Харлан Коубън
Изгубена завинаги (34)

Трийсет и четвърта глава

Посрещна ме на прага.

— Какво се случи?

Цялото й тяло се тресеше. Приближи се към мен, аз я прегърнах и затворих очи. Знаех, че разговорът ни ще бъде опустошителен. Сега разбрах всичко. Разбрах защо Рик Колинс й бе казал да е готова. Разбрах защо я бе предупредил, че онова, което ще й каже, ще промени целия й живот.

— Телефонът ми звънна. Вдигнах слушалката и един момичешки глас отсреща каза: „Мамо?“.

Опитах се да си представя случилото се, какво е да чуеш тази дума от собственото си дете, което обичаш повече от всичко друго на света и в чиято смърт имаш пръст.

— Какво друго каза?

— Държат я като заложница.

— Кой?

— Терористи. Помоли ме да не казвам на никого.

Замълчах.

— После някакъв мъж със силен акцент взе слушалката. Каза, че по-късно ще се обади с искания.

Държах я в прегръдките си и не помръдвах.

— Майрън?

Най-после успяхме да се придвижим до дивана. Тя вдигна поглед към мен, пълен с надежда и — отлично знам как ще ви прозвучи — с любов. Когато й подадох снимката, сърцето ми щеше да изскочи от гърдите.

— Това е русокосото момиче, което видях в Париж, а после и в Лондон — казах.

Цяла минута тя мълчаливо се вглеждаше във фотографията. После:

— Не разбирам.

Вече не знаех какво да кажа. Питах се дали е забелязала приликата, дали и за нея парчетата от мозайката са се напасвали.

— Майрън?

— Това е момичето, което видях — повторих аз.

Тя поклати глава.

Знаех какво ще ми отговори, но за всеки случай я попитах:

— Какво има?

— Това не е Мириям — отвърна Териса.

Отново погледна снимката и изтри очите си.

— Може би, ами не знам, може би е претърпяла пластична операция, при това са изминали толкова години… Изглежда различно, не мислиш ли? Когато я видях за последен път, беше само на седем…

Погледът й отскочи към моето лице с надеждата да намери потвърждение на мислите си. Но не стана. Осъзнах, че е дошло времето да се гмурна с главата надолу в дълбоката вода.

— Мириям е мъртва — рекох.

Кръвта бавно се отдръпна от лицето й. Сърцето ми отново започна лудо да бие. Исках да я помилвам с ръка, ала това щеше да е погрешна стъпка. Териса се поокопити, помъчи се да мисли разумно, защото знаеше колко е важно.

— Но онова телефонно обаждане…?

— Името ти се е появило по някакъв начин. Предполагам, че искат да те отстранят от разследването.

Тя върна погледа си върху снимката.

— Значи е било номер?

— Не.

— Но ти току-що каза… — Териса се опитваше да вникне в думите ми. Аз пък се опитвах да намеря най-добрия начин да й кажа истината, но осъзнах, че такъв не съществува. Ще трябва да й я представя такава, каквато я видях и аз.

— Да се върнем няколко месеца назад — започнах, — когато Рик разбира, че страда от болестта на Хънтингтън.

Тя мълчеше и ме гледаше.

— Какво би направил най-напред? — попитах аз.

— Би изследвал сина си.

— Правилно.

— И така?

— И така, той отива в института „Крио Хоуп“. Отначало мислех, че го е направил, за да търси лек.

— Не е ли било така?

— Не — отвърнах. — Познаваш ли лекар на име Евърет Слоън?

— Не. Почакай, зърнах името му в брошурата. Работи в „Крио Хоуп“.

— Правилно — потвърдих аз. — Поел е практиката на д-р Аарън Кокс.

Тя мълчеше.

— Открих името му — обяснявах аз. — Но Кокс е бил твоят акушер-гинеколог. По времето, когато двамата с Рик сте имали Мириям.

Териса бе вторачила погледа си в мен.

— С Рик сте имали сериозни проблеми с възпроизводството. Ти самата ми каза колко ви е било трудно да имате дете, но е станало чудо, както сама забеляза, макар че такива чудеса не са рядкост. Оплождане „инвитро“.

Тя все още не искаше или не можеше да говори.

— По дефиниция оплождането „инвитро“ означава, че яйцеклетките се оплождат от сперматозоидите извън утробата, а после ембрионът се пренася в матката на жената. Спомена, че си вземала пергонал, за да увеличиш броя на яйцеклетките си. Така става в повечето случаи. Получават се повече ембриони. През последните двайсет и няколко години те са били замразявани. Понякога ги размразявали, за да ги използват в изследователската работа върху стволовите клетки. Друг път ги ползвали, когато мъжът и жената искали пак да опитат. Понякога, при смърт на единия от двойката, те били използвани от живия или в случай че единият се разболее от рак, а другият иска да имат дете. Известни са ти подобни случаи. Срещат се доста юридически трудности при даване на развод или попечителство и голям брой ембриони се унищожават или остават в замразено състояние, докато мъжът и жената решат проблемите си.

Преглътнах тежко, защото тя вече би трябвало да е разбрала накъде бия.

— Какво стана с останалите ембриони?

— Правехме четвърти опит — отвърна Териса. — Не се получи с нито един от ембрионите. Сам можеш да си представиш колко съкрушени бяхме. И когато най-после стана, това бе такава хубава изненада… — Гласът й утихна. — Бяха останали още два ембриона. Искахме да ги запазим, в случай че ни е нужен още един опит, но точно тогава откриха фибромата ми и… нямаше начин отново да забременея. Д-р Кокс ми каза, че ембрионите не са оцелели.

— Излъгал е — заявих аз.

Тя отново погледна към фотографията на русокосото момиче.

— Съществува една благотворителна организация, наречена „Спасете ангелите“. Те се обявяват против изследванията със стволови клетки, против унищожаването на ембриони по какъвто и да е начин, форма или метод. Почти две десетилетия лобират за доброволно осиновяване на ембрионите. В това има смисъл. Съхраняват се стотици хиляди ембриони, а с тяхна помощ много двойки биха заченали и биха им дали живот. Юридически това е доста сложно. В повечето щати осиновяването на ембриони не е разрешено, защото жената, която ще го роди, се превръща в сурогат. „Спасете ангелите“ настояват запазените ембриони да се имплантират в жени, които не могат да имат деца.

Най-после й стана ясно.

— О! Боже мой…

— Не знам всички подробности. Някой от привържениците на доктор Кокс сигурно силно е подкрепял „Спасете ангелите“. Спомняш ли си някой си д-р Хименес?

Териса поклати глава.

— Организацията здраво притиснала д-р Кокс, още щом създал института „Крио Хоуп“. Не мога да кажа дали не е желаел намесата на пресата, дали е давал подкупи, или е симпатизирал на каузата на „Спасете ангелите“. Но най-вероятно Кокс е съзнавал, че някои ембриони не биха могли да бъдат използвани, така че, ами защо не? Защо да ги държи замразени или да ги унищожи? И ги е дал за осиновяване.

— Значи това момиче — и тя заби поглед в снимката, — е моя дъщеря?

— От биологична гледна точка — да.

Тя се взираше в лицето на фотографията и не помръдваше.

— Когато преди повече от шест години д-р Слоън поема поста, той разбира какво е станало. Задачата му била много тежка. Отначало решава да си мълчи, но усеща, че това е и незаконно, и неетично от медицинска гледна точка. Затова се спира на нещо средно. Свързва се с Рик и иска разрешението му, за да даде ембрионите за осиновяване. Нямам представа какво е минало през ума на Рик, но предполагам, че щом е станала дума ембрионите да бъдат унищожени или да получат нов живот, той е избрал живота.

— Не е ли трябвало да попитат и мен?

— Ти вече отдавна си била дала разрешение, но не и Рик. А и никой не е знаел къде се намираш. Така че Рик дава съгласие. Не знам дали е законно или не. Но всичко вече било свършено. Д-р Слоън се е опитвал да разчисти неразбориите в случай на нещо непредвидено. И непредвиденият случай не закъснял. Когато Рик разбира, че страда от болестта на Хънтингтън, иска да се увери, че семейството, осиновило останалите ембриони, е известено за проблема. Отива в „Крио Хоуп“. Д-р Слоън му казва истината — че още преди години ембрионите са присадени чрез организацията „Спасете ангелите“. Не знае кои са осиновителите и съветва Рик да направи проучване и да получи информация от благотворителната организация. Предполагам, че Рик не е искал да отлага.

— Искаш да кажеш, че е влязъл с взлом в офисите им?

— Напълно е възможно — отвърнах аз.

Най-после Териса отлепи очи от фотографията.

— И къде е тя сега?

— Не знам.

— Но тя ми е дъщеря.

— Само биологична.

Сянка пробяга по лицето й.

— Не ми излизай с този номер. Самият ти разбра за Джереми, когато той бе вече на четиринайсет. И все още го смяташ за свой син.

Исках да й кажа, че положението ми бе съвършено различно, но в думите й имаше логика. Джереми бе мой биологичен син, ала не ме познаваше като свой баща. Открих го твърде късно, за да променя нещо във възпитанието му, но сега продължавах да съм част от живота му. Нима моето положение бе толкова по-различно от нейното?

— Как се казва? — попита Териса. — Кой я е отгледал? Къде живее?

— Малкото й име може да е Кари, но не съм сигурен. Още не съм узнал другите й имена.

Териса постави снимката в скута си.

— Трябва да уведомим Джоунс — рекох аз.

— Не.

— Ако дъщеря ти е била отвлечена…

— Не го вярваш, нали?

— Не знам.

— Хайде, бъди искрен с мен. Мислиш, че се е забъркала с онези чудовища, че е една от момичетата, за които разказваше Джоунс — проблемните деца.

— Не знам. Но ако е невинна…

— Откъдето и да го погледнеш, тя е невинна. Не може да е на повече от седемнайсет. Ако по някакъв начин са я забъркали в нещо, станало е, защото е млада и чувствителна, но Джоунс и неговите приятели от вътрешната сигурност никога не биха го разбрали. Ще бъде свършена. Нали видя какво направиха с теб?

Мълчах.

— Не знам причината, поради която е с тях — продължи Териса. — Може да става въпрос за „Стокхолмски синдром“. Може родителите й да са ужасни или да изживява бунтовническите си години — по дяволите, аз бях същата! Няма значение. Тя е още дете. При това е моя дъщеря, Майрън. Разбираш ли? Не е Мириям, но ми се открива още една възможност. Не мога да й обърна гръб. Моля те.

Продължавах да мълча.

— Мога да й помогна. Сякаш… сякаш така е трябвало да стане. Рик е умрял, докато се е опитвал да я спаси. Сега е мой ред. По телефона ми казаха да съобщя само и единствено на теб. Моля те, Майрън. Умолявам те. Помогни ми да спася дъщеря си.