Грег Рука
Търсачът (6)

6.

Суграшицата спря, а когато излязох от Гранд Сентрал, над главата ми дори надникна късче синьо небе. Продължаваше да е студено, но вятърът утихна и аз реших да измина пеша разстоянието до дома ми в Мъри Хил. Пристигнах почти едновременно с пощаджията, който разпределяше пликовете и вестниците по кутиите на наемателите. Изчаках го да свърши, прибрах си пощата и поех нагоре по стълбите.

На практика пощата ми се състоеше почти изцяло от сметки.

Съблякох влажните си дрехи и потърсих нещо сухо и топло. Направих всички усилия да прогоня от съзнанието си както Мур и Уат, така и самата Ерика. Сега имах по-важна работа — да намеря пари и да покрия задълженията, които се трупаха. При пристигането си чекът от застраховката срещу пожар изглеждаше доста солиден, но днес ми се виждаше направо анемичен. Работата ми в „Презрамката“ беше зле платена, но все пак стигаше за храна и дрехи.

След кратък размисъл се прехвърлих в дневната, разрових старите платна на Рубин и измъкнах портрета на Натали Трент. По мое мнение това беше най-хубавата му работа — максимално далеч от стила, с който бе правил анимациите за Пушката и Главата… Беше хванал Натали по начина, по който творецът би трябвало да улови красотата — със страст, прецизност и надежда. Главата й бе извита леко нагоре, към вдигнатите ръце. Лицето й беше нежно и едновременно с това излъчваше сила, а червеникавата коса го ограждаше както протуберансите ограждат слънцето…

Когато Рубин умря, аз работех с други двама бодигардове — Дейл Матсуи и Натали Трент. Дейл беше още едно другарче от казармата, който също като мен беше завършил школата „Джон Ф. Кенеди“ за охрана на видни личности с военни и полувоенни средства. Запознахме се по време на курса, а след това заедно ни командироваха в Пентагона. Там Дейл охраняваше един генерал от НАТО, а аз — съветника на президента по въпросите на тероризма в Далечния изток Уат.

Натали познавах покрай баща й, собственик на „Сентинел Гардс“ — най-голямата охранителна фирма в Манхатън. Елиът Трент беше бивш агент на тайните служби, участвал в охранителните екипи на двама президенти — Картър и Рейгън. Беше обучавал Натали и тя беше станала дяволски добра. Без колебание я използвах във всички акции, при които имах нужда от контрол на своите действия и сигурна защита на гърба си. Натали ми беше и приятелка, а по-късно ме запозна с Бриджит…

Рубин обучих сам. Той не беше и помирисвал курсовете в школата „Джон Ф. Кенеди“, никога не беше охранявал президент. Бе получил назначение в Пентагона, но като шофьор на някакъв подполковник, който работеше в кабинета срещу този на Уат.

Рубин и Натали имаха сърдечна връзка.

Вероятно по тази причина аз не можех да гледам дълго портрета, който й направи. Винаги се чувствах като шпионин.

Между многобройните боклуци, които бях прибрал от студиото, имаше и една картонена тръба за пренасяне на плакати. Навих платното и го тикнах в нея, грабнах якето си и не след дълго пристигнах на Медисън, където се помещаваше централата на „Сентинел Гардс“. Притисках картонената тръба до гърдите си, предпазвайки съдържанието йот стандартните опасности, които предлагаха улиците на Манхатън. Сините късчета небе изчезнаха така бързо, както се бяха появили. Мястото им беше заето от тежки оловносиви облаци, от които всеки момент щеше да завали студен дъжд или може би нова суграшица. Когато влязох в мраморното фоайе и тръгнах с небрежна походка към рецепцията, минаваше четири часът. Един от служителите на входа ми подвикна да спра.

Вдигнах картонената тръба и без да намалявам ход, отвърнах:

— „Артистик Лайсънс“, офисът ни е на Четиридесет и седма… Доставка за Натали Трент…

Добрах се до асансьора и побързах да натисна бутона за осмия етаж.

Онзи на входа явно беше неопитен, тъй като горе не ме чакаше никой. Прекосих дългия коридор и бутнах стъклената врата към приемната. Жената зад бюрото беше слабичка блондинка на около четиридесет години. Беше облечена в ослепително бяла блузка, а червилото й беше толкова ярко, сякаш в устата й се беше подпалила магнезиева пещ. Когато ме видя, се намръщи, предполагам заради облеклото ми. Клиентите на „Сентинел“ обикновено членуват в „Клуб 500“ и са облечени в костюми на „Армани“ или „Ферагамо“. А аз носех тъмнозелен панталон, черен пуловер и старото си армейско яке. Под пуловера имаше и черна фланелка, но рецепционистката едва ли можеше да я види. Краката ми бяха обути в маратонки „Рийбок“ с дебели подметки, но от мястото си русото маце сигурно не виждаше и тях. Това, което виждаше, беше мъж около метър и деветдесет и с тегло сто килограма, от лявото ухо на когото висяха две малки халки.

Едното няма нищо общо с другото, рекох си и се представих:

— Атикъс Кодиак. Идвам при Натали Трент.

— Очаква ли ви госпожица Трент?

— Не.

Мадамата взе химикалката си и направи една малка точка върху картонената подложка на бюрото си.

— Госпожица Трент е много заета…

— Аз съм й приятел. Бихте ли съобщили, че съм тук?

До първата точка се появи още една, после трета. Това маце май си правеше дантела.

— В момента е с клиент, господин…

— Кодиак.

— О, да, господин Кодиак. В момента госпожица Трент е с клиент и помоли да не бъде безпокоена.

— Ще почакам, докато…

В този момент откъм дъното на коридора се разнесе вик:

— Кодиак, това ти ли си?

Двамата с русото маце се обърнахме едновременно. Към нас се носеше Йоси Села. Ръцете му опипваха възела на вратовръзката, на лицето му грееше широка усмивка. Изглеждаше много добре, строен и красив, с гъста кестенява коса и почти черни вежди. Йоси е израелец, когото бащата на Натали успя да отмъкне от специалния охранителен отряд на Шин Бет. Макар и безупречен, английският му беше твърд, с характерния близкоизточен акцент — сякаш излизаше от бетонобъркачка.

Вървеше към мен с протегната ръка и аз я поех. Ръкостискането му беше силно и кратко.

— За какво си дошъл?

— Да видя Натали.

— Би трябвало да те поканим през служебния вход.

— Сигурно — свих рамене аз.

— Тина, господин Кодиак е с мен — обърна се към жената на рецепцията Йоси. — Не се тревожи за него.

— Разбира се — отвърна русото маце, дари ме с враждебен поглед и си записа часа на появата ми. След това продължи да дупчи картона пред себе си.

Йоси ме тупна по рамото и ме поведе по коридора. Пътеката беше сива и достатъчно дебела, за да поглъща стъпките. Изпитах чувството, че се намирам в болница — чувство, което неизбежно ме спохожда, когато посещавам „Сентинел“. Натали казваше, че този декор трябва да вдъхва чувство за професионализъм, но на мен ми вдъхваше единствено чувство за стерилност.

Вратата на кабинета му беше от солиден бук. В центъра бе прикрепена лъскава месингова табелка, на която пишеше М-р ЙОСИ СЕЛА, АНАЛИЗАТОР НА НЕПОСРЕДСТВЕНИ ЗАПЛАХИ.

— Майор? — вдигнах вежди аз.

Йоси сви рамене и отвори вратата.

— Според Трент това звучало по-авторитетно.

— Е, той ги знае тези неща — кимнах аз.

Йоси се засмя и ме въведе в предното помещение, заето от млад мъж с вид на военен.

— Питър, не ме свързвай с никого — нареди Села.

— Считайте го за изпълнено — отвърна секретарят, без да вдига очи от екрана на компютъра.

— Това е една от любимите ми фрази — ухили се Йоси.

— Личи си.

— Ти нямаш ли си друга работа? — подхвърли Питър, а пръстите му продължиха да тичат по клавиатурата. Пишеше адски бързо.

Йоси се засмя и отвори пред мен вратата на вътрешния кабинет.

— Имам си секретар — похвали ми се той.

— Забелязах.

— Питър е най-добрият — рече Йоси и ми посочи едно от креслата.

Седнах и опрях тръбата на коляното си. Той затвори вратата, пристъпи към кафемашината и напълни две чаши. Кабинетът му беше хубав, с кожен диван и солидно дървено писалище. Столовете също бяха с кожено покритие — от онези, които човек си представя в английските джентълменски клубове. На бюрото му имаше компютър, телефон и няколко папки с акуратно надписани етикети, подредени в спретната купчинка. На стената зад него бяха окачени три фотографии — едната на самия Йоси във военна униформа, другата пак негова, но в компания на въоръжени мъже. Третата беше най-малка, на нея Йоси се ръкуваше с Ицхак Рабин. Ако искате да накарате този човек да побеснее, достатъчно е само да му подхвърлите нещо за охраната на министър-председателя в деня на убийството му.

— Искаш ли нещо в кафето? — попита той.

— Не, предпочитам го черно, като душата си.

— „Смъртта ще се уплаши от теб, защото имаш лъвско сърце“ — издекламира той, докато пускаше в чашата си бучка захар и сметана. — Това е арабска пословица, която ми харесва.

— Добра е — кимнах аз.

Подаде ми чашата. Върху блестящата черна глазура личеше логото на „Сентинел“ — римски воин с решително изражение, изправен в бойна колесница. Йоси седна зад бюрото, издърпа едно чекмедже, върху което изпъна краката си, после доволно се облегна назад. Отпи глътка кафе и попита:

— Какво можем да направим за теб?

— Исках да поговоря с Натали — отвърнах уклончиво.

— Идеята не е много добра, приятелю — поклати глава той. — Мисля, че Натали не изгаря от желание да има нещо общо с теб.

— Тя тук ли е?

— Да, в офиса е. Някакъв баровец от киното иска охрана и тя се занимава с интервюто… — Йоси махна с ръка по посока на картонената тръба: — Това за нея ли е?

Кимнах с глава.

— Съжалявам за приятеля ти — въздъхна той. — Какво стана с докторката, която охраняваше?

— Работи във Флорида. Това е всичко, което знам.

— Смела жена… — Той ми хвърли още един изпитателен поглед, после попита: — Защо си тук, ако оставим настрана Натали?

— Откъде знаеш, че искам нещо?

— Не знам — ухили се той. Зъбите му бяха леко пожълтели от никотина и кафето. Помълча малко и вдигна глава: — Работа ли търсиш?

— Май ми четеш мислите, което не ми е много приятно — въздъхнах аз. — Не бих искал да изглеждам като разтворена книга.

Йоси отново се разсмя, после отпи глътка от прекалено подсладеното си кафе.

— Ти можеш да бъдеш тук само по две причини, Атикъс. Едната е да се видиш с Натали, а другата — да си потърсиш работа. За първата вече призна, но все още си тук…

— Би могло да е проява на обикновена любезност — подхвърлих.

— Би могло — кимна той.

— А какво толкова, ако съм тук с надеждата да получа някаква временна работа?

— Нищо не мога да ти обещая. Трент прави ревизия на тримесечието, носят се слухове за съкращения. Бих искал да ти кажа повече, но… Във всеки случай ще те имам предвид.

— Това ми стига.

Интеркомът зажужа, после в кабинета се разнесе гласът на Питър:

— Срещата ви в четири и тридесет, майоре!

— Имам предварителен ангажимент — обясни с извинителна усмивка Йоси.

— Разбира се, майоре — отвърнах аз, скочих на крака и му отдадох чест. Той се засмя, взе чашата от ръката ми и тръгна да ме изпрати. Преди да тръгна, не забравих да си прибера картонената тръба.

Пред бюрото на Питър чакаше красива афроамериканка, облечена в умишлено разръфани джинси, под които се виждаха прекрасните й дълги бедра. Нагоре носеше черно сако без ръкави, под което имаше двойно подплатена фланелена блузка. На шията й висеше огърлица от перли и по това си личеше, че е жена, която може да си позволи всякакви екстравагантности в облеклото просто защото беше достатъчно хубава, за да й отива всичко.

— Ако нещо изскочи, ще ти се обадя — обеща Йоси и пое ръката на гостенката си.

Още преди вратата да се затвори зад тях усетих желанието му да я очарова. Ухилих се и тръгнах към изхода. Този човек може да бъде страхотно забавен.

То трябваше да се случи, разбира се.

Бях преполовил разстоянието до приемната на Тина, когато една врата вдясно от мен се отвори и в коридора се появи Натали. В първия момент не ме видя, тъй като се смееше на нещо, подхвърлено от мъжа до нея. Веднага го познах. Един от онези актьори, които вече са поели по звездния път. С изненада установих, че наистина е доста нисичък — както твърдяха някои клюкарски издания.

— Значи в понеделник — каза Натали. — Двама охранители ще ви вземат от летището, ще ви доведат тук и тогава ще видим как да организираме пълната ви охрана.

— Нямам търпение! — прошушна той, забил настойчив поглед в лицето й.

Не зная дали вярваше, че маневрите му по съблазняването ще се увенчаят с успех, но много добре разбирах какво го кара да опита. Ако Бриджит е на първо място в списъка „Най-красивите жени в живота ми“, Натали без съмнение е на второ, а разликата е почти пренебрежима. Косата й е огненочервена — не морков, а по-скоро бургундско. В момента беше облечена като за работа — черен кашмирен блейзър и черна блузка, обувки с ниски токчета. В гимназията беше спечелила доста пари като манекен и с тях се издържаше в колежа. Дори днес спокойно би могла да бъде сред най-добрите в професията, но вече се чувстваше възрастна — на цели двадесет и седем години…

— Госпожице Трент, този човек настоява да ви види — обади се Тина от бюрото си на рецепцията и обвинително насочи химикалката си към мен.

Натали се обърна, служебната й усмивка бързо угасна и устните й се превърнаха в плътна черта. Помислих, че ще реагира по друг начин — с жест или думи, но тя не го направи. Само ме гледаше с онзи студен поглед, който опознах за пръв път над още топлото тяло на Рубин.

— Нямам търпение — повтори актьорът, вероятно решил, че тя е забравила репликата си.

Очите на Натали бяха сиви като небето навън.

Актьорът ми хвърли бегъл поглед, погледна нея и най-накрая разбра, че нещо става.

— Добре, както и да е… Ще се видим в понеделник.

Изчаках го да затвори остъклената врата след себе си и казах:

— Здрасти, Натали.

Никакъв отговор.

Прекосих разстоянието от около три метра, което ни разделяше, и й подадох тръбата.

— Исках да ти предам това…

Тя сведе поглед към тръбата, после отново го закова в лицето ми. Сякаш й предлагах въздух.

— Беше в студиото — поясних аз.

Натали навлажни устните си.

— Тина?

— Кажете, госпожице Трент — надигна се от мястото си русата жена.

— Запишете среща с господин Кайл в понеделник, петнадесет нула-нула. — Очите й продължаваха да ме фиксират: — Предайте на Мосен и Херера, че искам да го вземат от летището. Ще кацне в тринадесет и двадесет и една на летище „Кенеди“ с полет на „Юнайтед“ от Лос Анджелис.

Настъпи кратка пауза, която изтълкувах като времето, за което Тина си записа заповедта.

— Ще имам грижата, госпожице Трент — обади се миг по-късно секретарката.

— Благодаря.

— Той би се радвал да е при теб — промълвих аз.

Отново никакъв отговор.

— Моля те! — протегнах опаковката. — Тя е твоя…

Очите й се промениха — сякаш най-сетне ги беше фокусирала върху мен. Устата й леко помръдна, сякаш се готвеше да ми каже нещо — ругатня или поздрав. Не направи нито едното, нито другото. Просто се обърна и влезе в кабинета си. Вратата тихо се захлопна.