Грег Рука
Търсачът (19)

19.

Отворих очи и първите хора, които видях, бяха детективите Морган и Хауър. Тя направи една крачка и се наведе над мен. Чертите й бяха приятно омекотени. Миг по-късно протегна ръка и ми постави очилата. Така получих възможност да се уверя, че нито са омекотени, нито са приятни.

— Ах ти, малко гадно лайно! — просъска вместо поздрав детектив Морган и се извърна към партньора си: — Бен, той дойде в съзнание.

Хауър се наведе над мен и размаха ръка:

— Здрасти, каубой! Как се чувстваш?

Изграчих нещо неразбрано и поклатих глава. Гърлото ми гореше, стомахът ми сякаш беше пълен с натрошени стъкла. Иначе всичките ми пръсти си бяха на мястото — дори и счупените.

Май още съм жив, мамка му!

— Сигурно иска вода — рече Хауър. — Всички, които излизат от упойка, са жадни.

— Така ли? — любопитно го погледна Морган.

— Абсолютно. Освен загубата на кръв, този човек очевидно се е разсъхнал. По тази причина са му сложени две системи…

— Разсъхнал… Тази дума ми харесва.

— Не е лоша. Сутринта я видях в календара си…

Двамата ме гледаха още известно време, после Хауър се обади:

— Може би трябва да му предложиш чаша вода или нещо такова…

— Това не е моя работа — отсече жената. — Освен това пет пари не давам дали ще се разсъхне или не.

— Да, ама ако искаш да говори, ще трябва да му дадеш нещо за смазване на гласните струни…

— Съмнявам се, че има какво да ни каже.

— Но трябва да го попиташ, нали?

Морган замислено навлажни устните си, после се наведе директно над лицето ми.

— Имаш ли какво да ни кажеш?

Гласът й ми се стори прекалено пронизителен и аз неволно се намръщих.

— Ето, виждаш ли? — подхвърли Хауър. — Дай малко вода на бедното каубойче…

— Ти му дай. Не искам дори да го докосвам.

Хауър поглади полуголото си теме, после пристъпи към подвижната масичка до леглото и напълни една пластмасова чаша от каната, поставена върху нея. И чашата, и каната бяха грозно кафяви, но това изобщо не смути детектива. Той пъхна ръка зад гърба ми, помогна ми да се надигна до седнало положение и тикна чашата в ръцете ми. Маркучите на системите бяха прикрепени с лепенки към ръцете ми, старата шина на пръстите ми беше подменена с новичко и лъскаво парче желязо, което превръщаше лявата ми ръка в нещо почти безполезно. Наложи се да хвана чашата отдолу. В корема си също усещах някакво стягане, сякаш вътрешностите ми бяха обхванати от странно възпаление. Направих опит да преглътна и усетих как застоялата вода се плъзга около голяма топка в гърлото ми. Голяма колкото грейпфрут.

— Така е по-добре, нали? — попита Хауър.

Отново се намръщих.

— Нали каза, че ще прояви желание да говори с нас? — обади се Морган. — До момента само прави гримаси, което едва ли може да се нарече вербална комуникация…

— Ти го каза — подхвърли колегата й.

— Добре де, какво толкова? Хайде да ме изправиш до стената!

Изпих водата и грейпфрутът се сви до размерите на портокал. Хауър взе чашата от ръката ми, а аз отново легнах.

— Дай му малко време, Елън — рече мъжът.

Елън Морган погледна часовника си, прехвърли погледа си върху мен и процеди:

— Хайде, започвай!

— Майната ти!

Преди да излети от устата ми под формата на звуци, гласът ми сякаш бе минал през едър гласпапир.

— Ще го убия това копеле! — извика детектив Морган. — Ще го убия на място!

— Малко е раздразнителен — подхвърли Хауър. — Все пак е бил прострелян…

— О, вярно бе! Бил е прострелян, пък аз забравих! Странно как се е стигнало дотам, след като той и приятелите му гърмят по улиците на моя град и след тях остават трупове без имена и документи!

Бях започнал да се унасям още в началото на тирадата й, но последната част от нея ме накара да се ококоря.

— Трупове ли? — изграчих.

— Само един — успокои ме Хауър. — Оня Джон Смит, дето го открихме в задната част на един надупчен като решето микробус близо до Ривърсайд Паркуей. Така поне го описаха вестниците: „надупчен като решето“… Човекът е убит от приятеля ти с онези уж учебни патрони.

— Това ли е всичко? — попитах аз, без да скривам нетърпението си.

— Може да има и още — проточи Морган. — Чакат да бъдат открити…

Не се споменава Ерика. Нито Даяна или полковника…

Затворих очи.

— Ей, къде тръгна? — грубо подвикна Морган.

— Уморен е. Остави го да спи…

— Къде съм? — попитах със затворени очи.

— В „Рузвелт“ — отвърна Хауър. — Преди четири часа те изкараха от операционната.

— Как…

— Какво как?

— Иска да разбере как е стигнал дотук — подхвърли Морган. — Нали така, мой човек?

Кимнах с глава. Или си помислих, че съм кимнал.

— Май лично си се свързал с рецепцията на „Бонавентур“ и си ги помолил да извикат линейка…

Не си спомнях подобно нещо.

— Коя е Даяна Борн? — попита Морган.

— Майка й — отвърнах.

Наложи се да повторя, тъй като първият ми опит прозвуча като нещо, което е доста далеч от английския.

— Майката на Ерика?

— Да.

— Кой те простреля, Атикъс? — попита Хауър.

— Майка й.

— Майката на Ерика? Майката на момичето?

— Д-да… Мисля, че беше тя…

— Можеш ли да я опишеш?

Отпадах прекалено бързо. Наложи се да ме питат три пъти за цвета на косата й, после някой ми свали очилата и до слуха ми долетя дрезгавият глас на Морган:

— За нищо не ставаш, мамка му! Хайде, оправяй се… Утре пак ще се видим.

Така и не разбрах кога са напуснали стаята.

 

Когато отново отворих очи, навън беше светло. Аналоговият часовник над вратата показваше десет и нещо, или единадесет и нещо. Без очила не бях в състояние да видя точното място на малката стрелка. Направих опит да се претърколя до странично положение, за да стигна до нощното шкафче, но ме спря гласът на Бриджит.

— Какво правиш?

Беше седнала в далечния ъгъл на помещението. Леко извит гръб в елегантния жакет, небрежно кръстосани дълги нозе. Оттласна се от страничните ръчки на креслото и се изправи.

— Аз ще ти дам… Нали искаш вода?

— Очилата — прошепнах.

Бриджит ми ги подаде, после плъзна пръсти по ръката ми и леко я стисна. Макар и едва доловимо, докосването изглежда я притесни. Докато си слагах очилата, тя скочи и тръгна към вратата.

— Ще повикам сестрата — рече.

— Мисля, че съм добре — отвърнах аз.

— Страхотен си, но въпреки това ще повикам сестрата — държеше на своето тя.

Вратата изскърца и се затвори, а аз легнах по гръб и се опитах да направя някаква рекапитулация. Системата на лявата ми ръка беше свалена, а кожата под лепенката адски ме сърбеше. Запитах се дали ще мога да я почеша. Едва сега разбрах какво е изпитвал Йоси със своите шевове. В главата ми цареше много по-голяма яснота. Не виждах нищо лошо да си лежа и да наблюдавам акустичните панели на тавана, изобщо не ми се мърдаше.

Бриджит се върна след дванадесет минути, водейки със себе си стройна петдесетгодишна жена в бяла престилка, която приличаше на баба ми. Сестрата се задълбочи в картона ми, а Бриджит се върна на стола в ъгъла и хвърли в устата си поредния бонбон.

— Господин Кодиак, аз съм Рене. Как се чувствате?

— Възпален.

Рене кимна с глава.

— Доктор Волат вече започна визитацията си и скоро ще бъде тук — рече тя. — Разкажете му подробно какво чувствате. Как е главата ви?

— Възпалена.

Сестрата отново кимна, очевидно напълно доволна от отговора. Отметна завивката и провери шевовете на корема ми, а аз получих първи шанс да видя раната си. Всъщност видях само едно — конците бяха черни. Рене ми измери кръвното, надникна в очите ми, провери пулса и дишането ми, а накрая и ориентацията. Когато й казах коя година сме и името на президента, тя успокоително ме потупа по ръката.

— Всичко е наред. Почивайте. — Обърна се към Бриджит и добави: — Не го уморявайте…

— Разбира се — кимна приятелката ми, едва изчака вратата да се затвори зад сестрата и се обърна към мен: — Ти си един невероятен тъпак!

Опипах с ръка чаршафите под главата си, открих ръчката за регулиране на леглото и избрах позиция, от която можех да я наблюдавам. Беше станала от стола и в момента дърпаше завесите от прозореца. Цветът им беше бледосин. От мястото си не можех да видя каква е гледката навън.

— Не зная как да се извиня, че ме простреляха — отвърнах. — Не беше нещо, на което държах…

— Морган и Хауър отказаха да ми дадат каквато и да било информация — каза с равен глас Бриджит, но аз я познавах достатъчно добре, за да усетя, че е бясна: — Попитах Нат и Дейл, но и те не знаеха нищо. Чакали те да се появиш вчера следобед, но това не станало…

— Бях възпрепятстван.

— Е, това вече е смешно, много смешно! — обърна се да ме изгледа тя. — Онези шибаняци от САС ли те подредиха така?

— Не. Мисля, че не са те…

Тя чакаше обяснението ми.

— Искам да ми направиш една услуга — рекох.

— Кой те простреля?

— Майката на Ерика. Даяна…

— Кога се вписа в картинката тая Даяна?

— Чакаше ме пред вратата… Онази вечер, когато се видяхме пред „Презрамката“. Вчера ме извика в хотела си и там започна всичко…

— Гръмна те, така ли?

— Да.

— А ти какво си мислеше, да те вземат мътните? Защо не взе подкрепление? Дейл, Натали, а да не дава Господ — дори и мен?!

— Не помислих за това.

Тя презрително изсумтя.

Посегнах да разтъркам очите си и металната шина се блъсна в очилата ми. Дадох си сметка, че лявата ми ръка просто не става за тази работа, и се отказах.

— По всичко личи, че в града действат два екипа от САС — рекох. — Единият работи за Даяна, която им е платила да отмъкнат Ерика от полковника. Тя твърди, че Уат е промил мозъка на момичето и го е накарал да я намрази. Това бил единственият й начин да спаси дъщеря си. Каза още, че би било изтезание, ако остави Ерика да живее с полковника до смъртта му…

— А наемането на убийци да я отвлекат не е изтезание, така ли?

— Не беше в състояние да разсъждава рационално.

— Без майтап? — вдигна вежди Бриджит. — Кажи нещо повече за двата екипа…

— Според мен единият се командва от Мур, а другият от Марк Стерит — човекът, който ми извади нож в „Презрамката“. Той работи за Даяна…

— Те са наемници, така ли? Тази жена е използвала наемници, за да отвлече собственото си дете?!

— Разполага с много пари. Не знам откъде ги е докопала, но явно има желание да ги похарчи. Предложи ми половин милион, за да я заведа при Ерика…

Бриджит се приближи и седна на края на леглото. Личеше, че се пази да не ме докосне.

— Полковник „Лошо отношение“ знае ли това?

— Мисля, че затова ме нае — отвърнах.

— Тая фамилия заслужава да я изправят до стената и да я разстрелят! — просъска тя.

— Без Ерика — рекох.

— Прав си. На Лолита й трябва една хубава терапия. Която да продължи поне две десетилетия…

— Тя е добро дете, но е объркана от това лашкане насам-натам… Бъди по-милостива към нея.

Бриджит понечи да каже нещо, после се отказа и бръкна в джоба си за пликчето с бонбони. Лапна един червен, замисли се за момент, после извади още един — зелен, свали опаковката и ми го подаде.

— Искам да ми направиш една услуга — повторих аз.

— Да намеря Лолита?

— Да.

— Предположих, че това ще е следващият ход…

— Събери Натали, Дейл и останалите, поискай помощ. Мур каза, че не иска Ерика и няма да й причини зло. Дори ако това е истина, остава опасността от Стерит и Даяна. Ако я пипнат първи, вероятно никога повече няма да я видим. Затова час по-скоро трябва да я открием.

Бриджит преметна червения бонбон и очертанията му за миг издуха бузата й.

— Добре, но имай предвид, че и те са ти доста ядосани. Най-вече Натали, която направо побесня.

— Вероятно защото не е успяла да го направи вместо мен — рекох.

— Забрави! — тръсна глава Бриджит. — Започваме още тази вечер, иначе никога няма да я открием.

— Обади се на твоята Елана, може и тя да помогне — предложих аз.

— Може би — кимна Бриджит и се изправи.

— Приятни забавления.

Тя ми хвърли гневен поглед, сякаш забележката ми беше докоснала оголен нерв. Излетя от стаята още преди да се наканя да й се извиня.

 

Спах някъде до средата на следобеда. Събуди ме появата на доктор Волат. Беше мъж на моята възраст с акуратно поддържана черна брадичка, която не го правеше нито по-стар, нито по-авторитетен. Той хвърли едно око на картона на таблата на леглото, опипа корема ми, прослуша гърдите ми и с доволна въздишка обяви, че съм най-големият късметлия в Манхатън.

— Правите упражнения, нали? — попита. — Лицеви опори, може би и тичате?

— Да.

— Това ви е спасило живота — кимна той. — Прострелян сте с куршум двайсет и пети калибър, който не е успял да пробие коремните ви мускули. Ако беше стигнал до пикочния мехур, сега нямаше да сте с нас. А дори и да ви бяхме спасили, трябваше да ви оперираме за имплантация на изкуствен мехур…

Не пожелах да използвам пълния капацитет на фантазията си, за да си представя какво означава това.

— Кога ще бъда изписан? — попитах.

— Бихме желали да останете тук още един-два дни, като минимум. След това ще можете да се приберете у дома и да се отдадете на почивка. Известно време ще изпитвате парене и болка в мускулите, но ако не се напрягате, бързо ще отмине…

— Може ли да си тръгна утре?

— Два дни — поклати глава доктор Волат. — Не ви съветвам да търсите начини за по-скорошно измъкване, защото това със сигурност ще доведе до усложнения. Има опасност да разкъсате пикочния мехур и ще си причините незабавен и тежък сепсис.

Обещах да бъда примерен пациент и доктор Волат се усмихна. Каза, че лъжа, тъй като от пръв поглед можел да познае кой е примерен пациент, а аз съм бил далеч от подобна дефиниция. После си тръгна, като ме предупреди, че утре по някое време щял отново да ме прегледа.

Малко след като се мръкна в стаята ми отново се появиха Морган и Хауър, които ме накараха да им разкажа версията си още веднъж и ме запознаха с последния развой на събитията. Всъщност развой почти нямаше. Не бяха открили никакви следи от Ерика, майка й или мъжете, които ме бяха обработили. Отнесоха яда и притесненията със себе си, а на мен оставиха страха…

Направих опит да се обадя на Дейл, след това на Натали и Йоси, а накрая и на Бриджит. Никой не вдигна. Оставих им послания, но никой не ми се обади.

Налегнаха ме черни мисли. Отново бях предал Ерика и тя беше изчезнала — сама или с майка си. Цяла нощ гледах дупчиците в акустичните панели на тавана. Времето сякаш беше спряло.

Ерика отново беше изчезнала…