Грег Рука
Търсачът (11)

11.

Малко преди единадесет на следващата сутрин потеглихме с двете коли към центъра на града. Дейл седеше зад волана на синия сааб на Йоси, а отзад бяхме ние с Ерика. Натали караше собствената си кола непосредствено след нас — едно черно спортно купе марка „Лексъс“. На седалката до нея седеше Йоси, пуснал обемистия сак между краката си. Всички носехме личните си оръжия, а радиостанциите в автомобилите бяха включени на директна връзка. Освен пистолета, аз си бях взел и торбата с оборудването за далечно разстояние.

Внимателно проверихме улицата преди да изскочим навън, но от рейнджърите на САС нямаше дори следа. Естествено, това не означаваше абсолютно нищо, но допълнително ме изнерви. Ако нещата зависеха от мен, изобщо нямаше да излизаме, но Ерика съвсем ясно даде да разберем, че останем ли у дома, ще ни стъжни живота.

Вечерта след разговора с Бриджит пуснах Йоси да си върви у дома. Натали и Дейл останаха в апартамента, а Ерика прие ситуацията като скрита покана за купон. В резултат отиде да си легне чак около един, следвана по петите от мен и Дейл. Натали ме събуди точно в пет. Отидох да взема душ и да се избръсна, а когато излязох от банята, спеше в леглото ми, издърпала одеялото над брадичката си. Йоси се върна в осем и двамата с Дейл останаха на пост, докато аз направих обичайната обиколка. Не открих никакви промени, ако не броим далеч по-дебелото снежно покритие на покрива.

Когато се прибрах, Натали вземаше душ, а Дейл беше при Ерика. Влязох в кухнята и направих закуска за всички. Запазихме пълната тишина до момента, в който Ерика се събуди — някъде около десет. Тя бързо направи сутрешния си тоалет, отказа да закусва и обяви:

— Искам да тръгваме за стрелбището.

И тръгнахме.

Трафикът беше нормален за късното утро в Манхатън. През нощта снегът беше спрял, видимостта беше добра. Ерика седеше кротко на мястото си, а аз се опитвах да не пропусна нито един детайл наоколо. Въпреки това изпитвах неприятното чувство, че изпускам повече, отколкото хващам. Не познавам персонален бодигард, който да не страда от параноя. По време на работа всеки от нас си има своите тревоги, които понякога са толкова дълбоки, че се превръщат в кошмари. За Натали например това са снайперистите. Тя прекрасно знае колко е трудно да спреш професионален стрелец с пушка в ръце. За други, например Йоси, най-големият кошмар са бомбите. Той непрекъснато си представя как някой лунатик насочва камионетка с двеста кила тротил право към някоя автобусна спирка. А Дейл ненавижда всякакъв вид тълпи.

Всеки гард си има свой собствен призрак.

Моят са колите. Или по-точно, страхът да не бъда атакуван, докато съм в кола. Не ги обичах и преди смъртта на Рубин, а след нея бях стопроцентово убеден, че съм прав да избягвам превозните средства от какъвто и да било вид. По мое мнение колата пречи на свободния избор на защитни средства, пречи на сливането с околната среда. От снайпериста се пазиш в укрития, работиш в екип с още няколко души или просто не му позволяваш да хване целта на мушката си. Бомбаджията можеш да отклониш в погрешна посока, можеш да обезопасиш клиента си, можеш да предотвратиш експлозията или пък да я предизвикаш преждевременно. Сред тълпата имаш право на избор — на дистанция, на начин на наблюдение, на различни прикрития.

Докато начините да се елиминира една кола са прекалено много. С мина, с гранатомет, с пътна бариера или друга кола. Една верига с шипове през асфалта е достатъчна, за да ви пръсне гумите, един куршум нанася непоправими щети на двигателя, а автоматчик на мотор може да ви пръсне главата от непосредствена близост и да изчезне. Освен това на пътя има куп народ, всеки затворен в своята малка вселена, опитвайки се да стигне по най-бързия начин от точка А до точка Б, без да го е грижа за околните.

Но няма как да минете без кола, особено ако се наложи да местите клиента си. Охранителните мероприятия са невъзможни в автобус или такси. Колата изпълнява ролята на необходимото зло и това е още една причина да я ненавиждам.

Напрежението ми явно се беше предало и на Ерика, която мълчеше и напрегнато слушаше радиообмена между Дейл и Натали.

— Такси вляво от теб, доста криволичи — обади се Натали.

— Виждам го.

Вдигнах глава тъкмо навреме, за да видя как колата се стрелва покрай нас, прекосява две платна и с рязко натискане на спирачките се мушка в празното пространство зад някакво друго такси. На задната седалка седяха трима души, двама от които бяха откровено ужасени. Вероятно бяха туристи.

— Светва жълто — обади се Дейл. — Спирам.

— И аз, точно зад теб.

Сложих ръка върху рамото на Ерика, готов да я запратя на пода при първата опасност. Натали и Йоси ни прикриваха откъм гърба, но фланговете ни бяха абсолютно незащитени. Всяка от колите в съседство би могла да се превърне в заплаха. Единственият път за бягство бе напред, по посока на оживеното кръстовище, където шансовете да бъдем убити също не бяха малки.

Но не се случи нищо. Светлините се смениха.

— Минавам — промърмори Дейл.

— Отзад е чисто — обади се Натали.

— Спокойно — подхвърли Дейл и потърси очите ми в огледалцето. — Всичко е наред, след малко ще бъдем там.

Не му обърнах внимание, защото забелязах една камионетка мазда, която изскочи от пресечката зад нас. Беше на две коли зад Натали и криволичеше по платното. Или търсеше да се мушне някъде, или шофьорът беше пиян.

— Отзад има една червена мазда пикап — казах на Дейл. — Поведението й не ми харесва.

— Чу ли това, Нат? — попита в микрофона Дейл.

— Потвърдено. Да скъся ли дистанцията?

— Не, запази я без промяна.

Чух смеха на Йоси в репродуктора, но не разбрах какво казва на Натали. Тя също се засмя, после подхвърли:

— Маздата си е наред. Според Йоси шофьорът се опитва да смени касетата.

— Значи няма от какво да се безпокоим — рече Дейл.

— Затваряй си устата и карай! — заповядах му аз.

— Добре, карам.

 

Спряхме пред входа на клуба на Чембърс стрийт. Натали закова на метър от нас и побърза да излезе. Йоси се прехвърли зад волана и подкара след Дейл. Щяха да паркират колите една до друга и да останат при тях през цялото време. На тръгване трябваше да ги повикаме по радиото.

Общинският стрелкови клуб „Райфъл енд Ган“ е незабележимо, но изключително сигурно място. Ню Йорк е известен с параноята си по отношение на огнестрелните оръжия, а клубът се охранява изключително добре. Достъпът се осъществява през остъклена блиндирана врата, която води към входен вестибюл и още една врата в дъното. Стъклото е изключително дебело, направено да издържи на масирана атака. Над вратата е окачена охранителна камера, която също е вкарана в кутия от специална стомана.

— Това ли е стрелбището? — нацупено попита Ерика, докато надничахме през вратата на фоайето. — Не ми прилича на такова място!

— Това е — уверих я аз и натиснах копчето на звънеца.

Не се чу никакъв звук, но пет секунди по-късно зажужа прекъсвач и аз бутнах вратата с рамо. Направих знак на Ерика и Натали и ги последвах. Спуснахме се няколко стъпала надолу и закрачихме по тесен коридор. Стените бяха голи, не се чуваше никакъв шум. Натали отвори следващата врата. Спуснахме се по други стълби — този път изключително стръмни и тесни. Ерика остана между Натали и мен.

Най-сетне се озовахме в някакво преддверие, очевидно под земята. Един глас зад нас отчетливо изрече:

— Трент, Кодиак. Водите си гостенка.

— Лони, това е Ерика — рече Натали.

Лони бе опрял лакти върху стъклената витрина с различни оръжия — висок метър и петдесет, с телосложение на варел за суров петрол и нито един косъм по главата. За да получи по-внушителна осанка, той обикновено използваше ниско столче, от което се надвесваше над плота на рецепцията. По време на работа винаги носеше на кръста си колт 45-и калибър с патрон в цевта. И той беше традиционалист като полковник Уат.

На стената зад него имаше три видеомонитора. Единият показваше пространството пред входната врата, другият — стълбището на първия етаж, а третият — тесните стълби, по които бяхме стигнали дотук. Охраната беше организирана така, че именно тези стълби трябваше да изиграят ролята на фаталния капан за всеки, който е достатъчно луд да нападне подобно място.

— Ерика! — рече Лони и протегна ръка. Момичето я пое и се намръщи от здравото му стискане. — Приятно ми е да се запознаем.

— И на мен.

Извърнах се и надникнах през плексигласовия прозорец. Направи ми впечатление, че нито едно от местата за стрелба не беше заето. Цялото стрелбище беше пусто.

— Ден за шоу — поясни Лони. — Колко мишени искате?

Натали ме погледна, но замълча.

— Една — отговорих по принуждение аз.

— Нали си навършила двайсет и една години, Ерика? — делово попита Лони.

— Навърших ги в края на септември — отвърна тя, без да й мигне окото.

— И аз така си помислих — кимна Лони и ми хвърли многозначителен поглед.

— Тя е отговорно момиче — казах аз и измъкнах портфейла си. — Искаме два комплекта очи и уши плюс двайсет и пет книжни силуета.

Лони повдигна едната си вежда, изсумтя и ловко прибра парите. После се наведе под рафта. Ерика ни хвърли победоносен поглед и нетърпеливо изчака появата на голата глава над тезгяха. Лони й подаде предпазните средства и тя учтиво му благодари.

— Избери си сам позицията — промърмори той и ми подаде книжните мишени.

Тръгнах към двойната врата, влязох в залата и се насочих към най-крайната позиция за стрелба, маркирана с номер 8. Ерика остана до стената и ме изчака да разопаковам предпазителите за уши и очи, после се приближи да ми помогне при зареждането. Натали подготви своето оборудване и натисна бутона, който стърчеше от плота. Закачи първата мишена, изпрати я на разстояние десет метра и се дръпна встрани.

Аз извадих амунициите от пистолета си, проверих цевта и сложих един пълнител с евтини патрони. Положих оръжието върху плота с цевта напред, спуснах наушниците и кимнах на Ерика:

— Давай!

Тя ме погледна, излезе на рубежа и внимателно взе оръжието.

— Няма петле — предупредих я аз. — Зарежда се с натискане на ръчката от вътрешната страна на ръкохватката. Дръж го надолу, докато се прицелиш, после натисни спусъка.

Тя кимна и вдигна пистолета, разнесе се леко металическо щракане. Стойката й беше добра. Внимателно се прицели преди да произведе първия изстрел. Надникнах зад рамото й едновременно с трясъка. Книжната мишена потрепна и в средната й част се появи кръгла дупка.

— Добре.

Тя кимна, но без да поглежда встрани. Зареди и продължи да стреля до изпразването на пълнителя. Не улучи само при последния изстрел, защото прибърза. После остави празното оръжие на плота и се обърна да ме погледне.

— Различно е — рече. — И много приятно…

— Радвам се. Искаш ли да стреляш още?

Ерика се обърна към Натали.

— Може ли да изпробвам твоя?

— Разбира се.

Натали изчака да презаредя, след което провери своето оръжие. Подаде го на Ерика и застана зад нея, готова с кратките напътствия за стрелба с глок. Момичето започна да стреля по същия методичен начин, както и с моето оръжие. Когато изпразни пълнителя, остави го върху плота и се обърна да погледне Натали.

— Вече можете да се оттеглите.

— Ще те изчакаме да свършиш — поклатих глава аз.

— Може ли пак да стрелям с твоя? — подхвърли тя към Натали.

Натали кимна и й подаде нов пълнител. Аз вдигнах празния и започнах да го зареждам с патрони, а през това време Ерика продължи да стреля. За около половин час изпразни шест пълнителя и надупчи още една книжна мишена, без нито веднъж да се разсее. Контролираше добре положението на дулото, личаха си ревностните уроци, които полковникът беше преподавал на своята дъщеря. В резултат тя наистина беше един добър и отговорен стрелец.

Когато опразни и последния пълнител, Ерика издърпа мишената и тримата се надвесихме над нея.

— Много добри групи — похвалих я аз.

— Наистина ли? Това го дължа на татко. Той ме научи как да търся десетката, а след това да я оградя с други попадения.

Едната вежда на Натали многозначително се повдигна.

— Имаш по-добро разположение на изстрелите от мен — казах аз.

— Сериозно?

— Да.

— Наистина е така — потвърди и Натали.

Ерика сведе поглед към мишената, после отново вдигна глава.

— Лъжете!

Натали само я погледна и поклати глава.

— В такъв случай направете по една серия, а след това ще сравняваме — предложи тя и се зае да поставя нова мишена.

Минута по-късно натисна копчето и рамката започна да се отдалечава. Спря я на около седем метра от рубежа. Мишената беше оборудвана със система за автоматичен подбор на дистанцията и предлагаше отстояние десет, двадесет и пет и петдесет метра от позицията за стрелба. Нашата работа обаче рядко изискваше такива дистанции и затова се упражнявахме основно на близка стрелба. Практиката сочеше, че най-често се стреля на разстояние от пет до седем метра, и ние се готвехме предимно за него.

Разбира се, аз отлично знаех, че ако се стигне до престрелка от толкова малка дистанция, едва ли ще имам време да извадя оръжието си…

С Натали се редувахме и изстреляхме някъде към двеста патрона за един час — обичайната ни норма по време на стрелкови упражнения. Започнахме с „двойки“ — максимално бързо изстреляни два куршума, след което преминахме на „вертикално проследяване“ — специфичен начин на стрелба с приближаване до мишената. Изпробвахме и двата варианта за бърз старт, наречен „позиция ниска готовност“ — с пистолет в кобура и в две ръце, после стрелба с удобната ръка, с неудобната ръка и постоянна промяна в позицията на мишената.

След края на всяко упражнение придърпвахме мишените до рубежа, предавахме ги на Ерика и я карахме да огражда с кръгче всяко попадение извън силуета. Тези мишени бяха идентични със силуетите, използвани от ФБР. Затъмнената им част покриваше централната нервна система на човешкото тяло и беше разделена на няколко секции, всяка от които носеше определени точки при попадение. При „вертикалното проследяване“ например целта е да се „изтегли“ една отвесна черта в корпуса от корема нагоре с надеждата, че в хода на този процес ще бъде елиминирана именно централната нервна система. Ако се получи, мишената пада и не се вдига повече. Край на проблема. Изстрелите в областта на слабините водят до вазомоторни попадения, които имат за цел да обездвижат жертвата. Попаденията в кардио-васкуларния апарат целят обезкръвяването на врага. Мишената остава в паднало положение петнадесет минути, понякога и повече, и отново се изправя. Това в нашата работа се случва изключително рядко.

За финал отдалечихме мишената на петдесет метра и я подложихме на снайперистки обстрел с бойни патрони. Когато изпразних пълнителя и понечих да придърпам рамката, Ерика ме докосна по рамото и попита:

— Може ли да опитам?

— Разбира се — кимнах аз, заредих нови патрони в пълнителя и отстъпих крачка назад.

Тя попипа наушниците си, сякаш да се увери, че са на място, прицели се и натисна спусъка. Веднага след изстрела се обърна към мен.

— Какво беше това?

— Други патрони. До този момент стреляше с евтина амуниция, която се използва по стрелбищата. Но този патрон беше боен, скоростта му е далеч по-голяма…

— И рита по-силно.

— Точно така.

Тя отново зае Стойка за стрелба и бързо довърши пълнителя. Поех пистолета от ръцете й, сложих му предишния пълнител и го тикнах в кобура. През това време тя повика рамката обратно и нетърпеливо свали книжната мишена. После и тримата се заехме с почистване. Събрахме гилзите от земята и ги пуснахме в оставените за целта кошчета, прибрахме и всички надупчени мишени.

Върнахме очите и ушите на Лони, а Ерика отново му благодари.

— Добре ли се забавлява? — попита я той.

— Страхотно!

— Можете да я водите когато си поискате — обърна се към нас Лони. — Тя е много добър стрелец!

 

Изчакахме появата на Дейл във входния вестибюл. Ерика направи кратък преглед на мишените, а ние с Натали просто стояхме встрани и се оглеждахме.

— Наистина съм групирала по-добре от вас — обяви минута по-късно момичето. — Но защо? Нали вие постоянно се упражнявате?

— Защото отделяш повече време на прицелването — отвърна Натали. — А ние стреляме бързо, надеждата ни е да улучим целта и нищо повече. Изобщо не мислим къде ще пласираме куршумите.

— Наблягаме на бързината — добавих аз.

— И не ви интересува къде улучвате, така ли? Просто стреляте по лошия, за да го свалите.

— Точно така — кимна Натали. — Искаме да го свалим по най-бързия начин. Ето защо когато Атикъс успее да му вкара два куршума и единият го улучи някъде в рамото, той пак ще падне и без него…

— Какво означава „без него“?

— Професионален термин, всички го използваме — измъкна се без конкретен отговор Натали. В следващата секунда радиостанцията й изписука и й спести подробностите.

— Готов съм — съобщи Дейл.

— Искам да пътувам с Натали — обърна се към мен Ерика.

— Сигурна ли си? — попитах. Промяната означаваше, че аз ще карам лексъса, тъй като ръцете на Йоси трябваше да бъдат свободни.

— Нищо лично — погледна ме съчувствено момичето. — Но ти си страшно изнервен.

— Той винаги е изнервен — подхвърли Натали. — Това е обичайното му състояние.

— Затова ми плащат — отвърнах аз.

— Е, сега можеш да се поотпуснеш — усмихна ми се Ерика.

 

САС ни удариха дванадесет минути по-късно.