Грег Рука
Търсачът (9)

9.

В осем и четвърт се събрахме в хола и се нахвърлихме върху кутиите с току-що доставените пици. Йоси и Бриджит се настаниха на дивана, аз седнах до радиатора, а Дейл зае мястото до прозореца. Той е едър мъж с японска кръв, пет-шест сантиметра по-висок от мен и петнадесет килограма по-тежък, но тези килограми бяха изключително мускулна маса. Ако го срещнеш на тъмна улица, неволно започваш да си представяш разни мрачни неща. Но това е само маска: всъщност Дейл е един от най-меките и възпитани хора, които познавам. Прие смъртта на Рубин много по-тежко от нас, но вероятно именно затова успя да се възстанови по-бързо.

— Разкажи ни накратко за какво става въпрос — рече Йоси, когато всички приключихме с пицата.

Подчиних се, предлагайки всички възможни детайли за изясняване на ситуацията. Никой не хареса новината, че не съм наясно относно заплахата.

— Ще се опитат да отвлекат момичето, така ли? — сбърчи вежди Йоси.

— На това прилича.

— Но може и да е удар с цел елиминиране — подхвърли Дейл.

— Може, но лично аз се съмнявам.

— Дано да не е — въздъхна Йоси. — Ако момчетата от САС владеят нещо както трябва, то е умението да убиват. Изобщо няма да се колебаят да ни вкарат по някой куршум в главата, ако им препречим пътя към мишената.

— Ще я защитаваме по най-добрия начин — казах аз. — Както винаги сме го правили.

— Къде ще я държиш? — попита Бриджит.

— Тук.

— Сигурен ли си, че е разумно? Мур знае къде живееш и лесно би могъл да я пресрещне някъде наблизо.

— Ако местоположението се укрепи добре, те няма да стигнат до нея дори да разберат, че е тук — намеси се Йоси. — По-добре е да държиш клиента си на място, което познаваш.

Бриджит му хвърли един поглед, в който се бореха насмешка и тревога, после се обърна към мен и рязко попита:

— Искаш ли престрелка в апартамента си?

— Ако искат да я измъкнат, първо ще трябва да поразузнаят — отвърнах аз. — А ние можем да превърнем жилището в трудна за превземане крепост. Не забравяй, че сме четирима.

Дейл натисна копчето за задвижване на щорите, разнесе се остро писукане.

— Натали отказа ли ти?

— Не съм й се обаждал.

Тримата едновременно извърнаха глави към мен. Дейл сбърчи нос, а Йоси поклати глава.

— Налага се да я потърсиш, инат такъв — въздъхна Бриджит. — Утре заминавам за Джърси с един от шефовете и няма да ме има цял ден…

— А ние ще се нуждаем от четирима охранители през цялото време — добави Йоси. — Единият задължително трябва да е жена, за да придружава момичето до тоалетната и разни други неща.

Това ми прозвуча доста снизходително. Понечих да отговоря нещо остро, но разумът надделя. Те продължаваха да ме гледат. Изведнъж проумях, че е абсолютно наложително да се сдобря с Натали.

— Довечера ще й се обадя.

По лицата на другарите ми се появиха усмивки, а Бриджит се наведе и ме потупа по коляното.

— Така те искам, момчето ми.

— Бързо се учи — подхвърли Дейл.

— Чух, че бил доста умен — подкрепи го Йоси.

— Абе какво да го правиш — колежанче!

— Това вярно ли е?

— Че как не? Кеймбридж, Йейл, Харвард — всичките ги е изтръшкал.

— Стига, защото започва да се смущава — вдигна ръка Бриджит.

Гледах ги с леко скована усмивка и мълчах.

— Какви ще бъдат позициите? — делово попита Дейл.

— Ако Натали приеме, тя ще бъде мой заместник — отвърнах аз. — Ще се редуваме да покриваме Ерика от близко разстояние. Ти ще отговаряш за придвижването и маршрутите, а Йоси — за периметъра. Бриджит ще бъде свободна и ще помага там, където е необходимо.

— С колко коли ще разполагаме? — попита Йоси.

— Една — отвърнах. — Колата на Дейл.

— Трябва да са две — поклати глава Йоси. — Втората ще играе ролята на охрана.

— Правилно — подкрепи го Дейл.

— Да се нападне една кола е много лесно — възразих аз.

— Точно затова трябва да имаме две.

— Мразя колите!

— Жалко.

— Той мрази колите? — извърна се Йоси към Дейл.

Дейл само кимна с глава, а Йоси ме погледна въпросително.

— Просто не обичам коли — рекох.

— Можем да ползваме моята. Тя е служебна, много удобна за лека работа.

— Добре.

— Утре ще я докарам — рече Йоси.

— Добре — повторих аз.

Понечих да им кажа някои неща за авторитета на ръководителя на екипа, но замълчах. Просто усещах, че не става въпрос за неподчинение. По време на операция щеше да е различно, но технически погледнато ние все още не бяхме започнали.

През следващия час обсъждахме различни детайли, проверихме обезопасената стая и останалите помещения в апартамента. В десет всички с изключение на Бриджит си бяха тръгнали с обещание да се появят между седем и девет сутринта. Докато ги изпращах, Бриджит вдигна телефона. Казах довиждане на Йоси и Дейл, затръшнах вратата и за малко не се блъснах в Бриджит, която се беше изправила зад мен с палто в ръце.

— Излизаш ли?

— Ти излизаш — поклати глава тя. — Обадих се на Натали, очаква те.

— Ако не се върна до полунощ, значи ме е убила.

— Ако не се върнеш до полунощ, значи нещата са се оправили и ти пак си там, където си бил — поправи ме със сериозен тон тя.

— А ти тук ли ще бъдеш?

— Да.

 

Взех метрото до Осемдесет и шеста, а оттам поех пеша към апартамента й на авеню Ийст Енд. Портиерът беше около седемдесетте, с два реда лъскави медни копчета на ливреята, които започваха от гърлото и свършваха малко под изпъкналото коремче. Можех спокойно да се огледам във всяко едно от тях. Спрях пред него и почтително го помолих да позвъни в апартамента на госпожица Трент.

Човекът кимна, пристъпи към телефона на стената и обяви, че чакам пред входа. Изчака пет секунди, остави слушалката и кимна с глава:

— Можете да се качите.

Прекосих фоайето по посока на асансьорите и натиснах копчето за повикване. Под него на малка масичка с мраморен плот имаше ваза с розови цветя. Огледалото на стената ме отразяваше така, сякаш стисках цветята в ръце. Приличах на виновен годеник, дошъл да иска прошка.

Кабината пристигна. На седемнайсетия етаж коридорът беше спокоен и тих. Изправих се пред вратата й и почуках два пъти. Тя отвори почти веднага, после се обърна и ме остави на прага.

Влязох и затворих след себе си.

Апартаментът на Натали е голям — прекалено голям, бих казал — за момиче на нейната възраст, което живее само в Манхатън. От вратата вляво се влиза в просторна дневна, от която започва коридорът за спалните и банята. Двата панорамни прозореца са огромни и от тях се разкрива великолепна гледка към града. Единият е снабден с плъзгаща се врата, от която се излизаше на тераса с високи метални парапети.

На фона на светлините от околните сгради прелитаха тъмни пеперуди — сигурна индикация, че беше завалял сняг. Натали отиде да изключи уредбата. До момента беше слушала някакъв тежък рок в изпълнение на гневна жена. После пристъпи към вратата за терасата — може би заради гледката, може би заради снега, а може би за да гледа на спокойствие размазаното ми отражение в стъклото.

Върху паркета беше опънат голям персийски килим. Двата стенни шкафа с книги бяха разделени от изящен бюфет с витрина, в която бяха подредени малки фигурки — повечето от бронз, но и няколко от фин кристал. Сред заглавията в библиотеката имаше университетски класически издания, професионални наръчници за охрана, електроника и огнестрелни оръжия, романи и сборници с разкази. Върху един от столовете лежеше „Делото е приключено“ от Джералд Поснър, страницата беше отбелязана с яркочервено картонче. Беше я прочела до половината.

Зад стъклото на витрината на бюфета, грациозно подпряна на копие от миниатюра на Дега, стоеше снимка в рамка. Когато я видях за пръв път, реших, че е самата Натали, но после забелязах, че дрехите са демоде поне от двадесет години. При по-внимателно взиране се улавяше и известна разлика в чертите. Бавно осъзнах, че за пръв път в живота си виждам майката на Натали. От Рубин знаех, че е починала още по времето, когато Елиът Трент е служил в тайните служби, а Натали е била единадесет-дванадесетгодишна.

Домакинята не помръдваше. Над рамото й виждах две или три шперплатови сандъчета, подредени в близост до парапета на терасата. Виждах и лицето й в стъклото. Сякаш усетила погледа ми, тя рязко се обърна, скръсти ръце пред гърдите си и закова очи в лицето ми. Косата й беше разпусната, облеклото й се състоеше от дънки и бяла фланелка с дълъг ръкав. Стори ми се малко отслабнала след смъртта на Рубин.

— Благодаря, че ми позволи да дойда — рекох.

Натали отметна кичур червеникава коса зад дясното си ухо, после отново скръсти ръце. Проговори в момента, в който вече бях решил, че отново ще ме дари с пълно мълчание:

— Как можех да те спра?

Не беше въпрос, който ми хареса.

— Оценявам жеста — рекох.

— Може би не трябваше да те пускам вътре…

— Да, ама ме пусна и вече съм тук.

— Така е — кимна тя.

След кратка пауза се насочи към витрината. Отвори вратичката на шкафа под нея и извади кристална гарафа и малка чашка, която напълни с някаква златиста течност. Разнесе се мелодичен звън от докосването на кристал в кристал, но той неясно защо ме потисна.

— Какво искаш? — попита тя.

— Имам нужда от помощта ти.

— Май си закъсал за пушечно месо, а? — изгледа ме тя. — И се нуждаеш от нов труп, за да скриеш грешките си?

Не успях да намеря отговор, който да не влоши нещата още повече.

— С какво искаш да ти помогна? — попита Натали, след като разбра, че няма да получи отговор.

— Приех оферта да охранявам петнадесетгодишно момиче. Към нея проявява интерес един „див“ взвод рейнджъри от САС.

— Глупости! — отсече тя.

— Казвам ти истината — кротко отвърнах аз.

— САС преследват някакво дете?

— Не всички, само един взвод — най-вероятно седем-осем души. Всичките са диви…

— Защо я преследват?

— Не знам.

На лицето й се изписа отвращение.

— Кой те нае?

— Баща й.

— И не ти каза?

— Не.

— Какво искат: да я отвлекат или да я неутрализират на място?

— Според мен да я отвлекат. Но и другото и възможно.

— Кой ти помага?

— Йоси, Дейл и Бриджит… Но утре Бриджит ще бъде извън града и затова ни липсва един човек.

— И с нея пак не ти стигат хората — поклати глава Натали. — Четири души не стигат, за да се справиш с цял взвод от САС…

— Но с пет бих могъл — подхвърлих аз.

— Нищо подобно.

— Какво искаш да ти кажа, Натали? — изгледах я продължително аз. — Тук съм защото ми трябва помощта ти.

Тя сведе очи към чашката в ръката си, после очевидно реши, че не й се пие.

— Какво искаш от мен?

— Да работиш като мой заместник за близка охрана на Ерика. Искам някой да е до нея непрекъснато, а това ще бъде далеч по-леко, ако този някой е жена.

— Нямаш никакво право да молиш за помощта ми — отсече тя. — Не искам да имам нищо общо с теб!

— Веднъж вече предадох това момиче — рекох. — Не мога да го направя втори път, но без теб няма как да я охранявам.

— Значи бремето е на моите плещи, така ли? Ако не ти помогна, ти си прецакан!

— Така е — признах аз.

Натали внимателно остави чашката си, преодоля на три крачки разстоянието до мен и ми заби един юмрук в зъбите. Ударът беше толкова добре насочен, че погледът ми се замъгли за секунди. От устните ми бликна кръв, която побързах да изтрия с опакото на дланта си. Избърсах се в дънките и застанах нащрек. Натали стоеше точно пред мен, очевидно готова да замахне втори път.

— Ти си един мръсник! — изръмжа тя и гласът й премина в лек фалцет. — Как смееш да ми внушаваш някаква вина, как изобщо дръзваш да се появяваш в дома ми?!

Попипах устната си и установих, че съвсем скоро ще започне да се подува.

— Заслужавах си го, нека ме боли — уверих я аз. — Но само този удар, да знаеш!

— Заслужаваш много повече! Заслужаваш шрапнел в задника!

— Това заради момичето ли го казваш или заради Рубин?

— Заради теб! Заради твоята опасна небрежност, довела до смъртта на хора от собствения ти екип!

— Не убиха Рубин заради мен — отвърнах аз, опитвайки се да запазя самообладание. — Това беше задача, която сам пожела да изпълни. Никой не го е карал насила, никой не го е изтикал пред другите от формацията.

— Той беше художник, за Бога! — проплака Натали. — Не беше бодигард и никога не е бил! Затова изобщо не би трябвало да бъде на мястото на престрелката!

— Беше точно там, където трябваше да бъде — поклатих глава аз. — И вършеше точно това, което трябваше да извърши. Той спаси живота на клиента ни, Натали!

— Но ти си отговорен за това!

— Да, отговорен съм. Не го отричам. Адски ми е мъчно, че умря, непрекъснато се проклинам. Но това не ме прави виновен!

— Той умря заради теб!

— Какво ти става, Натали? Трябва да обвиниш някого, за да се примириш с нещастието? Не можеш ли да обвиниш онзи, който е направил бомбата и е задействал детонатора?

— Ти отговаряше за операцията! — процеди тя.

— А ти беше мой заместник. Ако си видяла някакви пропуски, защо не ги посочи предварително? Защо — ако си била сигурна, че греша — не ме предупреди, че имаме проблем? Защо не каза, че той не би трябвало да командва екипа?

Устните й се превърнаха в тънка линия и аз разбрах, че съм улучил. Очаквах всеки момент да замахне отново, но тя се обърна и тръгна към витрината. Помислих, че е решила да си вземе питието, но не познах. Главата й се наведе надолу, сякаш беше изпуснала нещо. Ръката й механично отметна непокорен кичур, главата й се повдигна.

— Защото не съм мислила за тези неща — отговори Натали на отражението ми в стъклото.

— Никой не е мислил.

— А трябваше. Ти и аз — задължително трябваше да помислим за всичко!

— Работата на личния бодигард е да пази и защитава клиента си. Същността на това, с което си изкарваме хляба, се съдържа във факта, че ние водим екипа и винаги трябва да сме на точното място, когато нещо се обърка.

— Аз трябваше да съм начело…

— Ти защитаваше клиента с тялото си — точно това, което беше длъжна да правиш. Ако някой трябваше да е извън формацията, това бях аз. Защото един луд беше насочил пистолет в главата ми…

Някъде в помещението се долавяше монотонното почукване на часовник, от далечната улица идваше приглушен тътен. Часът трябваше да е около единадесет, но аз имах чувството, че е много по-късно — малко преди разсъмване.

— Утре е петък, знаеш ли? Едно време имахме навика да прекарваме петъчните вечери у вас…

— А вие двамата имахте навика да ме изритате навън, за да останете насаме — добавих аз.

— Така беше — кимна тя. Видях в стъклото как затваря очи, а дъхът й прави малко замъглено кръгче. — Къде и кога?

— Ще я държим у дома, започваме от утре. Срокът е максимум две седмици. Йоси и Дейл ще дойдат около девет.

Тя кимна с глава.

— Благодаря ти, Натали.

— Ще ми благодариш по-късно — отвърна тя. — Ако някой не умре, разбира се…