Грег Рука
Търсачът (18)

18.

Чаках и това беше най-трудното нещо, което бях правил през живота си. Не зная колко време изгубих, не зная дали болката ме караше да губя съзнание или обратно — изостряше сетивата ми и ме караше да се събудя.

Вече са си отишли, значи е време да ставам, рекох си аз. Да се надигна и да изгрея като утринно слънце.

Напълних дробовете си с въздух и опитах да седна, но светът се завъртя пред очите ми и гравитацията надделя. От огъня в корема ми изригна буен пламък, тялото ми се люшна и падна по гръб. Съумях да се извъртя на една страна преди да започна да повръщам. Напъните бяха сухи и болезнени, след всеки от тях болката във вътрешностите ми ставаше все по-силна. Когато пристъпът най-сетне отмина, се озовах в нещо като странична зародишна поза, притиснал корема си с две ръце. Потърсих пораженията на последния изстрел.

Дупката в килима беше малка, с идеално кръгла форма. Пораженията от подобна дупчица не би трябвало да са сериозни. Никак дори…

Разбира се, ако Даяна беше направила тази дупчица в главата ми, изобщо нямаше да мога да й се чудя…

Очите ми се напълниха със сълзи. Направих опит да ги избърша и видях, че целите ми ръце са в кръв. Ризата и джинсите ми също бяха подгизнали, а след още малко време осъзнах, че всъщност лежа в локва кръв и това е моята кръв…

Все пак беше ме улучила веднъж — в корема.

Краката ме боляха толкова силно, сякаш мускулите ми бяха възпалени. В корема ми зееше огромна рана и аз останах извърнат на една страна, опитвайки се да запазя самообладание. Треперех яко, до слуха ми достигаше тих, но пронизителен вой. Надявах се, че не излиза от мен, а го причинява зимният вятър.

Молех се на Бога да е вятърът.

Бях сигурен, че чувам как ми изтича кръвта.

Все пак изстрелите не бяха малко, все някой ги е чул. Хотелите никога не предлагат онази изолация, на която човек се надява.

Кръвта ми изтичаше. Умирах.

Мур сигурно вече пътува насам. Той ще ме открие. Той и усмихнатият млад рейнджър Дени, и ветеранът Ноулс… Те ще ме открият…

Мъртъв.

Много професионално от моя страна. Много храбро, безкрайно лоялно. Да, аз съм един шибан доблестен боец и нищо повече. Върша това, за което цял живот са ме подготвяли: умирам…

Нощното шкафче беше точно над главата ми. Тъмно дърво с лъскава ръкохватка, върху което свети прекалено ярка лампа. Протегнах ръка, коремните ми мускули сякаш се разкъсаха, ръката ми падна…

Къде е телефонът? На кое нощно шкафче? На това или на другото?

На другото. От другата страна на леглото. Или в Таити, все едно…

Кръвта ми изтича, рекох си.

Коремните рани са най-опасни. Умираш бавно и мъчително, умираш с перфорирани черва, нечистотиите попадат в кръвта ти и я заразяват. Защо не ме застреля като хората, за Бога?! След като е решила да ме гръмне, проклетата кучка можеше да се прицели по-добре! В окото например…

Точно така.

Мамка му! Исусе, говоря съвсем като Бриди!

Осъзнах, че говоря прекалено високо, почти викам. Това е добре. Това означава, че все още съм в съзнание.

Някакъв мускул в корема ми се сгърчи в болезнен спазъм. Прибрах коленете си максимално нагоре, обгърнах ги с ръце и стиснах зъби, за да не тракат. Спазмите отминаха, мускулите се успокоиха, дробовете отново потърсиха кислорода във въздуха.

Мъжкар.

Тъп и лайнян мъжкар.

Започвай да крещиш, глупако! Все някой ще те чуе.

Някой ще те чуе и ще дойде.

Мисля, че започнах да викам за помощ.

Мисля, че времето си течеше, а никой не идваше.

Стори ми се, че до горната част на леглото има сто, сто и петдесет метра. Кувертюрата беше светлосиня, на зелени квадратчета. Шарките дразнеха очите ми. Хванах я с лявата ръка, за да се изтегля до седнало положение.

Не се получи.

Опитах отново.

Този път с две ръце и с краката — доколкото можех да разчитам на тях. В крайна сметка успях да се изтегля върху матрака въпреки ужасната болка в счупените пръсти, която обаче изобщо не можеше да се сравнява с болката, която пронизваше корема ми. Наместих се така, че максимално да предпазя раната. От очите ми бликнаха сълзи, които зацапаха очилата и силно влошиха видимостта ми.

Давай!

Давай, мамка ти! Поне не умирай на шибаното легло! Представяш ли си как ще изглеждаш върху него?!

После Дейл ще каже на Бриди за Даяна, а тя ще си помисли, че съм я пренебрегнал, за да изчукам Даяна. Ще си рече, че не съм изпитвал нищо към нея, че не съм й се доверявал и затова съм умрял…

Опитай да стигнеш телефона, нещастнико! Не е чак толкова далеч!

Хубав матрак. Твърд. Удобен.

Кръвта ми цапа кувертюрата.

Това няма да се разчуе. Те ще изпратят сметката на Ди, Марк и Глен. Ще се наложи да им я изпратят, а те ще им платят с диаманти и изумруди.

Давай, не спирай! Не почивай, давай напред!

Всъщност това легло е доста хубаво.

Не, не е…

Престани да се отпускаш, тъпако! Примъкни се до нощното шкафче и вдигни шибаната слушалка. Хайде, пълзи към нея!

Пълзях.

Слушалката се изплъзна от пръстите ми. Би трябвало да се чуе някакъв звук, тъй като тя се удари в рамката на леглото и падна на пода. Но аз не чух нищо.

Хоп!

Пак я изпуснах.

За момента забрави за слушалката, заповядах си аз. Не посягай към нея, не разтягай мускулите си. Защото ти предстои да набереш цифрите. Първо ги набери, а след това ще вземеш слушалката. Първо набиране, после слушане…

Давай, глупако!

Натисни нулата. Последният ред, в средата. Нулата…

Добре.

А сега се смъкни от леглото. Просто се търкулни на една страна, докато паднеш на пода.

Точно така.

Атикъс, запознай се с гравитацията. Гравитация, това е Атикъс…

Атикъс, запознай се с пода.

Давай!

Хвани слушалката!

Давай!

Кажи: „Стреляха по мен, но не искам да умирам. Моля ви, не искам да умирам!“

Стоп.