Грег Рука
Търсачът (5)

5.

Само след десет минути бях мокър до кости, бесен и почти ослепял. С мъка запазвах равновесие по бързо заледяващия се път, псувайки последния шофьор, който мина покрай мен, без да си прави труда да заобикаля локвите. Очилата ми бяха покрити почти изцяло с лепкав сняг и това ме принуди да ги сваля. Започнах да ги почиствам, но в същия миг зад мен се разнесе боботенето на поредната кола. Не можех да направя нищо друго, освен да сгуша глава между раменете си и да вдигна ръце. Разбира се, това изобщо не ме спаси от калната вода, примесена с парченца лед, която ме оплиска.

Изругах за пореден път и вдигнах глава. Оказа се, че съм бил намокрен от джипа на Мур, който отбиваше на банкета двадесетина метра по-нататък.

Мамка му, рекох си аз и спрях на място.

Никоя от вратите не се отвори. Изгорелите газове от ауспуха останаха ниско над асфалта.

Отново тръгнах напред. Когато се изравних с джипа, дясната предна врата се отвори. Робърт Мур се беше навел над седалката, сух и добре затоплен…

— Влизай, приятел — подвикна ми той. — Нима искаш да се вледениш?

Избърсах леда от косата си и погледнах към двамата на задната седалка. Младежът зад Мур беше същият, който го беше придружавал в „Презрамката“. Той ми метна широка усмивка, обърна се и погледна през задното стъкло. Прецених, че едва ли е на повече от двадесет и една години.

Другият беше по-висок и по-възрастен — някъде към тридесетте, с кестенява коса и пронизителен поглед, закован право в лицето ми. Трябваше ми само секунда, за да разбера какво ме беше озадачило — дясното му око беше синьо, а лявото — кафяво.

И двамата бяха облечени като Мур — с удобни джинси и пуловери, някак небрежни, но впечатляващо чисти и спретнати. А мъжете, които ги носеха, приличаха на военни и със сигурност бяха такива.

Военни от британски произход.

— Хайде, че купето изстина — подкани ме Мур. — Влизай, ние не хапем.

Онзи с различните очи се разсмя и поклати глава:

— Дени хапе и още как!

Дени беше по-младият.

— Майната ти, Тери! — изръмжа той и смушка колегата си в ребрата. Изглеждаше разстроен като войник, когото са обвинили в хомосексуално поведение.

— Не мисля, че си негов тип — успокои ме Тери.

— Качваш ли се или не? — изгуби търпение Мур.

Какво пък толкова, рекох си аз. Които и да са, тези типове притежаваха достатъчно физическа сила да ме вкарат в джипа си, стига да искат. А може би щяха да ми кажат нещо, което не знаех.

— На твое място бих си сложил колана — промърмори Мур, след като се настаних до него и затръшнах вратата. — Тук пътищата са толкова шибани, че няма значение колко добър шофьор те вози.

Придърпах колана и го щракнах на корема си. Вентилаторът работеше на максимални обороти и изстрелваше горещ въздух към челното стъкло. Ледът в косата ми бързо се стопи и започна да се стича във врата ми под формата на крайно неприятни водни струйки. Огледах се с какво да почистя очилата си, не открих нищо подходящо и се задоволих с един от относително сухите краища на ризата си.

— Накъде си тръгнал? — попита Мур.

— Към влака.

Той ме огледа, преглътна въпроса, който очевидно се готвеше да добави, и изкара джипа на пътя.

— Благодаря — рекох.

— Няма проблем. Войниците трябва да си помагат. Полковникът каза, че си му бил бодигард.

— Така е.

— Адски шибана работа — кимна той с въздишка. — Особено когато охраняваш някой голям началник… Имал ли си такива проблеми?

— Не.

— Значи трябва да благодариш на Господ… Имаш ли нещо против да запаля цигара?

— Ти си платил наема за джипа — свих рамене аз.

— Така е — кимна Мур, измъкна пакет червен „Дънхил“ и тикна една цигара между устните си.

Колата поднесе на един завой, но той с лекота я овладя само с една ръка, докато с другата щракаше запалката. Чух как Тери се раздвижва зад гърба ми. Щракна още една запалка. Цигареният дим започна да танцува под струята топъл въздух, идваща от вентилатора.

— Можем да те откараме до града — промърмори Мур, изпускайки две плътни струйки през ноздрите си.

— Предпочитам влака…

— Ти решаваш, приятел — не настоя той.

Погледнах в огледалцето за обратно виждане и хванах физиономията на Дени. Очите му срещнаха моите, устните му се разтеглиха в усмивка. Изглеждаше толкова добронамерен, че аз се обърнах и рекох:

— Здрасти, името ми е Атикъс…

— Мамка му, къде останаха маниерите ми? — плесна се по челото Мур.

— Тъкмо щях да те попитам, шефе — ухили се Дени.

— Атикъс Кодиак, младежът, който се обади току-що, е рейнджър Едуард Дени, а този зад теб — рейнджър Терънс Ноулс… Момчета, кажете здрасти на Атикъс…

Разменихме си ръкостискания, по време на които забелязах, че и двамата са въоръжени с пистолети, а към коланите им са закачени дълги ножове. Забелязах и скъпите часовници „Ролекс“ на китките им. Опитах се да си спомня дали и Мур има такъв.

— Може ли да видя ножа ти? — обърнах се към Дени.

Младежът се поколеба и тогава се намеси Мур:

— Дай му го, момче. Какво би могъл да направи с него?

Дени ме дари с един овчи поглед и ми подаде ножа. Обърнах се напред и започнах да го изучавам. Беше точно това, което очаквах, и този факт изобщо не ме направи щастлив.

Ножовете са нещо като фетиш за професионалния войник — колкото по-опитен е, толкова по-голямо значение придава на избора на ножа. Тук изобщо не става въпрос за нож, който може да реже добре. А по-скоро за многофункционален инструмент, който трябва да бъде толкова закален, колкото — поне на теория — трябва да бъде и самият боец… Какъв е смисълът да носиш нож, който отказва да се отвори, след като си прекосил някое блато, ръждясва при първото потапяне под вода или се затъпява след първото прерязано гърло?

Ножът, който ми подаде Дени, беше идентичен с онзи, който предната вечер измъкна Белята, а вероятно и с ножовете на Мур и Ноулс. Този модел носи наименованието „Емерсън ББР-6“, като съкращението ББР означава „бой от близко разстояние“. Той е сгъваем, но може да се отвори с една ръка. Острието му е агресивно и изключително добре наточено, закалено до състояние, което го прави еднакво удобен за рязане, мушкане или кълцане. Разбира се, всички тези действия имат една цел — да отнемат живота на врага…

Този нож беше на изключителна почит в специалните части, точно както и часовниците „Ролекс“. Те просто искат най-доброто. Затова — подобно на ролексите — този нож е нещо като пропуск. Имаш ли него, значи си член на клуба. Имаш ли и двете, значи си заслужил специално уважение.

И така, аз пътувах в един автомобил с трима добре обучени бойци от специалните части. Единственият въпрос без отговор беше към коя група принадлежат, а това, което подозирах, никак не ми харесваше.

Затворих ножа и го върнах на Дени.

— Който рискува, той печели…

Момчето ме погледна многозначително, но не каза нищо.

— Разбра значи? — подхвърли Мур.

— И тримата сте от САС, нали? — попитах. Такъв въпрос не може да прозвучи небрежно, но аз въпреки това опитах.

— Да речем, хора със значки и поддържащи отлична форма — измъкна се Мур.

Отново насочих вниманието си към панорамата зад стъклото.

Това можеше да означава две неща. Първо, ако искаха да ме убият, значи вече съм мъртъв. Трима рейнджъри в един джип са напълно достатъчни, за да ми видят сметката с голи ръце, без дори да се изпотят. Това обясняваше злорадството на Белята предната вечер; при добро стечение на обстоятелствата бих го накарал здравата да се изпоти за парите си, но той откликваше на предизвикателството — един факт, който автоматично накланяше везните в негова полза.

Много неща намериха своето обяснение, но едновременно с това възникнаха хиляди нови въпроси.

Мур намали скоростта преди поредния завой. Колелата леко се подхлъзнаха, но послушно влязоха в коловозите.

— И ти ли си сержант? — попита Дени.

— Бях сержант — поправих го аз.

— Това малко или много остава за цял живот — обади се Мур, премествайки цигарата в другия край на устата си.

Замълчах.

Джипът се разклати и спря на малкия паркинг срещу гаровия перон. Моторът утихна, но вентилаторът остана включен. Стъклата бавно се замъгляваха въпреки струята горещ въздух, която ги обливаше. Светът навън сякаш се скри в мъглата.

— Сигурен ли си, че не искаш да те откараме до града? — попита Мур.

— Сигурен съм.

— Ако искаш, можем и да почакаме… Не ми се ще да те оставя на тоя перон, където със сигурност ще ти замръзне оная работа!

— Гадничко е — кимнах аз.

— И още как, мамка му! Прилича ми на едни учения в Северно море… Бил ли си някога в тая посока?

— Бил съм на учение в Аляска — отвърнах. — Никога през живота си не съм виждал по-гадно време!

— Там е страхотна красота — обади се зад гърба ми Ноулс.

— На която скоро ще й видят сметката — промърмори Мур. — Също като на Северно море — надупчиха го с шибаните петролни платформи и замърсяват водата с отвратителни гадости.

— Нека ти задам един въпрос, сержант Мур — рекох.

— Можеш да ми зададеш сто шибани въпроса, но само ако ме наричаш Робърт! — отсече той и махна с палец към задната част на колата: — Има кой да ме нарича сержант…

— Наред с още няколко имена — закачливо подхвърли Ноулс, а Дени се изсмя.

— Защо цяла бойна единица от САС се грижи за Ерика Уат, Робърт? — попитах аз.

Цигарата увисна на долната му устна. Миг по-късно ръката му я хвана и я размаза в пепелника.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че тази сутрин вие я взехте от входа на блока ми… Което означава, че снощи сте ни проследили. Ти и Дени бяхте в „Презрамката“ заедно с оня другия отворко, който налиташе да се бие. Какво го спря? Ти ли го предупреди, докато бях с гръб към вас?

В колата настъпи гробна тишина, нарушавана единствено от свистенето на вентилатора.

— Не мисля, че снощи някой ви е следил — отвърна с равен глас Мур.

— Значи твърдиш, че си я срещнал на гарата напълно случайно?

— Точно това твърдя, Атикъс.

Огледах се. От задната седалка мълчаливо ме наблюдаваха Дени и Ноулс. Благоразположението им беше изчезнало. Ноулс гледаше гърлото ми и вероятно се питаше какво ще остане от него, ако ми тресне един отмерен удар с ръба на дланта си.

Трима мъжаги, преминали подготовка в САС, срещу едно 15-годишно момиче. Едва ли може да се нарече състезание. Не си спомнях дали по тялото на Ерика се забелязваха някакви следи от насилие, но това не беше задължително. Ако са искали да я наранят, те са могли да го направят, без да оставят дори точица върху нея.

Отново спрях очи върху Мур. Никога не е разумно да дразниш член на британските специални части — независимо колко добра подготовка имаш. За Великобритания САС е това, което за Щатите са „тюлените“, Делта форс или зелените барети. Мнозина биха се обзаложили, че САС са по-добри от останалите, но аз предпочитах да се въздържам от мнение. През 1980 г. иранското посолство на улица „Принс Гейт“ 16 в Лондон беше окупирано от терористи, борещи се против аятолах Рухола Хомейни. След пет дни преговори те убиха един заложник и предизвикаха намесата на САС — облечени в черни гащеризони и всичко останало, както се полага. Разчистването на посолството им отне точно единадесет минути. Пет от шестимата терористи бяха убити, освободените заложници бяха двадесет и двама. Националната телевизия предаваше акцията на живо…

Благодарение на това предаване останаха известни подозрения, че петимата терористи бяха хвърлили оръжията си преди да бъдат застреляни.

Ако не са на върха на високата пирамида на военната служба, САС са най-малкото в подножието му. Те са суперподготвени, свръхрешителни, владеят до съвършенство изкуството на боя.

Което означаваше, че Мур и компания просто биха могли да сграбчат Ерика, да я прекарат през емоционално-физическата изстисквачка и да я върнат у дома, при татко. Разбира се, нямах представа какво би ги накарало да го сторят.

Фактически изобщо нямах представа какво става. Отново погледнах през страничното стъкло. Уат, Ерика, Мур. И тримата ме лъжеха…

Всъщност има ли някакво значение?

— Добре, няма значение — рекох и хванах ръчката на вратата.

— Но Ерика е добре, нали? — подхвърли Мур. — Прибра се у дома, жива и здрава…

Слязох от колата, обърнах се и рекох:

— Благодаря за превоза.

Мур кимна и извади нова цигара от пакетчето.

— Пак ще се видим, приятел…

— Сигурно — свих рамене аз, затръшнах вратата и се покатерих на дървената платформа. Насочих се към будката, на която беше окачено разписанието, сгуших глава в раменете си и се вмъкнах под малкото навесче. То, разбира се, беше напълно безполезно, тъй като суграшицата падаше под наклон. Джипът на Мур изръмжа, разплиска няколко локви и изчезна.

Последното, което видях, бяха извърнатите към мен лица на Дени и Ноулс.