Грег Рука
Търсачът (33)

33.

Даяна мълчаливо въртеше кормилото, пробивайки си път през оживения трафик на Гранд Сентрал Паркуей. Целта ни беше да стигнем до река Харлем. Аз следях колите зад нас и около нас директно или в страничните огледала. Всичко изглеждаше спокойно.

В момента бяхме само двамата. Морган и Хауър се придвижваха по съвсем друг маршрут и щяха да изчакат на цели пет пресечки от мястото на срещата. При последния ни контакт Мур и Фаулър съобщиха, че всичко около тях е наред.

Даяна проговори, когато минавахме покрай Янки Стейдиъм.

— Помниш ли кога ни разкри? — попита тя.

— Полковника ли имаш предвид?

Тя кимна и даде мигач за смяна на платното. Беше предпазлива шофьорка, която Бриджит със сигурност би нарекла калпава, ако не и нещо по-силно.

— Да — отвърнах на въпроса.

— А помниш ли какво каза?

— Каза, че ще ме съсипе. Нахвърли се върху мен насред хола ви. Заплаши, че ще ме уволни дисциплинарно и ще превърне живота ми в ад…

— А аз контрирах, че ако го направи, целият град ще разбере, че си ме чукал — добави с лека усмивка Даяна. — Той се шашна така, сякаш го беше ритнал кон.

— Мисля, че не очакваше подобна реакция от твоя страна — кимнах аз.

— Хич. До този момент беше сигурен, че аз съм като него и ти не означаваш нищо за мен. После ти предложи да си избереш служба на друго място и месец по-късно вече те нямаше…

— Тогава ли пипна Рубин?

Тя ми хвърли кос поглед, после отново насочи вниманието си към пътя.

— Не.

— Значи сте започнали по-рано.

— Сближихме се след твоето заминаване — неохотно призна тя. — Но Дъг така и не разбра за него…

— Защо? — попитах аз. — Сигурно ще ти прозвучи ужасно наивно, но аз вярвах, че ме обичаш. Грешах ли? Рубин ли обичаше?

Тя мълча в продължение на около километър. Аз се вслушвах в мотора и оглеждах пътя, усещайки всяко подскачане на гумите по солта и пясъка, насипани върху асфалта. Предавателят на радиостанцията се беше забил в гърба ми. Правех неуспешни опити да не му обръщам внимание. Шевовете ме сърбяха, а жицата през гърдите ми пречеше да дишам.

— И да, и не — промълви след дългата пауза Даяна. — Обичах ви и двамата, същевременно не обичах никого…

— Хубав парадокс, няма що! — отвърнах с гримаса.

— Бях самотна. Имах нужда и от двама ви…

— Хубаво е някой да има нужда от теб…

Даяна замълча, излезе от скоростната отсечка и насочи колата към изхода за 167-а улица. Вече се движехме към водата. Дигиталният часовник на радиото показваше 7:43.

— Къде ще отидеш? — попитах.

— В Калифорния. Винаги съм мечтала да живея в Калифорния — отвърна тя. — А сега накъде?

— Надясно.

Тя даде мигач и зави в северна посока. След километър и половина я накарах да завие наляво. Насочихме се на запад. Всеки квартал, покрай който минавахме, изглеждаше все по-порутен и по-изоставен от предишния. Икономическият спад в Бронкс беше довел до безброй опразнени сгради, които се рушаха в очакване на нов подем. Разбира се, такова нещо никога нямаше да се случи.

Часовникът показваше 7:50. Даяна спря на червен светофар. Обърнах се да я погледна, но тя гледаше право пред себе си.

Светна зелено, колата отново потегли. Две минути по-късно излязохме на брега на река Харлем. Пътят вървеше покрай нея на север, следвайки извивките й. Вляво се точеха празни парцели и изоставени сгради. Изведнъж изпитах чувството, че сме в Сараево, а не в Ню Йорк.

Уплаших се. Не само за себе си, но и за Ерика. До този момент не си позволявах мисълта, че може да сме закъснели, че тя вече е мъртва. Не можех да мисля за нищо друго. Стерит спокойно би могъл да я убие, убеден, че Даяна така и така ще донесе парите. А когато тя се появи на негова територия — да откаже да изпълни своята част от сделката. Най-лесният вариант за него е да й пусне един куршум в главата, да вземе парите и да изчезне.

Три неща можеха да го отдалечат от подобен развой на събитията: достойнство, чест или предпазливост. Но аз прекрасно знаех, че той не притежава достойнство, нито пък някога е държал на честта си. Виж предпазливост имаше, при това в излишък. Надеждата ми беше, че ще запази живота на Ерика поне докато не се увери, че парите са дошли. Пипне ли ги, със сигурност ще поиска да се отърве от нея, но не и преди това — докато тя играе ролята на добра застраховка.

Този ред на мисли ми изглеждаше напълно логичен, но не ми помогна да се почувствам по-добре. Стерит бе избрал този пущинак, за да бъде сигурен, че няма да има свидетели. И единствената причина за това бе намерението му да пролее кръв…

Помолих се на Бога да ми даде увереност в способностите на Мур, искрено се надявах, че знае какво прави.

— Намали — поръчах на Даяна и напрегнах взор да открия точната пресечка. От двете ни страни имаше множество изоставени коли — прекрасно укритие за всеки рейнджър, който евентуално наблюдава подстъпите. Брегът на реката приличаше на гробище за стари коли и машини, чиито ръждясали части бяха пръснати навсякъде. Свежият и все още чист сняг отразяваше светлината и удължаваше сенките.

Парцелът, който бе избрал Стерит, се намираше на около половин километър от нас в северна посока. Даяна предпазливо насочи колата натам. В светлината на фаровете изведнъж се появи някаква гротескно изкривена фигура и сърцето ми подскочи. Моментално ми мина през ума, че всичко е провалено, че специалната полицейска част, Мур и Фаулър са били изиграни.

Оказа се снежен човек.

Патетичен, разкривен и тромав снежен човек с празна бутилка в дясната ръка.

Часовникът показваше 7:59. В момента, в който спряхме, цифрите се превъртяха на 8:00.

— Къде е той? — попита с несигурен глас Даяна.

— Тук някъде. Наблюдава ни.

Тя изключи двигателя, но остави фаровете да светят. Снежният човек изглеждаше така, сякаш някой го беше замразил, когато вече е започнал да се топи. Внимателно развих бинта, който стягаше шината на пръстите ми, издърпах парчето метал и го пуснах на пода. Пръстите ме боляха и при най-лекото раздвижване, но все пак бих могъл да използвам тази ръка — ако се наложи. Това беше важното…

— Сега какво? — попита Даяна.

— Сега ще слезем, а ти ще извадиш парите от багажника.

Отворих дясната врата, но не бързах да сляза. Бях сигурен, че някой от хората на Стерит ни наблюдава от засада, най-вероятно с бинокъл пред очите и включена радиостанция. Надявах се да реши, че съм твърде изтощен и сериозно ранен, за да представлявам някаква заплаха.

Багажникът се затръшна, колата леко се разклати. Чак тогава тръгнах да излизам навън. Даяна се изправи до мен точно когато затварях вратата. В ръката й се поклащаше средно голям куфар от скъпа кафява кожа с блестящи месингови ключалки и също такива ръбчета.

Огледах околността, очертана от силуетите на тъмни сгради. Реката не се виждаше, но беше съвсем близо. В далечината се чуваше грохот на автомобилно движение, нарушен от вой на сирена. После чух боботенето на автомобилен мотор и почти едновременно с него се появиха фарове. Светлината им пробяга по парчетата бетон, разпръснати из терена. Колата изскочи от напречната уличка, даде газ и се насочи към нас. Изпод колелата й се разхвърчаха кални пръски.

Даяна и аз отстъпихме крачка назад и се залепихме за торъса. Другата кола наби спирачки, поднесе и спря на метър от снежния човек. Светлината на фаровете ни заслепи.

Добър подход, рекох си.

Слязоха и затръшнаха вратите. Бяха трима. Шофираше Харди, който остана до колата. Ръцете му не се виждаха. Вратата беше захапала някакво парче плат, което при по-внимателно взиране ми заприлича на ремък на автоматично оръжие.

От другата страна слезе онзи с конската опашка, който беше карал една от колите при уличната засада. Беше доста млад. Извиках в главата си описанието, което ми даде Скот, и стигнах до заключението, че това трябва да е Пъркинс. И неговите ръце не се виждаха, но не ми беше трудно да отгатна какво държи.

От задната седалка слезе Марк Стерит, който държеше Ерика като щит пред гърдите си. В главата й беше опрял дулото на браунинг.

Момичето изглеждаше ужасно. Все още беше с дрехите, с които я бяха отвлекли — дънките и моята фланела. На лявото й рамо тъмнееше голямо петно кръв. Широка лепенка покриваше устата й, а ноздрите над нея бяха разширени от усилието да поемат кислород. С лепенки бяха овързани и китките й, и ръцете, прикрепени здраво към тялото. На лявото й ухо имаше окървавена марля, която на светлината на фаровете изглеждаше черна.

Стерит, Харди и Пъркинс. Това означаваше, че някъде наблизо се спотайва Кокс, екипиран с радиостанция, бинокъл и вероятно снайпер.

Отново се помолих Мур да знае какво прави, а аз самият да съумея да спечеля достатъчно време за заемането на позиции.

— Хей, Късметко! — извика ми Стерит. — Не очаквах пак да се видим…

— Лош късмет — отвърнах аз.

— За теб — уточни той и очите му внимателно пробягаха наоколо. — Мур се крие някъде там, нали?

— Мур не знае, че сме тук — отвърнах аз.

— Да бе! Даяна, вярно ли е това?

— Вярно е — кимна Даяна. Гласът й прозвуча така, сякаш излизаше от фризер.

Стерит издаде звук, който приличаше на иронично хилене, после отмести браунинга от главата на Ерика и го насочи към нас, а след това и към снежния човек. Екнаха два изстрела. От тромавата фигура изригнаха фонтанчета сняг, главата й отхвръкна на цял метър, а бутилката издрънча на земята.

— Проверка — обясни Стерит и внимателно тръгна напред, влачейки Ерика след себе си.

Дулото на браунинга отново се заби в брадичката й. Харди и Пъркинс се отлепиха от колата и го последваха. Сега вече можех да видя автоматите в ръцете им. Бяха МР5 — същите, които използваха при нападението срещу квартирата. Придвижваха се така, че Стерит да не пресича линията на евентуалната им стрелба. Наистина бяха тренирани много добре.

Стерит спря до предницата на буика, с който бяха дошли. Очите на Ерика бяха бистри и широко отворени. Това е добре, рекох си. Тя е жива и е близо до нас. Нямаше да е приятно, ако я бяха дрогирали, но вместо наркотик те бяха използвали страха. Това означаваше още едно предимство за нас — разбира се, ако тя си спомни, че може да разсъждава…

Даяна направи две крачки напред и протегна ръце:

— Скъпа?

— Спри на място! — провлачено заповяда Стерит и направи цяло шоу с дулото на пистолета под брадичката на момичето.

— Вече видя, че тя е добре…

— Не е добре! — просъска Даяна. — Никак не е добре! Не ти платих за това!

— Ако наистина сме променили споразумението, можеш да ни съдиш — иронично се усмихна Стерит.

— Вече ви платих.

— Вярно, но имахме допълнителни разходи — кимна онзи. — Да не говорим, че Късметко утрепа един от моите хора… Приеми го като покриване на щетите. Предполагам, че това в красивите ти ръчички са парите…

— Да.

— Четири милиона?

— Да. В брой и в бижута.

— В брой и в бижута — повтори Стерит и кимна с глава: — Харесва ми как звучи… — Извърна глава към Харди, а след това и към Пъркинс: — И на вас ви харесва, нали, момчета?

Никой от двамата не отговори.

— Хвърли го насам — разпореди се Стерит.

— Първо я пусни — обадих се аз, опитвайки се да спечеля малко време.

Стерит прие това като хубава шега.

— Абе ти наистина ли си мислиш, че можеш да раздаваш заповеди?

Гибралтар, спомних си аз.

— Искаш ли да ти покажа нещо? — попитах.

— Не знам. Да не е нещо малко и сбръчкано?

Вдигнах дясната си длан напред и нагоре.

— Не гледам на ръка — поклати глава той.

Вдигнах и лявата си ръка по същия начин.

— Не разбирам езика на жестовете — сбърчи чело Стерит.

Придвижих лявата си ръка към дясната китка и докоснах бутона на предавателя. Харди единствен разбра какво правя и моментално насочи автомата си в челото ми. Пръстът му се уви около спусъка.

— На твое място не бих го направил — поклатих глава аз.

Стерит стрелна с поглед партньора си, после отново се извърна към мен:

— Защо?

— Защото това, което стиснах в дланта си току-що, се нарича детонатор. А това, което лежи в багажника на нашия торъс, се нарича десет кила пластичен експлозив, плюс-минус стотина грама… Идеята е да ви помогнем да си останете честни, ако разбирате какво искам да кажа…

— Будалкаш ме!

— С удоволствие ще натисна бутона, за да провериш дали е така!

Стерит се замисли за момент. Ръцете му върху Ерика леко разхлабиха хватката. Очите на момичето се местеха от майка му на мен и обратно. Бях сигурен, че чува и разбира какво става.

Усетих втренчения поглед на Даяна, която очевидно се беше убедила, че съм луд. Не знам дали наистина повярва, че по някакъв начин съм успял да заредя колата с експлозиви, но в момента това нямаше значение. Важното беше блъфът да издържи.

— Не, не! — поклати глава Стерит. — Не ти вярвам, ти не си чак толкова твърд. Няма да убиеш момичето.

— След като тъй и тъй ще умре, предпочитам да го направя със собствените си ръце — хладно го изгледах аз.

— Не си толкова печен.

— Може би не съм, но се уча бързо.

Той се замисли за момент, после попита:

— Откъде да знам, че не е напълнила куфара с камъни?

Протегнах лявата си ръка и кратко заповядах на Даяна:

— Дай ми куфара!

Тя се поколеба. Подчини се миг преди да повторя заповедта. Куфарът се оказа доста тежък. При съприкосновението с дръжката сякаш хиляди остри игли пронизаха счупените ми пръсти.

— Среща при снежния човек — предложих на Стерит.

— Глен, направи размяната! — рязко заповяда той.

Харди измъкна браунинга си, заобиколи предницата на колата и застана до Ерика. Подаде автомата на Стерит, който отстъпи крачка назад. Браунингът потъна в ребрата на Ерика, а свободната му ръка я сграбчи за рамото.

Стерит насочи автомата към мен и изръмжа:

— Ти и Глен!

Тръгнах напред, Глен Харди също. Направихме по десетина крачки, докато се изправихме на метър един от друг. Обезглавеният снежен човек стърчеше вляво от мен като рефер на някакъв кошмарен баскетболен мач.

— Отвори го! — заповяда Харди.

Положих куфара в снега. Дясната ми ръка продължаваше да е свита в юмрук. Отпуснах се на колене, без да свалям очи от пистолета на Харди. Щракнах ключалките с лявата ръка и бавно вдигнах капака.

Харди погледна надолу и пистолетът му се отклони от тялото на Ерика. После коленете му се подгънаха и той се свлече. Трясъкът на изстрела последва куршума, отеквайки шумно над разбития бетон и водата. В следващия миг аз вече летях напред с пистолет в ръка. Ерика залитна, а аз я прегърнах през кръста и побързах да я смъкна на земята. В същото време изстрелях два куршума по посока на Пъркинс. Паднахме в снега и аз моментално легнах върху Ерика, прикривайки я с тялото си. Чух писъка на Даяна, последван от автоматичния откос на Стерит. От снежния човек се разлетяха нови полузамръзнали буци.

Вдигнах глава и видях, че Пъркинс вече е ликвидиран. Стерит се отдалечаваше заднешком, от автомата в ръцете му излитаха пламъчета. Някои от куршумите рикошираха в бетона наоколо, други дрънчаха по ламарините на колите. После настъпи хаосът. Викове и движение от всички страни. Притиснал Ерика в снега, аз направих опит да се прицеля в Стерит, който бързо отстъпваше към тъмната част на парцела. Внезапно една от заснежените купчинки в близост до него се превърна в Мур, който скочи и го стисна за гърлото. Стерит направи опит да извърти дулото на автомата, а след това и да удари някогашния си учител с приклада.

Не успя просто защото Мур му строши врата още преди да се обърне.

После настъпи тишина. Осъзнах, че се смея, едва когато се изправих на крака и издърпах Ерика.

— Сега ще те заболи! — предупредих я аз и дръпнах лепенката от устата й. Тя дори не ахна.

— Вярвах в теб.

Думите име накараха да се закова на място. После се извих вдясно, наведох се над тялото на Харди и започнах да го опипвам за ножа. Намерих го в джоба, където му беше мястото. Натиснах копчето за изваждане на острието и започнах да режа лепенките на ръцете й. Тя леко се намръщи, когато ги дръпнах, но след това увисна на врата ми и повтори:

— Вярвах в теб, вярвах в теб!

Нямаше никакво намерение да ме пусне, но и аз не бързах да се отдръпна. Притиснах я в прегръдката си и се огледах. Фаулър и командосите започнаха прочистване и ни заобиколиха така, сякаш се намирахме в окото на някакъв човешки ураган. Появиха се патрулни коли с мигащи светлини, следвани от линейка. Някой крещеше нещо по радиостанцията, но думите му нямаха значение. Фаулър ме информира, че са заловили Кокс, който не е оказал съпротива, а Пъркинс ще оживее. Стерит и Харди били убити на място. Замълча, огледа ме от горе до долу и подхвърли да се успокоя и да пусна Ерика. Отказах да се подчиня. Той само поклати глава и се отдалечи.

Даяна се беше надвесила над Харди. В един момент се дръпна крачка назад и погледна към нас.

— Ерика?

Никакъв отговор.

— Скъпа?

Ерика внимателно намести раненото си ухо така, че да не опира на рамото ми, и чак тогава погледна майка си.

— Искам да се приберем у дома, скъпа — промълви Даяна. — Искам да живееш при мен.

Главата на Ерика се повдигна, питащите й очи срещнаха моите. Нямаше какво друго да направя, освен да натисна копчето на предавателя и да промърморя в ревера си:

— Доведи го…

Поршето закова пред нас след броени секунди. Бриджит изскочи навън, заобиколи микробуса на специалните части и отиде да отвори дясната врата.

Полковник Уат бавно излезе навън и присви очи от ярката светлина наоколо. Изправен на метър от Фаулър, Мур моментално го видя и затича към нас.

Чух как Даяна каза:

— Тя идва с мен, Дъг. Ти вече живя с нея, сега е мой ред…

Полковникът не й обърна внимание и остана до колата, прегърбен в зимните си дрехи. Виждаше се единствено лицето му, всичко друго беше опаковано с вълнени пуловери и грейки. Дишаше на пресекулки, сякаш беше ранен.

— Ерика — изграчи той, — остани при мен…

Ерика отмести очи от посивялото му лице, погледна мен, после майка си.

— Не — каза тя толкова тихо, че чух единствено аз. И прекрасно разбрах какво има предвид.

— Вземам я при мен — отсече Даяна.

— Тъпа кучка! — изръмжа Уат и на устните му изби белезникава пяна.

— Тя е моя! Тя иска да живее при мен!

— Толкова много иска, че трябваше да платиш на наемници, за да я отмъкнат от мен! — презрително рече полковникът.

— Исках да я спася от теб! — твърдо отвърна Даяна.

— И както виждам, добре се справи — язвително рече Уат.

— Ти не я заслужаваш! Вземи всичко, каквото пожелаеш, но не и нея!

— Тъпа шибана кучка! — с омерзение рече полковникът. — Ти не притежаваш нищо! И няма да получиш нищо. Защо не се откажеш, да те вземат мътните? Какво можеш да ми направиш?

Може да те гръмне, рекох си аз едновременно със светкавичното движение на Даяна, която се наведе над трупа на Харди и се изправи с браунинг в ръце.

— Ей това! — отвърна с леден глас тя.