Метаданни
Данни
- Серия
- Майрън Болитар (9)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Long Lost, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Донева, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 25 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- bridget (2012)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- Еми (2015)
Издание:
Харлан Коубън. Изгубена завинаги
Американска. Първо издание
ИК „Колибри“, София, 2010
Коректор: Кремена Бойнова
Художник на корицата: Стефан Касъров
ISBN: 978-954-529-798-4
История
- — Добавяне
Дванайсета глава
Когато съобщих на Териса за ДНК анализа, очаквах друга реакция.
Двамата седяхме в салона на самолета на Уин — боинг за бизнес полети, който наскоро бе купил от някакъв рап певец. Креслата бяха широки, кожени. В салона имаше широкоекранен телевизор, диван, подът бе покрит с плюш, а стените бяха декорирани с дърво. В задната си част самолетът разполагаше с трапезария и отделна спалня.
Ако още не сте разбрали, Уин е състоятелен.
Спечели парите си по най-старомодния начин: наследи ги. Семейството му притежаваше инвеститорски фонд, един от водещите на Уолстрийт, а Уин бе взел милиардите им и ги бе умножил.
„Обслужващата полета“ — поставям го в кавички, тъй като уменията й по безопасност при пътуване със самолет ми изглеждаха твърде съмнителни — бе потресаваща азиатка, млада и, доколкото познавах Уин, вероятно доста гъвкава. На табелката с името й бе написано „МИЙ“. Сякаш бе извадена от реклама на „Пан Ам“ от 1968 година — строг костюм, бухнала блузка в подходящ цвят, дори същата плоска шапчица без козирка.
Докато заемахме местата си, Уин рече:
— Шапчицата.
— Да — отвърнах. — Дава завършен вид на картинката.
— Харесва ми да я гледам с тази шапчица и държа да я носи по време на целия полет.
— Моля те, не навлизай в повече подробности — заявих аз.
Уин се ухили.
— Казва се Мий.
— Прочетох на табелката.
— Не става въпрос за теб, Майрън, а за Мий. Харесва ми да получавам чувствено познание в компанията на Мий.
Погледнах го, без да казвам нищо.
— Аз и Мий ще се оттеглим в задната част, така че двамата с Териса ще останете насаме.
— В задната част ще рече в спалнята, така ли?
Уин ме тупна по гърба.
— Погрижи се за себе си, Майрън. А пък аз ще се погрижа за Мий.
— Престани, моля те.
Настаних се зад него. И Териса беше тук. Разказах й за нападението срещу мен и за последвалата престрелка и тя видимо се разтревожи. Когато започнах да й говоря за ДНК анализа, от който излиза, че тъкмо тя е майката на русокосото момиче — като отначало използвах думи като „предварителен“ и „непълен“ — тя ме стресна.
Направо ме попита.
— Искаш да кажеш, че според кръвните анализи бих могла да съм майката на момичето, така ли?
Всъщност предварителният ДНК анализ показа, че тъкмо тя е майка на момичето, но може би не биваше да й го заявявам така, направо. Затова отвърнах простичко:
— Да.
Думите ми сякаш не достигнаха до съзнанието й. Териса присви очи, сякаш не чу добре. В погледа й усетих леко потрепване. И това бе всичко.
— Но как е възможно?
Не казах нищо, само леко свих рамене.
Никога не подценявайте силата на отричането. Териса се отърси от неприятното усещане и ме заля с най-различни въпроси като същинска репортерка. Казах й всичко, което ми бе известно. Дишането й се учести. Стараеше се да се държи, толкова много се мъчеше, че устните й затрепериха.
Но сълзи нямаше.
Искаше ми се да протегна ръка и да я докосна, без да знам защо. Така че зачаках. Нито аз, нито тя го изрече на глас, сякаш самите думи можеха да избухнат и да разкъсат тънката обвивка на надеждата. Но тя бе тук, очевидната истина бе между нас, ала и двамата се стараехме да не я забелязваме.
Някои от въпросите на Териса бяха доста целенасочени; очевидно бе гневна от факта, че бившият й съпруг Рик се бе озовал на това място, като не й бе оставил никаква надежда. Накрая се облегна назад, прехапа долната си устна и затвори очи.
— И сега къде отиваме? — попита тя.
— В Лондон. Мислех си, че може би трябва да поговорим със съпругата на Рик.
— Карън.
— Познаваш ли я?
— Да, познавах я. — Тя ме погледна. — Нали помниш като ти казах, че когато стана злополуката, тъкмо отивах да оставя Мириям у приятелка?
— Да. — После додадох: — Карън Тауър ли бе приятелката ти?
Тя кимна с глава.
Самолетът се бе вдигнал във въздуха. Пилотът съобщи височината, на която ще пътуваме. Имах още стотици въпроси, ала Териса затвори очи. Зачаках.
— Майрън?
— Да.
— Не го споменаваме. Още не. И двамата знаем, че е тук, с нас. Но не го казваме на глас, нали?
— Така е.
Тя отвори очи и погледна встрани. Аз разбрах. Беше твърде болезнено, бе още твърде рано дори да се погледнем в очите. Сякаш по поръчка, Уин отвори вратата на спалнята. Мий, стюардесата, бе с шапчицата на главата си и с всичко останало, както си му бе редът. Уин също бе облечен в костюма си и ми махна с ръка да отида при него в спалнята.
— Харесвам тази шапчица — рече той.
— Вече ми го каза.
— На Мий й отива.
Погледнах го. Той ме отведе в спалнята и затвори вратата. По стените на стаята имаше петнисти тапети като кожата на тигър, а леглото бе покрито със завивка тип „зеброва кожа“. Хвърлих поглед към Уин.
— Изложил си на показ Елвиса в себе си, а?
— Декорацията е останала от рапъра.
— Какво искаш?
Уин посочи към телевизора.
— Гледах те как разговаряш с нея.
Вдигнах поглед. На екрана видях Териса да седи на мястото си.
— Така разбрах, че е време да се намеся.
Той отвори едно чекмедже и бръкна в него.
— Ето тук.
Беше мобилен телефон.
— Номерът ти е активиран — ще получаваш всички обаждания, ала ще си неоткриваем. А ако се опитат да те проследят, ще се озоват някъде в югозападната част на Унгария. Между другото, капитан Берлеан ти е оставил съобщение.
— Безопасно ли ще е да му се обадя?
Уин се намръщи:
— Коя част от думата „неоткриваем“ те смущава?
Берлеан вдигна още на първото позвъняване.
— Колегите ми искат да те задържат.
— Е, чаровно момче съм, нали?
— Това им казах и аз, ала те не са много сигурни, че чарът ти ще излезе по-силен коз от убийството.
— Но чарът е тъй рядко срещано качество! — И додадох: — Казах ти, Берлеан. Беше самозащита.
— Каза ми, така е. А ние имаме съдилища и адвокати, както и следователи, които също биха стигнали до това заключение.
— Ала аз нямам време за губене.
— Значи няма да ми кажеш къде си?
— Няма.
— Според мен, ресторант „Конг“ е само за туристи — заяви той. — Следващия път ще те заведа в онова малко бистро до „Сен Мишел“, в което сервират само „Фоа гра“. Ще ти хареса.
— Следващия път — обещах аз.
— Все още ли се намираш под моя юрисдикция?
— Вече не.
— Жалко. Ще ми направиш ли една услуга?
— Разбира се — отвърнах.
— Можеш ли да разглеждаш фотографии на новия си мобилен телефон?
Погледнах към Уин. Той кимна с глава. Отговорих, че мога.
— Докато разговаряме, ще ти изпратя една снимка. Моля те да ми кажеш дали познаваш човека на нея.
Подадох телефона на Уин. Той натисна едно копче и откри фотографията. Разгледах я внимателно и тутакси разбрах.
— Вероятно е той — казах.
— Мъжът, когото удари с масата ли?
— Да.
— Сигурен ли си?
— Казах „вероятно“.
— Трябва да си сигурен.
Отново се загледах в снимката, този път по-дълго.
— Мисля, че снимката е стара. Мъжът, когото днес ударих, е поне с десет години по-възрастен от мъжа на фотографията. Външно е променен — бръсната глава, различна форма на носа. Но като цяло мога да кажа, че съм сигурен.
Мълчание.
— Берлеан?
— Наистина бих искал да се върнеш в Париж.
Не ми хареса начина, по който произнесе фразата.
— Не, съжалявам, но не мога — отговорих.
Отново мълчание.
— Кой е той? — попитах.
— Не можеш да се справиш сам — отвърна той.
Погледнах към Уин и рекох:
— Ще ми помогнат.
— Едва ли ще ти е достатъчно.
— Не си първият, който ни подценява.
— Знам с кого си. Познавам състоянието и репутацията му. Не са достатъчни. Може и да си добър в издирването на хора, може да помагаш на спортистите, когато си имат работа със закона, но няма как да се справиш с това.
— Ако не бях толкова печен — казах му, — щях още тук да пукна от страх.
— Ако не беше такъв инат, щеше да се вслушаш в думите ми. Пази се, Майрън. Дръж връзка с мен. — И прекъсна разговора.
Обърнах се към Уин.
— Не можем ли да препратим снимката на някого, който би могъл да ни каже кой е този мъж?
— Имам договор с Интерпол — рече Уин.
Ала не гледаше в мен. Бе впил очи някъде над рамото ми. Обърнах се. Той отново се взираше в телевизионния екран.
Териса още седеше там, ала решителността й се бе изпарила. Беше навела глава и хлипаше. Опитах се да разбера думите й, ала те бяха изкривени от риданията й. Уин взе дистанционното и увеличи звука. Териса повтаряше едно и също и когато се свлече от дивана, вече можех да различа думите й.
— Моля те — умоляваше висшите сили Териса. — Моля те, нека да е жива.