

Двайсет и четвърта глава

На сутринта ми се обади Уин.

— Отивам на работа — рече той. — Не задавай въпроси.

После затвори. Понякога Уин наистина ме побърква.

Баща ми отиде до близката хлебарница, защото болничната закуска приличаше на нещо, с което маймуните те замерват в зоологическата градина. Докато го нямаше, лекарят намина и ми даде пълни пояснения относно здравословното ми състояние. Да, наистина съм бил прострелян. Куршумът преминал през дясната половина на тялото ми, над бедрото. Но се погрижили добре за раната ми.

— Нужно ли е било да остана цели шестнайсет дни в болницата? — заинтересувах се аз.

Лекарят ме погледна, стори му се странно, че след като ме бяха докарали при тях в безсъзнание с огнестрелна рана в корема, сега съм се размърморил за някакви си шестнайсет дни — сигурен бях, че ме запланува за преглед при психиатър.

— Само хипотетично — побързах да добавя аз, като си спомних предупреждението на Уин. После спрях с въпросите и се заех енергично да кимам с глава.

По време на изписването татко беше с мен. Есперанца ми бе прибрала костюма в гардероба. Облякох го и си тръгнах в доста добро физическо здраве. Исках да вземем такси, ала татко настоя да ме откара с колата си. Навремето беше отличен шофьор. Помня, че когато бях дете, той създаваше непринудена атмосфера, докато беше зад волана — подсвиркваше си тихичко в такт с радиото и управляваше с китките на ръцете си. Сега радиото беше изключено. Татко се взираше в пътя с присвити очи и доста често натискаше спирачката.

Щом спряхме пред „Лок Хорн Билдинг“ на „Парк авеню“ — напомням пак, че пълното име на Уин е Уиндзър Хорн Локуд III — татко попита:

— Да те оставя ли тук?

Понякога баща ми ме кара истински да благоговея пред него. Бащинството предполага равновесие, но е чудно как татко успява да го постигне с такава лекота. През целия ми живот ме е подтиквал към успеха, без да премине границата нито веднъж. Радваше се на постиженията ми, без да ми внушава, че успехът ми е чак толкова важен. Обичаше ме без всякакви условности и въпреки това ме караше да се стремя да го радвам. Както и сега, той винаги знаеше кога да е до мен и кога да се оттегли.

— Тук ми е удобно.

Той кимна с глава. Отново целунах загрубялата му от бръснене страна, но този път забелязах, че кожата му се е отпуснала. Слязох от колата. Асансьорът ми спира направо в офиса. Голямата Синди седеше зад бюрото си, облечена в нещо, което сякаш бе смъкнала от гърба на Бети Дейвис[1] след заснемането на кулминационната сцена на плажа в „Какво се случи с бейби Джейн“. Беше заплела косите си на тънки плитчици. Голямата Синди беше, така де, голяма — както вече казах, над метър и осемдесет висока и сто и петдесет килограма тежка — по всички измерения. Имаше големи ръце, големи крака и голяма глава. До нея мебелите изглеждаха сякаш направени за малки деца, сякаш тя се намираше в Света на чудесата също като Алиса, когато всичко наоколо й започна да се смалява.

Като ме видя, стана от стола си и едва не преобърна бюрото. Възкликна:

— Господин Болитар!

— Здрасти, Голяма Синди.

Тя полудява, когато я наричам само „Синди“ или, да речем, „Голяма“. Държи на официалните обръщения. Аз например съм „Господин Болитар“. Тя е „Голямата Синди“, което, между впрочем, е истинското й име. Преди повече от десетилетие официално се регистрира така.

Голямата Синди прекоси стаята с несвойствена за размерите й пъргавина. Обгърна ме с ръце и аз се озовах в прегръдките й, чувствайки се мумифициран и напълно изолиран от белия свят. В добрия смисъл на думата.

— О, господин Болитар!

Тя заподсмърча — звукът ми напомни за чифтосването на елени, което бях гледал по канал „Дискавъри“.

— Добре съм, Голяма Синди.

— Но някой те простреля.

Гласът й се променяше според настроението. Когато започна работа при нас, Голямата Синди не говореше — предпочиташе да ръмжи. Клиентите се оплакваха, ала не пред нея — обикновено го правеха анонимно. В момента обаче гласът й бе висок и звучеше като на момиченце, което, честно казано, бе много по-страшно, отколкото ръмженето й.

— Аз го прострелях още по-лошо — казах.

Тя ме пусна и се закиска, като покри устата си с длан, голяма колкото автомобилна гума. Кикотът й проехтя из цялата стая, въздухът в трите съседни щата затрепери, децата се вдигнаха на пръсти и се уловиха за ръцете на майките си.

На вратата се появи Есперанца. Навремето Есперанца и Голямата Синди бяха двойка партньорки по борба на БУМ — „Борба между удивителни мадами“. Отначало федерацията мислеше да замести „удивителни“ с „красиви“, ала системата се запъна в защита на акронима, който се получаваше с думата „удивителни“.

Със своята тъмна кожа и с вида си, който най-добре би могъл да се опише като „пикантен“ — както често го обявяваха задъхани конферансиета — Есперанца играеше ролята на Малката Покахонтас, гъвкавата красавица, която побеждаваше с уменията си лошите, преди те да успеят да я излъжат и да спечелят предимство. Голямата Синди й беше партньорка, играеше Голямата Майка Господарка, която я спасява, така че двете заедно, подпомагани от подвикванията на тълпата, можеха да надвият оскъдно облечените и надути с импланти злодейки.

Смях да става.

— Имаме работа — заяви Есперанца. — При това много.

Разполагахме със съвсем малко помещения: това фоайе и още два офиса — единият за мен, другият за Есперанца. Есперанца бе започнала работа при нас като моя асистентка, секретарка или каквото и да е политически коректното наименование за експедитивна и предана помощничка. След работно време посещаваше лекции в юридическия факултет и по времето, когато пощурях и избягах с Териса на онзи остров, беше вече пълноправна партньорка във фирмата.

— Какво каза на клиентите? — попитах аз.

— Че си претърпял автомобилна злополука в чужбина.

Кимнах одобрително с глава. Двамата влязохме в нейния офис. След последното ми изчезване бизнесът ни клонеше към западане. Трябваше да се обадя тук-там. Направих го. Запазихме повечето от клиентите си, почти всичките, ала на някои от тях не се хареса фактът, че повече от две седмици не можеха да се свържат с агента си. Разбирах ги. Бизнесът ни се занимаваше с личности. Често трябваше да ги държа за ръчичка и да галя егото им. Всеки един от клиентите ни искаше да се чувства така, сякаш е единствен на света — това е част от илюзията. Ако не си до тях, дори по уважителни причини, илюзията се изпарява.

Исках да попитам за Териса и Уин и за още хиляди неща, но си спомних за обаждането на приятеля ми тази сутрин. Залових се за работа. Работех ли, работех и трябва да кажа, че работата ми подейства оздравително. Чувствах се уплашен и тревожен, без да мога да си обясня причините. Дори си загризах ноктите, нещо, което не бях правил от четвърти клас, и зачоплих пъпчиците по тялото си. Но работата ми помагаше по някакъв начин.

В промеждутъка между две задачи направих някои проучвания в мрежата за „Териса Колинс“, „Рик Колинс“ и „Карън Тауър“. Първо написах и трите имена. Не се появи нищо. После написах само името на Териса. Появиха се съвсем малко неща, повечето от времето, когато бе работила в Си Ен Ен. Още се пазеше един сайт за „Териса, телевизионната хубавица“, пълен с фотографии, повечето на лицето, както и кадри от новинарски предавания, но от три години той не беше обновяван.

После опитах в Гугъл: „Рик и Карън“.

Не очаквах да видя кой знае какво, може би само некролога му, ала не познах. Имаше богата информация, по-голямата част от която бе отпечатана в английските вестници. Новините бяха шокиращи и ме караха да се чувствам странно:

ЖУРНАЛИСТ И СЪПРУГАТА МУ УБИТИ ОТ ТЕРОРИСТИ

Пробив във веригата, убити в кървава престрелка

Зачетох се. Есперанца се появи на вратата ми.

— Майрън?

Вдигнах пръст, молейки я да почака минута. Тя се приближи до бюрото ми и видя с какво се занимавам. Въздъхна и седна.

— Знаеше ли за това? — попитах.

— Разбира се.

Според статиите „специални сили, занимаващи се с международния тероризъм“ са открили и „елиминирали“ легендарния терорист Мохамед Матар, наречен „Доктор Смърт“. Мохамед Матар е роден в Египет, но е получил образование в най-престижните училища в Европа, в това число в Испания (ето защо първото му име е ислямско, а фамилията му означава „Смърт“ на испански), завършил е хуманна медицина и е специализирал в Съединените щати. Специалните сили са убили поне още трима по веригата — двама в Лондон и един в Париж.

Имаше снимка на Матар. Същата полицейска фотография, която Берлеан ми бе изпратил. Погледнах към човека, когото, да използвам журналистическия термин, бях елиминирал.

По-нататък в статиите се казваше, че продуцентът на телевизионни новини Рик Колинс се е озовал близо до веригата, като се е опитал да проникне в нея под прикритие, ала самоличността му е била разкрита. Матар и неговите „помагачи“ са убили Колинс в Париж. Матар се е изплъзнал от преследвачите си във Франция (очевидно един от неговите хора е бил убит в преследването), промъкнал се е в Лондон и се е опитал да унищожи всички доказателства по веригата за „зловещия му терористичен заговор“, като убива дългогодишния си партньор, продуцента Марио Контуци, както и Карън Тауър, жената на Колинс. Тъкмо там, в дома на Колинс и Тауър, Мохамед Матар и още двама от неговата банда са срещнали смъртта си.

Вдигнах поглед към Есперанца.

— Терористи ли?

Тя кимна с глава.

— Това обяснява защо Интерпол пощуря, когато им показахме снимката.

— Да.

— А къде е Териса?

— Никой не знае.

Облегнах се назад и се помъчих да осмисля информацията.

— Тук пише, че терористите са убити от агенти на правителството.

— Тъй.

— Само че не е така.

— Прав си. Направи го ти.

— И Уин.

— Правилно.

— Но те не са споменали имената ни.

— Така е.

Спомних си за шестнайсетте дни, за Териса, за кръвните проби, за русокосото момиче.

— Какво, по дяволите, става?

— Не знам никакви подробности — отвърна тя. — Не ме интересуват.

— Защо?

Есперанца поклати глава.

— Понякога си такъв глупчо.

Аз чаках.

— Стреляха в теб. Уин го видя. И повече от две седмици нямахме никаква представа къде си — дали си жив или мъртъв.

Не можах да се стърпя. Ухилих се.

— Престани да се хилиш като идиот.

— Тревожила си се за мен.

— Тревожех се за бизнеса си.

— Харесваш ме.

— Като трън в задника.

— Все още не разбирам — рекох и усмивката ми се стопи. — Как така не си спомням къде съм бил?

— „Карай да върви…“

Ръцете ми затрепериха. Погледнах надолу към тях и се опитах да ги успокоя. Не успях. Есперанца също ги гледаше.

— Кажи ми — захвана тя, — какво точно си спомняш?

Кракът ми заподскача. Нещо ме стегна в гърлото. Паникьосах се.

— Добре ли си?

— Бих пийнал вода — отвърнах.

Тя бързо излезе и се върна с чаша вода. Започнах да пия бавно от страх да не се задавя. Отново погледнах към ръцете си. Същият тремор. Не можех да ги спра. Какво, по дяволите, ми имаше?

— Майрън?

— Добре съм — казах. — Какво има сега?

— Дошли са клиенти. Нуждаят се от помощта ни.

Погледнах я.

— Мислехме, че ще имаш нужда от време — въздъхна тя.

— За какво?

— За да се възстановиш.

— От какво? Добре съм.

— Да бе. Изглеждаш страхотно. А треморът ти привнася допълнителен чар. И не ми се фукай с новопоявилия ти се тик на лицето. Мноого секси, няма що.

— Нямам нужда от време, Есперанца.

— Напротив, имаш.

— Териса е изчезнала.

— Или е мъртва.

— Да ме умориш ли искаш?

Тя сви рамене.

— Дори да не е жива, пак трябва да открия дъщеря й.

— Не и в състоянието, в което си.

— Напротив, Есперанца, в това състояние.

Тя замълча.

— Какво има?

— Мисля, че още не си готов за това.

— Не става въпрос за обаждането ти, нали?

— Не — отвърна тя, след като се позамисли.

— Тогава?

— Имам информация за лекаря, с когото Колинс се е консултирал за хореята на Хънтингтън, както и за онази ангелска благотворителна организация.

— Каква информация?

— Може и да почака. Ако наистина гледаш сериозно на нещата, ако си готов, трябва да позвъниш на този номер от този телефон.

Тя ми подаде мобилен апарат и излезе, като затвори вратата след себе си. Вторачих се в телефонния номер. Беше ми непознат, но нима можех да очаквам друго? Набрах цифрите и натиснах бутона „ИЗПРАТИ“.

След две позвънявания чух познат глас:

— Добре дошъл от света на мъртвите, приятелю. Нека се срещнем в един таен локал. Боя се, че имаме да си кажем доста неща.

Беше Берлеан.

Бележки

[1] Американска актриса. — Б.пр.