Грег Рука
Търсачът (26)

26.

Работата е там, че всичко се връзва — обясних на Бриджит. — Всичко си има смисъл, но аз съм един проклет глупак! Като се обръщам назад, мога да видя всички онези неща, които съм изтълкувал погрешно, които съм пренебрегвал: моите усуквания и неговите тромави лъжи. Всичко беше страшно очевидно, съвсем под носа ми, но аз го отричах с убеждението, че ако има нещо, той би ми казал. Беше най-добрият ми приятел и непременно би ми казал.

Бриджит седеше срещу мен и мълчаливо ме наблюдаваше.

Огледах стаята, после и коридора, в дъното на който стояха на пост Дейл и Мур. Беше тихо. Ерика може би вече спеше в стаята си под бдителната охрана на Йоси пред вратата. Бяхме само двамата с Бриджит и аз се опитвах да обясня защо съм толкова ядосан.

— Той знаеше! — продължих разпалено. — Това ме дразни най-много, това ме кара да го изкопая от гроба с единственото желание да го заплюя в лицето! Знаеше, че се виждам с Даяна, знаеше какво изпитвам към нея, но въпреки това не се е поколебал да я изчука!

Бриджит кимна.

— Направил е съзнателен избор. Изборът да ме предаде. И отнесе малката си тайна в гроба.

— Яд те е, че го е направил, или че не ти е казал? — погледна ме Бриджит.

— Какво значение има това, по дяволите?

Тя отново кимна, а аз потръпнах от гняв. Имах чувството, че говоря пред терапевт, на когото плащам.

— Напусна армията преди мен. А когато и аз напуснах, именно той предложи да живеем заедно в Ню Йорк. Беше най-добрият приятел, който някога съм имал, беше човекът, с когото споделях всичко, до най-малките подробности. И въпреки това не ми каза. Превърна приятелството ни в една измама.

— Не е било измама — поклати глава Бриджит. — Не го познавах добре, но съм абсолютно сигурна, че приятелските ви чувства бяха взаимни.

— Защо тогава не ми каза за нея? Защо скри?

— Вероятно се е страхувал да не го приемеш зле, да не разруши приятелството ви. Нямаше много близки хора около себе си, нали?

— Мога да го разбера, че отначало не ми е казал нищо. Мога да приема, че страхът го е накарал да мълчи. Но той умря, без да ми каже нищо, Бриди. Умря с надеждата, че това ще си остане скрито и погребано, че аз никога няма да разбера. А това се нарича страхливост. Това е недостойно поведение. Много недостойно!

— Но ти не знаеш какво би станало, ако той беше жив — настоя тя. — И аз съм губила близки хора. Разбрала съм едно: не бива да се връщаш в миналото и да обсъждаш онова, което мъртвите не са сторили. Това е напълно безсмислено, не води до никъде. Ти можеш да съжаляваш, но не знаеш какво би направил Рубин, ако беше останал жив…

Запазих мълчание. В гърлото ми пареха сълзите, които никога нямаше да пролея.

— В крайна сметка всички ни предават — добави Бриджит. — Трябва да се примириш с това, Атикъс. И да пораснеш.

На това нямах отговор. Възцари се тишина. Опитвах се да подредя мислите и чувствата, които ме вълнуваха. Не се получаваше. Нямаше яснота, всичко беше адски объркано.

Станах, взех си якето и тръгнах към вратата.

— Отивам си у дома — рекох. — И без това тук съм напълно безполезен… Имам нужда от малко уединение. Звънни на Натали и я извикай да дойде.

— Ако изчакаш, докато пристигне, бих могла да дойда с теб — предложи Бриджит.

— Не, не. Наистина искам да бъда сам…

— Добре, сега ще й позвъня. А ти ще се оправиш, нали?

— Да, разбира се — кимнах. — Ще тръгна пеша с тайната надежда, че някой ще се заяде с мен. За да мога да го пребия, разбира се…

— Вземи такси — посъветва ме тя.

— Върви по дяволите! — отвърнах аз и затръшнах вратата зад гърба си.

 

В армията Рубин можеше всичко.

Откри черния пазар на доста ранен етап, усъвършенства бартерната система и се превърна в един от многото бойци, които играеха играта на търсенето и предлагането като истински експерти. По време на ученията по програмата „Обучение за напреднали пехотинци“ именно той беше човекът, който ни доставяше бира директно на полето. Фалшификаторските му умения бяха направо фантастични. Подправи личната карта на наш общ познат по начин, който му осигури оставане в армията до края на века, изготвяше фалшиви документи просто така — за забавление, пускаше фалшиви молби за кредитни карти, издаваше фалшиви заповеди за трансфери и още куп такива неща. Разполагаше с екземпляри от всички възможни видове бланки и формуляри, а с добър ксерокс можеше да изработи писмо с подписа на главнокомандващия на запасните сили, в което и самият генерал няма да се усъмни. С такива неща се занимаваше. Разбира се, деветдесет процента от тях бяха незаконни, но рядко причиняваха вреда. Бяха му пуснали заповед за шофьор в Пентагона горе-долу по същото време, когато аз получих назначението си при полковник Уат. Разбира се, това беше официалната му длъжност, нищо повече.

Основната дейност на Рубин беше да прави далавери, да предлага услуги на определени хора и да им иска услуги в отговор. Ръководеше се от един основен закон, върху който според него се крепеше цялата система: „Във войската нищо не се получава даром.“ Въз основа на този закон беше дефинирал и още един: „Аз съм човекът, който може да достави всичко на всеки“…

 

— Дръж — рече Рубин и ми подаде някакъв плик. — Даяна се обади миналата седмица и ме помоли да го направя за рождения ден на Ерика…

Аз си стягах багажа за уикенда, който се готвех да прекарам в къщата в Гейтърсбърг. Полковникът беше заминал на поредната си фалшива командировка, въпреки че в неделя беше рожденият ден на Ерика. Разбира се, беше обещал да се върне навреме от важната конференция, на която уж трябвало да присъства. Но ние с Даяна прекрасно знаехме за какво става въпрос.

— Какво има вътре? — попитах аз, докато го слагах в джоба си.

— Ще разбереш — усмихна се Рубин. — Ще се видим в неделя вечерта, но дотогава не бива да вършиш простотии…

— Голям мръсник си, ей! — удивих му се аз.

 

Ерика ме чакаше на вратата. В момента, в който зърна колата, хукна по пътеката и притисна нос в страничното стъкло. Изведнъж ми заприлича на сплескан мъпет. Отвърнах на гримасата й и тя избухна в смях. Отворих вратата и слязох.

— Искаш ли да ти помогна? — попита тя и посочи към сака ми.

— Не, ще се справя и сам.

Пръстчето й се стрелна към опакования с хартия за подаръци пакет на седалката.

— Това за мен ли е?

— Може би.

Тя огледа кутията, която взех в ръце, после промърмори:

— Мама каза, че тази вечер ще ходим на кино. Дали не ме излъга?

— Кога те е лъгала? — контрирах аз.

Тя ме изгледа така, сякаш съм казал голяма глупост.

— И ще ходим ли?

— Непременно — отвърнах аз, преметнах раницата през рамо и понесох подаръка към къщата.

Даяна ни гледаше от прага, на лицето й играеше усмивка. Ерика ме изпревари, закова се на метър от майка си и вдигна глава.

— Атикъс каза, че наистина ще ходим на кино! — извика възбудено тя.

— Но преди това ще хапнем пица — подхвърли Даяна.

— Отивам да си взема палтото! — кимна Ерика, промуши се покрай майка си и хукна нагоре по стълбите.

Даяна ме заведе в стаята за гости. Пуснах раницата на пода и внимателно положих подаръка на леглото. Тя опря ръце на гърдите ми и ме целуна. Отвърнах й и веднага усетих, че се възбуждам. Тя се отдръпна едва когато крачетата на Ерика изтрополиха над главите ни и миг по-късно се прехвърлиха на стълбите.

— Рубин ми даде един плик, за който си го помолила — рекох.

— Браво, значи е успял да ги осигури…

— Какво?

— Да се надяваме точно това, от което Ерика се нуждае за рождения си ден.

Натоварихме се на колата и отидохме да ядем пица, а след това бяхме на кино. По време на вечерята Ерика ми разказа с подробности за изтеклата седмица, обръщайки специално внимание на някакъв Райън, когото квалифицира като „страхотен фукльо“.

— Като вкара гол по време на футболен мач, слага ръце на кръста и се надува като пуяк пред момичетата — обясни тя. — Мисли си, че е голяма работа!

Прибрахме се малко преди десет. Даяна побърза да сложи Ерика в леглото и се настани до мен на дивана.

— Хлапето страшно си пада по теб!

— Как разбра?

Тя улови ръбчето на ръкава ми — там, където платът свършваше и започваше кожата.

— Защо според теб непрекъснато говореше за тоя Райън по време на вечерята? Защото иска да знаеш, че вече обръща внимание на момчетата…

Целунахме се, после аз тихичко я уверих, че Ерика не представлява смъртна заплаха за нашите отношения. Любихме се в гостната, тихо, но бурно. Когато свършихме, Даяна стана и се качи горе, оставяйки ме изтощен на дивана. Не ми каза нито дума.

 

Купонът на Ерика беше уважен от шест-седем деца — повечето бяха от семейства на военни, живеещи в близост до Пентагона или Куонтико. Дойде и въпросният Райън, който не ми се стори чак толкова лош. С положителност беше срамежливо хлапе, вероятно защото беше единственото момче в компанията.

Даяна беше приготвила мексикански питки тахос, след които поднесе малка торта — главно заради ритуала с духането на свещите. В хит на вечерта обаче се превърна сладоледът на корем, от който всеки можеше да се вземе колкото желае. Ерика оформи в купичката си малка планина от шоколад и ванилия, които поля с добре разбита сметана, а отгоре сложи половин буркан сладко от вишни.

— Страшно чистене ме чака — промърмори Даяна, докато децата се тъпчеха като невидели. — Но Бог ми е свидетел, че си заслужава! Виж я само как лапа!

— Ще й стане лошо — рекох.

Даяна се засмя и каза да не се държа като родител.

Като приключи със сладоледа, Ерика обяви, че е време да отвори подаръците. Започна с тези, които донесоха гостите й — повечето от тях скучни и безлични, избирани от родителите им. Диск на „Пет Шоп Бойс“, друг на „Ю ту“, конче играчка на „Брайър“, евтин уокмен. Райън й подари плюшен дракон на червени и сини ивици. Ерика май го хареса, но много държеше да не й проличи.

След като разопакова и разгледа подаръците на връстниците си, тя се прехвърли на тези, които бе получила от възрастните. Най-напред разопакова подаръка на баща си — комплект обици от малки, но истински перли, който предизвика шумната реакция на част от съученичките й.

— Харесват ли ти? — попита Ерика едно от момичетата. — Можеш да ги вземеш…

Протегна ръка с кутийката, но Даяна стана на крака.

— Аз ще се погрижа за тях — рече и побърза да ги прибере.

Ерика сви рамене и разопакова следващия подарък — беше моя. Без да бърза, тя изчете поздравителната картичка и се зае с опаковката. Бях й купил пълния комплект с произведенията на Маргарет Л’Енгъл.

— Страхотно! — дари ме с широка усмивка тя и сложи книгите редом до плюшения дракон: — С нетърпение чакам да ги прочета!

Накрая Даяна й подаде плика на Рубин.

— Какво е това? — попита Ерика.

Даяна мълчаливо се усмихваше.

— Пари — обади се една от гостенките й. — Това са пари.

Ерика вдигна плика срещу светлината.

— Дано не е само сертификат за подарък, мамо!

После разкъса горната част и от плика изпаднаха четири билета за концерт. Гостите се разшумяха любопитно, а Ерика ги събра и се ококори.

Изминаха секунди в пълна тишина, разкъсана от тържествуващия й вик:

— Джошуа Трий! — започна да танцува тя. — Билети за Джошуа Трий!

— Стига бе! — слисано се обади едно от момичетата.

— Ето виж, щом не вярваш! — изкрещя Ерика и ги тикна под носа му. — Хубавичко ги разгледай! Четири билета от турнето „Джошуа Трий“ на стадион „Робърт Кенеди“! Ще видя „Ю ту“, ще видя Боно, Едж, Адам и Хари! Ще видя „Ю ту“! — Притисна билетите към гърдите си, направи един пирует и се втурна към майка си: — Благодаря ти, мамо! Ти си върхът! Ти си абсолютният връх!

— Сигурна ли си, че подаръкът ти харесва? — подхвърли с дяволита усмивка Даяна.

— О, да!

— Защото, ако случайно не ти харесва, можем винаги да върнем билетите…

— Казах ти вече! — извика извън себе си Ерика. — Обичам тези билети! — Продължи да танцува, краката й стъпваха върху опаковките от подаръците, в един момент дори закачиха дракона на Райън. — Как ги намери? Цялото турне беше разпродадено за няколко часа!

— Имам си начини — загадъчно отвърна Даяна.

— Адски много ти благодаря! — прегърна я Ерика. — Това е най-хубавият ми подарък!

— Обичам те, мила.

— И аз те обичам, мамо. — Ерика огледа билетите за последен път, после й ги подаде: — Моля те, пази ми ги!

Малко по-късно купонът започна да се разпада. Повечето от децата изпитваха завист към Ерика Уат, която имаше такава страхотна майка. После се появиха родителите да ги приберат, размениха се прощални възгласи и не след дълго Ерика се оттегли в стаята си, където издъни докрай новия диск на „Ю ту“. Аз помогнах на Даяна за разчистването.

— Благодари на Рубин от мен — подхвърли тя, докато миехме чиниите. — За да получи тези билети, със сигурност е свършил някоя много голяма услуга…

— Положително — кимнах аз. Билетите за турнето на „Ю ту“ вървяха по сто долара парчето за най-далечните места, а тези бяха непосредствено пред сцената. — Как се сети да използваш услугите на Рубин?

— Ти ми каза, не помниш ли? „Рубин намира всичко за всички“… Така ми каза.

— Наистина ли?

Тя ме целуна по носа. Дъхът й миришеше на сладолед и вишни.

— Наистина.

— Значи съм бил прав.

— Точно така. Затова пак ти напомням да му благодариш. Много съм му задължена.

 

— Ти направи Ерика Уат най-популярното момиче в училището — казах на Рубин в неделя вечерта.

Заварих го проснат на дивана в общия ни апартамент в Ди Си, в ръцете му имаше разтворен скицник. Седнах край масичката за кафе и го гледах как рисува. Работеше върху идеята си за някакъв комикс, чиято главна героиня беше фантастична мадама с шест пищова, вилнееща из територията на Щатите като някакъв странен хибрид между Шейн и Безименния мъж.

— Сигурно — промърмори той, без да вдига очи от скицника.

— Не мога да си представя каква услуга си обещал срещу тези билети — подхвърлих аз.

— Голяма — рече той.

— Пак ли ще продаваш ракетни кодове на либийците?

Рубин сложи капачето на флумастера, обърна се на една страна и се втренчи в мен.

— Нали знаеш, че мога да намеря всичко?

— Не можеш да ме качиш на президентския самолет и да ме откараш до Париж — възразих аз. — Не можеш да ми уредиш среща с Мери Стюарт Мастерсън.

— Бих могъл, но не веднага — поклати глава той. — Тези билети наистина ми струваха много… Съжалявам, но ако искаш нещо специално, ще трябва да почакаш.

— Жалко — въздъхнах аз. — Тъкмо се надявах да ми осигуриш някой и друг шотландски меч, за да се снимам на паметника на Вашингтон.

— Стига с твоите пенис-фикции — отряза ме той. — Имам чувството, че още си девствен!

— Като теб.

Той вдигна вежди, а аз избухнах в смях. С това историята в общи линии приключи.

 

До тази вечер.

Аз бях този, който представи Рубин на Даяна. Аз бях този, който й разказа за машинациите и сделките му.

Но не бях казал нито дума за възможността да осигурява на някого каквото и да било. Нито дума!

Разбира се, поведението ми беше арогантно. Единствената причина да отхвърля твърденията му беше, че просто не му вярвах. Той не би могъл да ме качи на президентския самолет и да ме закара в Париж; не би могъл да ми уреди среща с Мери Стюарт Мастерсън. Глупаво, разбира се, но някак не ми се искаше да му вдигам акциите прекалено високо. Всъщност това изобщо нямаше значение. Всеки път, когато той започваше да се фука, че може да уреди кой каквото си поиска, аз подхвърлях някакъв майтап и с това нещата приключваха. Една наша игра, която беше част от комуникацията помежду ни.

„Рубин може да достави всичко на всички“, беше казала Даяна.

Но не го беше чула от мен.

Най-гадното беше, че още в мига, в който Рубин ми подаде онзи плик, аз заподозрях нещо гнило. Спомних си за това чувство, докато крачех по мокрите улици, докато ровех из джобовете си за ключовете. Заподозрях го, но умишлено прогоних съмнението от съзнанието си.

Защото в крайна сметка нямах никакво право да ревнувам, нали? Имах връзка с омъжена жена и това автоматично ме лишаваше от правото да повдигам въпроса за изневярата.

Нима е възможно да съдя Рубин за това, което аз причинявах на полковник Дъглас Уат?