Грег Рука
Търсачът (27)

27.

Кафе-машината ми съобщи, че часът е два и двадесет и седем сутринта. Не си направих труда да паля осветлението, а се насочих директно към кухненския радиатор и завъртях копчето докрай. Парата започна да свисти в тръбите, а аз придърпах един стол и събух мокрите си обувки и чорапи. Нарочно се наведох прекалено ниско, за да почувствам по-силна болка в раната на корема си. Лампичката на телефонния секретар мигаше, но аз се обърнах с лице към него и му казах да върви на майната си — барабар с червената си лампичка.

Свалих сакото и пистолета си, после отидох да потърся бутилката „Гленливет“ и някоя чиста чаша. Налях си три пръста и отпих глътка. За момент ми се прииска да съм пушач.

Навън отново заваля сняг, този път доста по-силно отпреди. Сипах си още скоч. Рубин предпочиташе водката. Веднъж ми домъкна цяла каса „Гленливет“, за да го покрия по време на някаква гарнизонна проверка. Казах му, че съм му приятел и ще го направя без никакво уиски, както и той би го направил за мен.

— Прав си — отвърна Рубин. — Но понеже не съм го направил, реших да ти открадна една каса уиски.

Изведнъж ме стегна сърцето и разбрах, че страшно ми липсва. Сега, в този момент, най-силното ми желание беше Рубин да е тук, в този нов апартамент, който споделях единствено със себе си. Исках да му прочета правата — шеговито, разбира се, а след това да го попитам кога е започнал да се среща с Даяна. Исках да го попитам и той ли се е влюбил в нея, още ли я обича. Исках да ми каже защо го е държал в тайна, какви други тайни е отнесъл в гроба си. Исках да ми каже дали е заслужавал моето пълно доверие, или наистина съм такъв наивен глупак, за какъвто ме обяви Ерика. Исках да разбера права ли е Бриджит, призовавайки ме да порасна.

Исках да се напия безпаметно с него, да си разказваме мръсни вицове, да се опитам да скрия страха, вината и поредния провал.

Исках приятеля си.

 

Домофонът зажужа. Погледнах часовника и установих, че наближава четири. Звънна се втори път, по-настоятелно. Докато се надигах от кухненската маса, чух звънеца за трети път. Подът беше много студен и аз изтичах на пръсти към вратата.

— Кой е?

— Натали — пропука в отговор репродукторът.

Примигнах един-два пъти, опасявайки се, че съм погълнал малко повече скоч, отколкото ми понася.

— Нат?

— Господи! Извинявай, но си помислих, че не спиш…

Гласът й прозвуча напрегнато, сякаш някой го изстрелваше под натиск по жицата.

— Наистина не спях. Ей сега ще ти отворя…

Натиснах копчето на електрическата ключалка, преброих до три и го пуснах, отскачайки към насрещната стена. Краката ми бяха ледени, затова се върнах в стаята си да обуя някакви чехли. На вратата се почука точно когато ги намерих. Погледнах през шпионката, за да се уверя, че навън наистина стои Натали Трент, и започнах да вдигам резетата.

— Съжалявам, че те събудих — подхвърли Натали.

— Не си. Бях в кухнята и си пиех…

— И ти ли? — изгледа ме тя. — Да не би да са затворили кръчмите в този град?

Засмях се и я поканих да влезе. Щракнах осветлението в кухнята и се насочих към бюфета. Наложи се да присвия очи, докато й търся чаша, но когато се обърнах, зрението ми вече се беше нагодило към светлината.

Натали стоеше до масата, облечена в джинси и дебел вълнен пуловер. Сивото й палто беше разкопчано. Нямаше ръкавици и шапка, косата й беше мокра от снега, а по бузите и челото й проблясваха ситни капчици. Очите й бяха зачервени, но останалата част от лицето й изглеждаше нормално.

— Какво се е случило, Нат? — попитах.

Устните й помръднаха, сякаш изпуснати от контрол. Очите й се притвориха.

— Натали? — повторих аз и оставих чашата си на масата.

Когато отвори очи, в тях имаше влага.

— Той много ми липсва! — прошепна тя.

 

Когато опразнихме бутилката „Гленливет“, навън продължаваше да вали сняг. Минахме на „Мейкърс Марк“ и аз започнах да й разказвам за кошмарите си, за връзката на Рубин с Даяна, за моите отношения с нея и за всичко останало. Тя слушаше внимателно, мръщеше се заедно с мен, усмихваше се, когато се усмихвах аз, нарече го мръсно копеле, което я е направило нещастна със смъртта си… Часът трябваше да е някъде към пет сутринта, но не бях сигурен. Единственият часовник в дневната беше на екранчето на вграденото в телевизора видео, което Дейл беше купил, но аз не си бях направил труда да го наглася на точния час.

На пода лежеше портретът на Натали, рисуван от Рубин. Тя стана от масата и се наведе над него с чаша бърбън в ръка. Беше я изобразил гола, отпусната на едно коляно. Ръцете й бяха вдигнати над главата и сякаш искаха да докоснат нещо, което го нямаше или още не беше нарисувано. Мускулите й бяха очертани съвсем ясно, пръстите прибрани. Неволно се запитах каква част от портрета е плод на въображението му и каква — на съвсем конкретни наблюдения.

— Мразя този портрет! — прошепна Натали.

— Нищо подобно — рекох. — Това е едно от най-хубавите неща, които някога е рисувал.

— Мразя го — повтори тя. — Мразя го страшно много!

Отпих една глътка и останах да гледам как тя се опитва да се отпусне на колене. Наложи й се да протегне ръка, за да се подпре, но изведнъж се дръпна. Тялото й се олюля, после тупна на задните си части.

Но от чашата й не излетя нито капка.

— Бриджит ли ти подари това? — попита тя.

Едва сега разбрах какво я беше накарало да изгуби равновесие — малкото самолетче играчка, което държах близо до прозореца.

— Да, за рождения ми ден — кимнах аз.

— А аз го пропуснах, така ли?

Размахах ръце, за да прогоня загрижеността й.

— Много е готино, вдига страшен шум! — рекох.

— Шумът е хубаво нещо — реши тя и побутна с показалец самолетчето. — Мислех, че ще си там… Имам предвид, у Бриджит…

— Тази вечер не.

Тя мълчаливо кимна, после смени темата:

— Как е устата ти?

— Устата ми? — погледнах я озадачено.

— Имам предвид устната ти…

Вдигнах ръка да проверя и неволно потръпнах от хладината на шината. Отокът беше изчезнал почти.

— Добре е…

— Аз те ударих — промърмори тя.

— Помня.

— Добре е, така ли?

— Да. Бях забравил за нея.

Тя отпи от чашата си, после сведе очи към портрета.

— Мразя го, мразя Рубин!

— И аз — рекох.

Направи опит да ме погледне, но преди това й се наложи да духне един непокорен кичур от челото си.

— Всъщност ти не го мразиш наистина…

— Вярно е — признах аз. — Излъгах те…

Чашата й се насочи към мен:

— Но аз го мразя! Наистина го мразя.

— Защо?

Натали отново погледна портрета, сякаш се опитваше да направи оценка на качествата му.

— Защото ме е направил дебела.

Засмях се. Тя стори същото, после с олюляване се изправи и дойде да седне при мен на дивана. Тръшна се на меката седалка, опразни чашата си и отново посегна към шишето. Напълни своята чаша, след това и моята.

— Те ги търсят, нали? — попита внезапно.

— Кого имаш предвид? — изненадах се аз.

— Мур.

— Утре.

— Надявам се да ги намерят.

— И аз.

— А също и онези другите… Даяна…

— Разбира се.

— Трябва да ги открият.

— Трябва — кимнах аз, но не бях много сигурен за какво говорим. В бутилката беше останал не повече от два пръста бърбън.

— И тогава ние ще можем да охраняваме Ерика — подхвърли Натали. — Колко е часът?

Вдигнах ръкав, но само за да установя, че съм си свалил часовника.

— Задръж така — рекох. — Ще ида да погледна в кухнята…

— Ще дойда с теб — каза тя.

Отидохме в кухнята и изляхме в умивалника остатъка от бърбън в чашите си. Часовникът на кафеварката показваше 5:22.

— Трябва да се прибера у дома и да подремна — въздъхна Натали. — В осем започва дежурството ми…

— И аз трябва да бъда там горе-долу по същото време — рекох.

Тя посегна към палтото си. Сетих се, че е забравила портрета си в хола, казах й да почака и отидох да го взема. Навих платното и изненадващо лесно го тикнах в картонената тръба, в която го разнасях.

— Почти го забрави — рекох и направих опит да тикна тръбата в ръцете й.

— Не го искам — тръсна глава тя.

— Искаш го, разбира се. Не е нужно да го окачваш, но трябва да го прибереш. Това е твоят портрет, а той те обичаше…

Натали погледна картонената опаковка в ръката ми, а на лицето й се появи особено изражение. Сякаш беше забравила къде се намира и какво прави. После дишането й изведнъж се накъса — сякаш нещо вътре в нея се беше скъсало.

Опрях картината на стената и протегнах ръка да я подкрепя. Тя притисна лице в рамото ми. Бузата й докосна шията ми — топла и хлъзгава от сълзите. Ръцете й се увиха около мен. Подсмръкна в опит да отпуши носа си, ноктите й се забиха в гърба ми.

— Мразя го! — проплака тя.

Положих здравата си ръка на главата й, пръстите ми разрошиха косата й. Тя се намести в прегръдката ми, а аз изведнъж усетих всичко — краката й, залепени за моите, натискът на гърдите й… Главата й бавно се извърна, дъхът й опари гърлото ми. Усетих сълзите й върху лицето си, а тялото й още по-силно се притисна в моето. Плъзнах ръка по гърба й и ясно усетих мускулите, които беше нарисувал Рубин.

Главата й се отметна назад. Опитваше се да види лицето ми, а чрез него да разчете и мислите ми. Клепачите й бяха влажни от сълзите. Прошепна името ми, ръцете й тръгнаха нагоре по гърба ми. Трябваше им само миг, за да стигнат до врата и да го придърпат надолу.

И устата й беше гореща и солена, също като кожата. Вкопчихме се един в друг, опитвайки се да смъкнем дрехите си. Усетих как една ръка напуска врата ми и започва да дърпа ризата, пръстите й се плъзнаха по голата ми кожа. Устните ни се разделяха само колкото да смъкнем нещо от себе си, после отново се впиваха едни в други. В един момент успях да се откъсна от жадната й уста и бавно се плъзнах надолу. Тя сграбчи главата ми с две ръце, отново изрече името ми — този път като тих вик. Все още плачеше, но вече по друг, доста по-различен начин. Едната й ръка отблъсна главата ми, а другата се плъзна по гърдите ми, прескочи шевовете на корема и започна да разкопчава колана.

Последните остатъци от дрехите ни се озоваха на пода и ръцете ми сами се протегнаха към голото й тяло — прекрасно, топло и с мека кожа. Тя ахна, когато металната шина на пръстите ми я докосна, после се засмя и се притисна с всичка сила в мен. Не можех да й се наситя, не можех да я прегърна толкова силно, колкото ми се искаше. Прекрасно знаех какво се случва, знаех, че мога да го спра, да се отдръпна. Но не го направих. Защото не исках да го направя.

Тя също.