Грег Рука
Търсачът (2)

2.

Цял месец след пожара, който изпепели стария ми апартамент във Вилидж, аз си търсех място за живеене, опитвайки се да постигна хармония между обичта си към големите пространства и цените на недвижимите имоти в Манхатън. Приятелката, която ми беше намерила тази служба в „Презрамката“, ме свърза с някаква агенция за недвижими имоти и изведнъж се сдобих с четиристаен апартамент в Мъри Хил. Вместо наем приех да се грижа за охраната на сградата и да давам безплатни консултации на собствениците. Не можех да се оплача, защото имах дом — нещо, с което малцина в този град можеха да се похвалят.

Да не говорим за Ерика.

Отключих вратата, щракнах електрическия ключ и я пуснах да мине. Тя направи няколко крачки, оглеждайки се във всички посоки.

— Много е гот — рече.

— Радвам се, че ти харесва.

Държах апартамента едва от два месеца и одобрението й беше важно за мен просто защото сам не знаех какво да мисля за придобивката си. Всичките ми притежания се бяха превърнали в пепел, а след като получих чека от застраховката, не ми оставаше друго, освен да се заловя да изграждам наново капаните, от които се състоеше животът ми. До този момент пазарувах абсолютно безразборно, но все пак бях успял да обзаведа кухнята и спалнята. Дневната и спалнята за гости обаче се нуждаеха от още доста работа.

Залостих вратата, а Ерика започна обиколката си — спалнята, кухнята, банята, стаята за гости и най-накрая дневната. Поклати глава при вида на евтиния диван, който бях опрял срещу радиатора до една от стените. Той беше останал от предишните наематели, а аз все още не бях намерил време да го смъкна четири етажа по стълбите и да го оставя на тротоара. Освен това се оказа изненадващо удобен.

— Това вече е патетично — обяви тя.

— Но удобно.

В другия ъгъл бяха струпани материалите за рисуване — три навити на руло платна, сгъваем статив, две оплескани палитри и кутия с бои. Апартамента във Вилидж делях с приятеля си Рубин, чиито лични вещи също изгоряха. Но впоследствие се оказа, че той държи някакво студио в Челси и не проявява интерес да се рови в боклуците. Така оцелелите му неща останаха у мен. Единствената друга вещ, която заслужаваше някакво внимание, беше масленото платно на стената срещу прозореца. Състоеше се от две части в отделни рамки и приличаше на карикатура. На първата беше изобразена добре поддържана ръка, която държеше сложен полуавтоматичен пистолет, изобразен с всички детайли. Ръката току-що беше натиснала спусъка, а от затвора излиташе гилзата. Пистолетът беше насочен към втората рамка, на която в пълен фас беше нарисувано изненадано лице. Куршумът излизаше от другата страна на рамката, след него личеше бледа кървава следа, в която се различаваха дребни парченца човешка тъкан. Повечето от приятелите ми възприемаха картината като гадна, но аз си я харесвах. Изражението на жертвата беше по-скоро на нетърпелив гняв, отколкото на страх или нещо друго. Сякаш казваше: най-сетне, точно това ми трябваше!

Познавах това чувство много добре, изпитвал го бях нееднократно.

Ерика се изправи в средата на празната стая, помръдна с рамене да свали якето ми и седна на дивана с подвити крака. Полата й се вдигна нагоре, но тя не направи опит да я придърпа. Очите й се спряха на картината.

— Готина е…

— Гладна ли си?

— Да.

Вдигнах якето и го отнесох в кухнята. По-рано през седмицата бях заковал закачалка зад вратата и сега се възползвах от нея. Отворих хладилника и наврях главата си вътре. Открих кутия пиле по китайски и една сода, извадих вилица от чекмеджето и ги понесох към дневната.

— Нямам кой знае какво. Ще трябва да напазаруваме…

Тя пое кутията от ръцете ми, каза едно „мерси“ и започна да яде. Върнах се в кухнята за хартиена кърпа, която би могла да използва вместо салфетка. Подадох й я, после седнах на пода до радиатора с лице към нея.

Ерика избърса устата си, махна с вилицата по посока на картината и попита:

— Рубин ли я нарисува?

— Да — кимнах. Останах изненадан от факта, че го помни. Беше го виждала само веднъж, преди повече от четири години.

— Как е той?

— Мъртъв е — рекох.

Тя ме погледна така, сякаш очакваше да се шегувам. Увери се, че не е така, и унило попита:

— Кога?

— Преди три месеца, вече почти четири…

— Как?

— Изпълнявахме задача, охранявахме една жена. Някакъв тип заложи бомба под колата, а Рубин пое цялата сила на взрива…

Не ми се говореше на тази тема и Ерика изглежда го разбра. Порови известно време с вилицата в полупразната кутия, набождайки малки късчета пилешко месо.

— Беше добър човек…

— Даа… — проточих аз. — Странно, че го помниш.

— Направи ми впечатление — усмихна се тя на кутията.

— Трябва да поговорим за теб.

Ерика поклати глава, косата й се разлюля наляво, после надясно, в опасна близост с китайската манджа.

— Ерика, ако баща ти се опитва да те насилва…

— В момента не ми се говори по този въпрос — прекъсна ме тя.

— Трябва да ти намерим място за живеене — настоях аз. — Не искам да си на улицата, още по-малко искам да си отработваш спането!

— Ще остана тук — каза тя, погледна ме и побърза да добави: — Или не ме искаш?

— Можеш да стоиш колкото си искаш — уверих я аз.

— Тогава защо ме гледаш толкова стреснато? Не ме ли искаш?

— Не съм убеден, че това е най-подходящото място за теб — признах аз. — Нищо друго нямам предвид…

— Мястото е добро колкото всяко друго, Атикъс. Ще си живеем като едно време в Мериленд. Ти и аз, само двамата. Баткото и малката му сестричка. Ще бъде майтап, както някога. Само дето няма да я има мама. Но това не е проблем, нали? Тя вече не ни трябва…

Говореше искрено и отново се превърна в онова малко и сладко момиченце, което помнех. Неволно се усмихнах и изведнъж разбрах колко много се радвам да я видя. Тя го усети и ме дари с онази топла и широка усмивка, която толкова много приличаше на усмивката на майка й.

— Ето, виждаш ли? Идеята ти хареса. Ти и аз. Помисли си само колко ще ни е гот заедно!

— Има едно малко и незначително нещо, на което му викат живот — рекох. — Всеки го има, имаш го и ти… А той е изграден от дреболии като училище, задължения и така нататък…

— Това можем да го уредим.

— Това е сериозна работа, хлапе — поклатих глава аз. — Може да ни е страшно гот, но проблемите ти няма да се решат сами. При всички случаи ще трябва да се разберем с полковника…

— Той не е важен — тръсна глава Ерика. — Върши това, което знае, и никога няма да се промени. А и какво би могъл да направиш, по дяволите? Да му счупиш носа като на онзи тип в бара? Нека да остана тук, Атикъс. Всичко ще бъде наред. — Надникна в празната кутия, пусна я на пода и отпи глътка сода. — Отдалеч ти личи, че имаш нужда от компания.

— Така ли?

— Ще трябва да обзаведем стаята ти за гости — заговори делово тя. — Вътре няма абсолютно нищо, по дяволите!

— Има бюро.

— Да, ама без стол. Ще я обзаведем, Атикъс. И тя ще стане моята стая. Ще намерим някой футон или легло, ще вкараме и истински диван. Господи, ти май нямаш дори телевизор, а?

— Наистина нямам.

— Ще преместим тук уредбата от стаята ти, за да я ползваме заедно… Бива ли я?

— Да — кимнах аз.

— Добре. Значи не сме тотално прецакани. Но ще ни трябват телевизор и видео.

— Плюс малко дрехи за теб…

— Не ти харесват дрехите ми, а? — погледна ме тя, после на лицето й се появи усмивка: — О, да, забравих… — Пръстите й отново докоснаха зърната.

Поклатих глава.

— Какво ще кажеш? Не са лоши, нали? Точно като на мама… — Изправи се, зае разкрачена поза и се изпъчи. После вдигна ръце над главата си, сякаш искаше да се протегне. Коремът й се оголи, а гърдите й изглеждаха смачкани. — Точно като на мама — повтори тя. Кафявите й очи със златни точици непрекъснато ме фиксираха.

Наведох се да вдигна празната кутия и книжната кърпа, после станах на крака.

Тя заряза предизвикателната поза и попита:

— Изчервяваш ли се? Нима великият Атикъс се изчерпи?!

— Атикъс отива да изхвърли тези неща в боклука — рекох аз и тръгнах към кухнята. — А ти ще легнеш да поспиш…

— Ама ти наистина се изчерви! — ахна тя и се втурна подире ми. — Защо?

— Защото съм скромен. Преди да си легнеш ще искаш ли чаша вода или нещо друго?

— Не си чак толкова скромен — отсече тя, подскочи и седна на кухненския плот — непосредствено до мястото, на което се бях навел към кофата за боклук. — Мислиш ли, че съм хубава?

Пръстът й опипа една дупка в мрежестите чорапи, а аз само извъртях очи.

— Не, сериозно, хубава ли съм?

— Да, мисля, че си хубава, Ерика.

— Искаш ли да ме изчукаш?

Върнах кутийката сода обратно в хладилника, затръшнах вратичката и се изправих. Седнала на плота, тя се беше изравнила с мен. Изражението й беше адски сериозно.

— Не.

— Защо?

— Извън проблема с непълнолетието ти? — пожелах да узная аз.

— Разбира се, ако това изобщо може да бъде проблем…

— Не мисля за теб по такъв начин…

— Но би могъл…

— Не, не бих могъл.

Тя се замисли за момент, после се смъкна от плота, обърна ми гръб и тръгна към средата на помещението. Събра краката си, сякаш изпълнявайки команда „мирно“, после се отпусна на колене. Отметна ръцете си назад, кръстоса китките на кръста си, с дланите навън. Отметна коса и бавно опря лявата си буза в дъските на пода. Коженият колан влезе в контраст с косата и кожата й, а диамантеното пръстенче се обърна нагоре и изведнъж стана леснодостъпно.

— Хората казват, че съм доста добра — промърмори от тази поза Ерика.

— Никак не е забавно — уверих я аз.

— Можеш да го направиш директно… — Тя събра колене и задникът й се вирна още няколко сантиметра нагоре.

— Ставай! — заповядах аз.

Това беше поза на абсолютно подчинение. На животно, което очаква обладаване от друго животно. Стана ми гадно. Най-много се дразнех от факта, че ме пробва по този начин.

Тя облиза устните си като героиня от долнопробно порно, обръщайки се да ме погледне покрай вирнатия си задник.

— Това заповед ли е, господарю?

На вратата се почука.

— Надървям ли те, господарю?

— Ставай, Ерика!

— Хайде, започвай ме! — простена тя и посегна към ципа на кожената си пола. На вратата отново се почука. — Да отворя ли, господарю?

— Не, Ерика! Бъди така добра и…

Тя извърна глава към коридора и изкрещя:

— Заети сме!

После ме дари с усмивка и продължи да си смъква ципа.

Насочих се към антрето и отключих входната врата, вдигайки максимален шум. Надявах се, че полата на Ерика ще остане на мястото си — от страх или срам.

— Заети сте? — попита Бриджит Логън. Изглеждаше така, сякаш отдавна трябва да е в леглото.

— Не го казах аз — отвърнах и се дръпнах да й направя път. Лъхна ме миризма на свеж шампоан. — Имам си гостенка…

— Това и сама го разбрах…

Ерика беше там, където я бях оставил. Полата й, слава Богу, беше на мястото си, но компрометиращо зееше отзад. Виждаха се черните й бикини, които не скриваха почти нищо. По кожата й личаха стари поизбледнели синини.

— И нея ли да обслужа, господарю? — попита Ерика.

Бриджит се обърна и заби поглед в лицето ми.

— Бриджит Логън, Ерика Уат — представих ги кратко.

— Очарована съм — процеди Бриджит.

— Разрешено ли ми е да говоря, господарю? — попита Ерика.

— Разрешено ли й е? — пожела да узнае и Бриджит.

— Не ми помагаш! — мрачно изръмжах аз.

— Той току-що започна да ме възпитава! — гордо й съобщи Ерика.

— Достатъчно! — изгубих търпение и я дръпнах да стане. Тя се подчини, забила очи в пода. Полата й остана събрана високо около бедрата.

— Ще ме биеш ли, господарю? — попита тя с надежда в гласа. — Ще ме накажеш ли за неподчинение?

Бриджит се ухили и си взе една бира от хладилника.

— Не бързайте, ще почакам — подхвърли тя и се насочи към хола.

Поведох Ерика към спалнята, посочих й ъгъла и се заех да разгъвам леглото.

— Това гаджето ти ли е? — попита тя.

— Приятелка ми е — отвърнах.

В сравнение с хола тази стая беше направо претъпкана с мебели. Ерика се принуди да заеме позиция между бюрото и гардероба, за да ми направи място за постилане на чаршафите. Взех една от трите възглавници на леглото, а към нея прибавих едно одеяло от гардероба. Напоследък обръщах специално внимание на начина си на живот, опитвайки се да го отдалеча от навиците на войнишката служба, но все още продължавах да оправям леглото си като по конец. А допълнителните възглавници си бяха направо лукс.

— Ще дойдеш ли да си легнеш при мен, когато тя си отиде?

— Ще спя на онзи диван, който нарече патетичен. В банята има чисти кърпи, кухнята е на твое разположение. Утре сутринта ще закусваме навън, стига да искаш. И хубавичко ще си поговорим.

Тя седна на леглото и започна да развързва връзките на ботушите си.

— Сърдиш ли ми се?

— Утре ще говорим — отсякох аз, навих одеялото на руло и се насочих към вратата.

— Атикъс!

— Какво? — обърнах се с въздишка.

— Липсваше ми…

— Ще се видим утре — отвърнах аз, поколебах се за миг, после погледнах в очите дъщерята на Даяна и тихо добавих. — Ти също ми липсваше…

 

Бриджит се беше разположила на мястото, на което преди малко седеше Ерика, изтегната по гръб, а дългите й крака опираха в пода. Останах на място няколко дълги секунди просто за да я погледам. После пристъпих навътре, а коремните ми мускули се свиха от приятно очакване. Тя ми хвърли продължителен поглед и се усмихна:

— Не е ли малко младичка за теб?

— Това е дълга история — отвърнах с гримаса.

— И аз съм ти приготвила една история, затова съм тук — рече тя. — Всъщност защо съм тук според теб?

— Мисля, че Бъртън ти е завъртял една шайба от „Презрамката“ и ти е казал, че човекът, когото си му препоръчала за баунсинг, е предизвикал побой в заведението, а след това е изчезнал…

Бриджит опипа халката на лявата си ноздра.

— Проявил си нюх — рече. — Бягството ти е станало броени минути преди масовото изтегляне на посетителите.

Върнах се на мястото си в ъгъла, седнах на пода и сложих одеялото и възглавницата до себе си.

— Ще бъде ли правилно, ако заключа, че бягството ти от клуба има някаква връзка с провокативно облечената нимфетка, която ти се предлагаше в момента на появата ми? — попита Бриджит.

— Да.

Тя плъзна длан по блестящата си черна коса и ми хвърли изпитателен поглед. Отвърнах му, просто защото на този свят има и далеч по-лоши неща от един поглед. Бриджит е колкото мен — на двадесет и осем години, горе-долу със същата височина, но доста по-слаба. Лицето й представлява красив овал, с малка уста и сочни устни, решителна брадичка и най-яркосините очи на света. И двете й уши са жестоко надупчени и по тях на различна височина висят халки и пръстенчета. Тази, която е окачена на лявата й ноздра, е най-тъничката и най-малката от всички. Не знам как го постига, но благодарение на нея лицето й изглежда още по-хубаво. Друга подобна халка има на пъпа и доколкото съм я разглеждал, тя има абсолютно същия ефект върху тялото й. Фактът, че е облечена в сиво долнище на анцуг и тениска с надпис „Станфорд“ под колоездачното яке, категорично доказваше, че телефонното обаждане на Бъртън я беше вдигнало от леглото.

И на всичкото отгоре пак изглеждаше чудесно.

— Каза да ти предам да не ходиш на работа утре вечер — най-сетне се обади тя.

— Уволнен ли съм?

— Изритан си — кимна тя и почука с нокът по кафявото стъкло на бутилката. Харесвах ръцете й, особено дългите й тънки пръсти. — Искаш ли да говоря с него?

— Не си прави този труд.

— Но какво ще работиш?

— Все ще намеря нещо.

Звукът, който издаде, беше твърде близо до презрителното сумтене.

— Какво? — погледнах я аз.

— Пак ли ще се задоволиш с някой баунсинг?

— Може би, ако не намеря нищо друго…

— Започвам да се тревожа за теб — въздъхна Бриджит. — Защо не си потърсиш истинска работа? Защо не се заловиш с охрана?

— Защото не съм в настроение за такава работа.

— Ти си личен бодигард, който би трябвало да си изкарва хляба именно с охрана, но въпреки това не си пипнал работа след смъртта на Рубин! Не е ли време отново да яхнеш коня, който те е хвърлил? — докато казваше всичко това, очите й бяха заковани в кутията с боите.

— В момента нямам интерес към охраната на когото и да било — кисело отвърнах аз.

Очите й се преместиха върху двойната картина на стената.

— Ако това е начин да се самонаказваш заради смъртта му, постъпваш глупаво — тихо промълви тя.

— Наистина би било глупаво, но случаят не е такъв.

— Не е ли?

— Не.

Тя недоверчиво поклати глава, но явно не пожела да ми каже в очите, че съм лъжец.

— Заради нея ли напусна клуба? — попита. — Заради Ерика?

— Да. Искаше да се върне обратно…

— Мислех, че нямаш проблеми по отношение на програмата.

— И наистина нямам. Но тя е на петнадесет. Не знам как е успяла да влезе, но страшно много държеше да се върне. Не можех да й го позволя…

— Можеше да я качиш на някое такси и да се върнеш на работа…

— Я по-спокойно — започнах да се ядосвам аз. — Тя не би се прибрала у дома. Не съм напуснал работното си място защото така ми се е приискало. Дължа на Ерика известна лоялност, а тя се нуждаеше от помощта ми.

Бриджит извърна глава към спалнята ми.

— Петнайсетгодишна ли каза?

— Аха.

— Не изглежда на толкова…

— Знам.

Очите й най-сетне се спряха директно върху мен.

— И така, коя е тя?

— Баща й беше полковник в Пентагона. Едно време охранявах него и цялото им семейство. Ерика каза, че вече се е пенсионирал… Каза ми още, че е била обект на насилие от негова страна и затова е избягала от дома си.

— Наистина ли я насилва? — вдигна вежди Бриджит.

— Не знам. Полковникът е голям мръсник, двамата трудно се понасяхме. Но съм сигурен, че докато бях негов охранител, той не я е докосвал с пръст. Ако Дъг Уат действително е упражнявал някакво насилие над нея, започнал е да го прави след развода си с майка й…

— А къде е майка й?

— Един Бог знае. Ерика казва, че не знае и не я интересува.

Бриджит довърши бирата си и започна да разглежда етикета.

— Познавам някои хора от Социалното — промърмори след известно време. — А и един-двама наистина добри адвокати на деца.

— Мисля, че ще се справя и без чужда помощ — рекох. — Предложих ида остане тук, докато разбера каква е работата.

— Звучи добре — кимна тя. — Сигурен ли си, че не искаш да поговоря с Бъртън?

— Сигурен съм. Според мен той преиграва, но тази вечер един тип наистина извади нож в заведението му и той има причини да е ядосан.

— В такъв случай ще се прибера у дома, защото адски ми се спи.

Бриджит ми подаде бутилката, изчака ме да я изхвърля и се насочи към вратата. В коридора изведнъж се обърна, обви ръце около шията ми и ме целуна. Овладях изненадата си сравнително бързо и успях да отговоря на целувката й. Тя се дръпна назад и плъзна пръст по носа и устните ми.

— Ще ти звънна утре, жребецо — рече. — А по-късно през седмицата може и да вечеряме заедно…

— С удоволствие.

— Че как иначе? — усмихна се тя, обърна се и си тръгна.

Останах да гледам как прекосява площадката. Обърна се да ме дари с една последна усмивка и се затича надолу. Гуменките й скърцаха по мозайката.

Сложих резетата, поколебах се дали да надникна в спалнята при Ерика, но се насочих обратно към хола, гасейки лампите по пътя си. Отблясъците от уличното осветление бяха достатъчни, за да мога да се ориентирам. Направих си легло, включих радиатора и започнах да свалям обувките и панталоните си. Това може би беше рисковано, но не вярвах Ерика да възприеме боксерките ми като знак за превъзходство. Свалих очилата си и ги тикнах под дивана, за да не ги настъпя сутринта. После се изтегнах по гръб.

Радиаторът тихо съскаше и пропукваше, а аз чаках съня. Представях си колко приятна може да бъде една вечеря с Бриджит. Когато Рубин умря, ние бяхме на път да станем много близки. След пожара се пренесох при нея и останах там, докато ми помогна да си намеря този апартамент. Оттогава насам непрекъснато се опитвахме да възстановим почвата, която смъртта му измъкна изпод краката ни, питахме се какво означаваме един за друг и какво бихме искали да означаваме.

После се върнах към годините си в армията, когато се запознах с Ерика и бях близък с майка й и баща й. Бях служил с неколцина много добри хора, между които и Рубин. Споменът за него отново нахлу в душата ми — както всяка нощ. Сърцето ми пак се сви от мъка, в главата ми отново се появи въпросът дали някога ще си простя, че станах причина за смъртта му…