Харлан Коубън
Изгубена завинаги (37)

Трийсет и седма глава

Очаквах Кенбо да е по-едър.

Когато чуеш прякор, звучащ по този начин, когато разбереш, че носителят му е имал страхотното русокосо момиче от снимката и че можеш да го откриеш в салона за вдигане на тежести, в главата ти се появява образът на яко, мускулесто и красиво момче. Но случаят не беше такъв. Кенбо имаше толкова тъмна и остра коса, сякаш бе боядисана, а после изгладена. Тя закриваше едното му око като тежка черна завеса. Имаше бледо лице, тънки ръце, а ноктите му бяха лакирани с черен лак. По мое време наричахме момчета с подобен външен вид „готики“.

Щом му подадох снимката, забелязах как окото му — само едното, тъй като другото не се виждаше от косата му — се отвори широко. Вдигна поглед към нас и на лицето му се изписа страх.

— Познаваш я — отсякох аз.

Кенбо се изправи, отстъпи няколко крачки назад, обърна се и внезапно хукна да бяга. Погледнах към Берлеан. Той рече:

— Нали не очакваш да хукна да го гоня?

Скочих след момчето. Кенбо бе вече навън и се втурна през кампуса на „Карвър Академи“, който бе доста обширен. Раната от куршума ме болеше, но не толкова, че да ме забави. Наоколо имаше много малко ученици, не се виждаше нито един учител, но все някой трябваше да алармира училищните власти. Не можеше така.

— Почакай! — викнах аз.

Той продължи да тича. Свърна вляво и изчезна зад една тухлена сграда. Носеше панталоните си виснали по модата, бяха твърде хлабави и това ми помогна. Трябваше да ги придържа да не се свлекат. Настигнах го. Коляното ме болеше и ми напомняше за старата рана, но се метнах през телената ограда. Той тичаше през игрището, покрито с изкуствена трева. Не си направих труда да викам след него. Щеше да отнеме от силата и времето ми. Той се насочваше към околностите на кампуса, далеч от свидетели, и аз го приех от положителната му страна.

Когато стигна поляната до гората, аз скочих, увих ръката си около единия му крак по начин, който би накарал всеки играч от Националната футболна лига да ми завиди, и го съборих на земята. Той се строполи по-тежко, отколкото ми се искаше, извъртя се и се опита да ме отблъсне с ритник.

— Нямам намерение да те нараня — викнах аз.

— Остави ме на мира.

Всъщност бях седнал върху гърдите му и бях заклещил ръцете му, сякаш бях по-големият му брат.

— Успокой се.

— Махай се!

— Само се опитвам да открия това момиче.

— Нищо не знам.

— Кен…

— Махни се от мен!

— Обещаваш ли, че няма да избягаш?

— Махни се. Моля те!

Бях приклещил едно безпомощно и ужасено хлапе, макар и гимназист. Чаках да ме извикат на бис ли? Какво щях да изпълня? Щях да удавя някое коте ли? Изтърколих се на земята и го освободих.

— Опитвам се да помогна на момичето — обясних аз.

Той седна. По страните му се стичаха сълзи. Изтри ги и скри лицето си с ръка.

— Кен?

— Какво?

— Това момиче е изчезнало и вероятно я грози сериозна опасност.

Кен вдигна поглед към мен.

— Опитвам се да го открия.

— Не я ли познаваш?

Поклатих глава. Берлеан най-после се появи в далечината.

— Ченгета ли сте?

— Само той. Аз имам лични причини да я открия.

— Какви причини?

— Опитвам се да помогна. — Не виждах по какъв друг начин бих могъл да му го обясня. — Опитвам се да помогна на рождената й майка да я намери. Кари е изчезнала и може да й се случи нещо лошо.

— Не разбирам. Защо идваш при мен?

— Приятелите ти казаха, че се срещаш с нея.

Той пак наведе глава.

— Всъщност казаха, че си направил нещо повече.

Той сви рамене:

— И?

— Е, тогава ни кажи фамилното й име.

— И това ли не знаеш?

— Грози я опасност, Кен.

Берлеан най-после се присъедини към нас. Едва си поемаше дъх. Бръкна в джоба си — помислих, че търси молив — и измъкна една цигара. Да, това със сигурност щеше помогне.

— Кари Стюард — отговори Кен.

Погледнах към Берлеан. Той кимна с глава, изхърка в опита си да каже:

— Ще се обадя.

Грабна телефона си и закрачи, вдигна ръка над главата си и затърси оператора.

— Не разбирам защо побягна — казах аз.

— Излъгах — отвърна Кен. — Излъгах приятелите си, ясно? Никога не съм спал с нея. Така им казах.

Аз чаках.

— Всъщност видях я в библиотеката. Искам да кажа, че бе толкова красива, нали разбираш? Беше заедно с другите две блондинки и трите гледаха като излезли от филма „Децата на царевицата“^[1]. Като призраци. Както и да е, наблюдавах я цели три дни и най-после тя дойде сама, аз се приближих и я поздравих. Отначало изобщо не ми обърна внимание. Искам да кажа, че ме погледна хладно, но аз настръхнах целият. После си казах: „Какво толкова ще загубя?“. Така че продължих да й говоря, носех си преносимия плейър и я попитах каква музика харесва, тя пък ми каза, че не харесвала музика. Не й повярвах и й пуснах нещо от „Блу Октоубър“^[2]. Видях как лицето й се промени. Силата на музиката, нали разбираш?

Той млъкна. Огледах се. Берлеан говореше по телефона. Набрах името „Кари Стюард“ на мобилния си телефон и го изпратих на Есперанца и на Териса. Нека и те започнат да я проучват. Продължих да чакам да дойде някой от училището, но никой не се появи. Сега и двамата седяхме на тревата с лице към кампуса. Слънцето започваше да залязва и оцветяваше небето в огненочервено.

— И какво стана после? — попитах.

— Разговорихме се. Тя ми каза, че името й е Кари. Искаше да чуе и други парчета. Но през цялото време не спираше да се оглежда, сякаш се боеше, че приятелките й могат да я видят с мен. Почувствах се като един нещастник, но може би това е поведението на местните с Подгответата, не знам. Във всеки случай така си помислих. В началото. След това се срещнахме още няколко пъти. Идваше в библиотеката с приятелките си, а после се измъкваше и отиваше зад сградата, където аз й пусках музика. Един ден й казах за една банда, която щеше да свири в Норуолк. Попитах я дали иска да отидем. Тя пребледня. Толкова се изплаши, че й казах, е, не е кой знае какво, но Кари предложи да опитаме. Казах й, че бих могъл да я взема от дома й. Тя се слиса. Направо се сащиса.

Захладня. Берлеан свърши телефонните си разговори. Отново погледна към мен, видя изражението на лицето ми и разбра, че ще е най-добре да не се намесва.

— И после?

— Каза ми да паркирам в края на „Дък Рън Роуд“. Да я взема от там в девет часа. Тъй че аз паркирах няколко минути преди девет на указаното място. Беше се стъмнило. Седях си в колата. По шосето няма светлина, няма нищо. Чакам. Става девет и петнайсет. Долавям шум и внезапно вратата на автомобила ми се отваря и някой ме издърпва навън.

Кен млъкна. По страните му отново се затъркаляха сълзи. Той ги избърса.

— Някой ме удря право в устата. Избива ми два зъба — и ми ги показа. — Измъкват ме от колата. Нямам представа колко са на брой. Четирима, може би петима и всичките ме ритат. Аз само се крия с ръце, нали разбираш, за да предпазя главата си, и се прощавам с живота. После ме изтърколват по гръб и ме притискат към земята. Все още не виждам лицата им, но и нямам желание да ги видя! Единият насочва нож към мен. Казва: „Тя не иска да говори с теб. Ако продумаш само дума, ще убием семейството ти“.

За миг и двамата останахме да седим мълчаливо. Погледнах към Берлеан. Той поклати глава. Никакви сведения за Кари Стюард.

— Това е — каза Кен. — Повече не я видях. Нито момичетата, с които се шляеше. Сякаш пропаднаха вдън земя.

— Сподели ли с някого?

Той поклати отрицателно глава.

— Как обясни нараняванията си?

— Излъгах, че след концерта са ми скочили. Нали няма да кажеш на никого?

— Няма — отвърнах. — Но трябва да я намерим, Кен. Нямаш ли някаква представа къде може да е?

Той мълчеше.

— Кен?

— Попитах я къде живее. Не ми каза.

Аз чаках.

— Но един ден — той млъкна и си пое дълбоко въздух, — щом излезе от библиотеката, тръгнах след нея.

Кен извърна очи и запремига.

— Значи знаеш къде живее?

Той сви рамене.

— Може би, не съм сигурен. Не, не мисля.

— Можеш ли да ми покажеш докъде я проследи?

Кен поклати отрицателно глава.

— Мога да те упътя — отвърна той. — Но няма да те придружа, ясно? Искам да се прибера.