Грег Рука
Търсачът (7)

7.

— Честит рожден ден! — рече Бриджит, докато влизаше през вратата.

— Нямам рожден ден — изгледах я учудено.

Тя ме дари с пламенна целувка, след което ми подаде една от двете книжни торби с покупки.

— Нямаш, но съм решила да компенсирам отсъствието си на последния — отсече тя. — А тъй като ти добре помниш моя рожден ден, това ще бъде едно кармично балансиране…

— На последния ми рожден ден още не се познавахме.

— Знаех си аз, че си едно много любезно копеле! — просъска Бриджит, прелетя край мен и се насочи към дневната. — Затова ще сложиш подправките на салатата!

— А ти какво ще направиш?

— Ще видиш.

Отнесох торбата в кухнята и изсипах съдържанието й върху плота. Старателно я сгънах за повторна употреба, после откачих новата си престилка от пирона до хладилника и започнах да мия зелевите листа. След малко се появи и Бриджит, която се закова на място и започна да души въздуха.

— Печеш си хляб — установи тя.

Кимнах.

— Обичам пресен хляб. — Червилото й беше кафяво, като засъхнала кръв. — Мога дори да припадна, ако е наистина хубав…

— Хубав е — уверих я аз. — Учил съм се от най-добрите майстори.

Тя пристъпи към умивалника и лекичко ме измести с лакът:

— Това аз ще го свърша.

Смъкнах престилката и се заех да слагам масата. Когато всичко беше готово, отворих една бира за двамата. Тя продължаваше да кълца и реже. Седнах и загледах движенията й, заслушан в баладата на Джо Джаксън, която долиташе от спалнята ми. Бриджит беше обула черен чорапогащник под късата плетена пола, нагоре беше облякла черно поло с висока яка. Гарвановочерната й коса падаше свободно до средата на гърба й. По нея все още проблясваха като скъпоценни камъни ситните капчици от дъжда, който се изливаше навън. През двата дни след визитата при полковника температурата се беше повишила значително, но времето все още беше гадно. По радиото казаха, че до края на седмицата ще завали сняг.

Бриджит приключи със салатата и седна до мен, а аз се надигнах да погледна лазанята и хляба, които се печаха във фурната.

— Как вървят нещата? — пожелае да узнае тя.

— Още петнадесетина минути…

Отпи глътка бира направо от бутилката, издърпа с крак свободния стол и блажено намести двата си крака върху него. Облегнах се назад, изчаках въпросите й и започнах да разказвам. За визитата в Гарисън, за Мур и екипа му, за първата ми среща с него и Дени на територията на „Презрамката“. Прескочих подробностите от разговора си с Уат, тъй като това неизбежно би довело до обяснение на отношенията ми с Даяна — нещо, за което все още не бях готов.

— Тя ме нарече кучка, така ли? — смаяно прошепна Бриджит.

— Дори мръсна кучка…

— Но защо, какъв й е проблемът? — с усмивка попита приятелката ми.

— Ти си силна жена и представляваш заплаха за нея.

— Може би — кимна Бриджит. — А имаш ли представа кой, по дяволите, е този Мур? Да не е някой от славните години на военната ти служба?

— Не, тези са морски пехотинци… А аз служех в сухопътните войски, в онези части, които носеха неблагозвучния прякор „увисналите пишки“… Никога не съм го виждал, но знам, че е бивш САС…

— Имаш предвид самите кралски САС?

— Абсолютно. С всичките неприятности, които се съдържат в това съкращение…

— Копелдаци! — отсече тя с погнуса.

— Май не храниш особено уважение към специалните части на Нейно величество кралицата?

— Искаш ли да ти разкажа някои неща за тях? — стрелна ме с поглед, очевидно недоволна от иронията, която долови в думите ми. — Например как работят под прикритие в Северна Ирландия… Подозират ги, че изпълняват мокри поръчки там, и на практика са банди от наемни убийци. При контактите си с ирландците използват политиката „стреляй, за да убиеш“…

— Доказателства има ли?

— Не, разбира се — изсумтя презрително Бриджит. — Нима си въобразяваш, че британското правителство ще позволи подобно нещо?

— Личи каква е политическата ти ориентация — рекох. — Ако се бият с ИРА, значи се бият с терористична организация. Едното не би трябвало да оправдава другото.

— Тогава чуй една история — тръсна глава Бриджит. — През осемдесет и осма в Гибралтар САС ликвидираха трима членове на ИРА. Това става по подозрение, че въпросните трима залагат бомба. САС започват да ги следят. В даден момент един от тримата се обръща и забива поглед в очите на най-близкия рейнджър. Той съответно изпада в паника, че са го разкрили, вади пистолета си и започва да гърми. Партньорът му прави същото, като застрелва в гръб втория „терорист“ — една жена. Изстреляни са общо дванадесет куршума. Третият член на ИРА — младеж на име Шон Савидж — съвсем разбираемо се обръща при този малък шум и получава порция от петнадесет куршума, изстреляни от рейнджъра, който го следи. Четири от тях попадат в главата на младежа, доказано изстреляни след като той вече е паднал на земята… Ключовият елемент в тази история е, че никой от тримата не е бил въоръжен, не е носел експлозиви и никъде в Гибралтар не е била открита бомба. Когато обществеността разбира това и надига глас да изрази възмущението си, САС изведнъж откриват кола с пластичен експлозив, но два дни по-късно…

— Което означава, че е била поставена нарочно?

— Според мен САО обичат първо да стрелят, а после да мислят — стисна устни Бриджит. — Би трябвало да арестуват тримата, а не да ги правят на решето… — Вдигна ръка и разтърка очите си: — Напомням ти, че това е само един инцидент, а има още много… — Въздишката й беше толкова дълбока, че дори столът й изскърца.

— А как мина денят ти, скъпа? — попитах аз.

Тя се намръщи на това „скъпа“ и отговори:

— Приключих делото за изневяра, върху което работех… Клиентът ще дойде утре в единадесет, за да получи комплект интересни фотографии на любимата си.

Прекара пръсти през косата си, отделяйки влажните кичури. Веднага след като получи лиценз беше постъпила на работа в „Агра и Донован Инвестигейшънс“, а дългосрочните й планове включваха към това име да се прибави и името Логън.

— Радваш ли се, че свърши?

Бриджит сви рамене.

— Според моите морални норми не е толкова важно дали в даден момент започваш да чукаш нещо странично. Важно е дали ще го признаеш на партньора си или не.

— Не мислиш ли, че това зависи и от вида на новата връзка? — вдигнах глава аз. — Човек може да се влюби или просто да открие, че получава нещо, което му липсва в предишната.

— В този случай пак трябва да признае на партньора си, а не да се крие като гимназист. Не казвам, че това е неразбираемо, Атикъс. Напротив — разбирам напълно колко силно може да бъде желанието. Има моменти, в които пет пари не давам кой кого мами просто защото и двамата партньори са достатъчно гнили и извратени.

— Но последният ти случай не беше такъв, нали?

— Не — поклати глава Бриджит. — Проблемът е там, че съпругата е тотално отдадена на мъжа си… — Направи пауза, отпи глътка бира и извърна глава към дъжда зад прозореца. Улукът от тази страна на покрива беше пробит и водата плющеше директно върху плочника. — Най-често става така, че клиентът, независимо дали е мъж или жена, идва при нас, върти се от неудобство и накрая изплюва камъчето: „Мъжът ми — или жена ми — си има странична връзка, искам да разбера какво става“. Но всъщност вече знае какво става и иска да получи доказателства. На което аз отвръщам: „Вижте, ако сте прав и аз открия такива доказателства, това изобщо няма да реши проблема“… Клиентът ме поглежда в очите, кима с глава и въпреки това ми нарежда да го направя. — Лицето й отново се обърна към мен: — Точно това трябва да направя утре.

— Не мога да кажа, че не харесваш работата си или крайния резултат от нея — отбелязах аз.

— Не харесвам болката.

Лазанята беше готова и аз извадих тавичката от фурната. Оставих я малко да изстине и се заех да сервирам салатата. Към нея прибавих няколко филии от току-що изпечения хляб. Бриджит си отчупи една коричка и театрално извъртя очи. Отворих по още една бира „Анкор Стийм“ и започнахме да се храним.

— Снощи се видях с Натали — подхвърли по някое време Бриджит. — Вечеряхме заедно…

— Как е тя?

— По-добре. Каза, че си ходил в офиса и си направил опит да й дадеш някаква картина на Рубин.

— Изненадан съм, че ти е казала — отвърнах с въздишка. — Не ми каза нито дума, въпреки че се сблъскахме лице в лице. Държеше се така, сякаш ме няма.

— Каза, че не знаела какво да ти каже.

— Като за начало би могла да каже едно „здрасти“ или „как я караш“… Всяка от обичайните баналности щеше да свърши по-добра работа от мълчанието, което сякаш ми казваше „Махай се по дяволите“ или „Пукни“.

Бриджит си отчупи още малко от коричката на хляба, пъхна я в устата си и промърмори:

— Съмнявам се, че го е мислила.

— Напротив — поклатих глава аз. — Точно това си мислеше. Мразеше ме и в червата!

— Натали не те мрази, Атикъс.

Отговорих едва след като схрусках останалата част от коричката:

— На погребението беше готова да ме бичува, а вчера буквално гледаше през мен. Дори не пожела да вземе проклетата картина!

— И ти не можеш да й простиш, нали? — попита Бриджит. — Мъката и всичко останало…

— Но тя престана да ми говори!

— Доколкото разбрах, ти си я изненадал в службата в присъствието на клиент. Това едва ли е най-подходящото време. Не знаеш ли, че телефонът работи в две посоки? Би трябвало да й позвъниш предварително и да попиташ може ли да си поговорите.

Отнесох празната си чиния до умивалника, измих я и я сложих на сушилнята. Бриджит ме изчака да се върна и сложи ръка върху моята.

— Тя изпитва болка, когато те вижда, Атикъс. Ти беше най-добрият му приятел, винаги бяхте заедно. Натали просто не се е научила да те приема сам, без Рубин…

Кимнах с глава и тя отдръпна ръката си. Измих и нейната чиния и сервирах лазанята.

— С времето нещата ще се променят — добави Бриджит. — Тук няма място за нетърпение.

— Смъртта на Рубин наистина обърка живота ми — въздъхнах аз с тон, който излезе по-горчив, отколкото ми се искаше.

 

След като разчистихме масата, сварихме една кана кафе и напълнихме чашите си. Бриджит ме хвана за ръката и ме поведе към дневната. На пода пред дивана бяха положени три картонени кутии, опаковани като подаръци. Едната беше голяма, а другите по-малки. Бриджит ме целуна по бузата, прекрачи кутиите и се настани на дивана.

— Не трябваше да го правиш — промърморих аз.

— На моя рожден ден ти ме заведе на вечеря и на кино, а след това ми подари кутия шоколадови бонбони, които кой знае защо бяха кръстени „Животоспасяващи“ — изброи забързано Бриджит. — Защо просто не приемеш, че днес е твоят рожден ден?

— Защото не е — отвърнах аз.

— Точно затова го направих.

Бриджит поклати глава в престорено разочарование, после рече:

— Хайде, отвори ги. — Пръстът й се насочи към най-голямата кутия: — Първо тази.

Наведох се и я взех. И трите бяха опаковани в една и съща хартия за подаръци с нарисувани мечета с карнавални шапки и големи балони между лапите си. Разклатих кутията. Тежеше към две кила, а съдържанието й не издаде никакъв звук.

— Какво има вътре?

— Викат му „подарък“ — рече с гримаса Бриджит. — В някои страни съществува обичай когато човек харесва някого и иска да го зарадва, изхарчва малко пари за някаква промишлена стока с единствената цел да изпита удоволствие от жеста на подаряването. Този обичай е много стар и напълно в капиталистическите традиции…

— Благодаря, Маргарита Медичи! — кимнах аз.

Тя нетърпеливо преметна крак върху крак и стисна чашата между дланите си.

— Хайде, отвори я!

Открих първата лепенка и се заех да я отлепвам. Обувката на Бриджит започна да почуква по пода.

— Скъсай я, за Бога!

В кутията се оказа самолетче играчка — изтребител с делтаобразно крило.

— Страхотен е, нали? — извика Бриджит и плесна с ръце. — Дяволски страхотен, мамка му! Я отвори и втората кутия!

Във втората имаше кукла, изобразяваща популярния фентъзи герой Люк Небесния пътешественик.

Бриджит се изкиска, грабна жакета си от креслото и измъкна от джобчето му опаковка с четири АА батерии.

— Просто не можах да му устоя — обясни тя.

— Аха — рекох аз. Това беше единственото, което успя да излъчи блокираният ми от смайване мозък.

— Изненадах те, нали? — дари ме с широка усмивка Бриджит. — Но ти харесва!

Кимнах и на лицето ми изплува глуповата усмивка.

— Да отворя ли и последната кутия?

— Зависи дали първо искаш да си поиграеш със самолетчето — тайнствено отговори Бриджит. — Но ако я отвориш, връщане назад няма!

Взех най-малката кутия. Тя беше с размерите на аудиокасета, но много лека. Бриджит ме изгледа продължително и отклони поглед към играчките.

— Кокаин?

— Опакован като подарък? — отвърна с учудване тя. — Стига бе!

Разкъсах хартията и в ръката ми се озова кутийка с тридесет и шест презерватива.

— Малко ще му бъдат големички — рекох аз и махнах по посока на Люк.

— Не съм ги купила за Люк.

Прехвърлих кутийката в ръката си. Моментът беше приятен, наситен с очакване.

— Какво ще кажеш? — попита Бриджит.

— Мисля, че си права…

— Така ли?

— В смисъл че няма връщане назад — отвърнах аз и се изправих.

Бриджит остави чашата си на пода и също се изправи.

— Честит рожден ден! — прошепна тя и уви ръце около врата ми.

После вече не ни беше до приказки.

 

На другата сутрин времето беше отвратително. От небето се сипеше студен дъжд, примесен със суграшица. Това ме доведе до решението да прескоча един джогинг и да остана в леглото, притиснат до Бриджит. Кутията с презервативи лежеше на нощното ми шкафче. Отново правихме любов — бавно и без да се притесняваме от нищо. Изтече доста време преди Бриджит да каже, че ще ходи на работа, а аз предложих да направя кафе. Тя не си направи труда да използва халата ми и отиде гола в банята. Докато гледах след нея, забелязах малката розичка, татуирана високо горе на лявото й бедро.

Още едно откритие след изминалата нощ.

Направих кафе, изчаках я да излезе от банята и отидох да взема един душ. Мускулите на бедрата ми потръпнаха под топлата вода, но усещането беше приятно. Или казано по-точно — харесвах това, което усещах. Бях изключително щастлив, че Бриджит беше останала през нощта при мен.

Подсуших се, навлякох халата и тръгнах към кухнята.

Край масата седеше полковник Уат, строг и намръщен.

Още преди да отворя уста, той вдигна ръка и изръмжа:

— Изхвърли кучката, сержант! Трябва да поговорим!