Грег Рука
Търсачът (32)

32.

Чухме как токчетата й пъргаво потракват по стълбите и миг по-късно тя изскочи на площадката и се втурна към входната врата. Изпитах чувството, че бяга от някого. В следващия миг тя го потвърди:

— Господи, не знаех дали си тук, но просто нямаше къде да отида!

Отстъпих крачка назад и й направих място. Даяна се втурна в коридора, без да обръща никакво внимание на Бриджит. Затворих вратата и я огледах. Беше облечена с черни панталони и син пуловер под палтото. Бузите й бяха леко зачервени от студа, но останалата част от кожата й беше тебеширено бяла.

В ръцете си държеше кафява картонена кутия с големината на самун хляб.

— Получих го тази сутрин, донесоха ми го направо в стаята… — Говореше задъхано, но това едва ли се дължеше на изкачването. — Някакво момиче, което просто ми го подаде и изчезна…

Поех кутията. Капакът й беше чист, закрепен към долната част с бяла залепяща лента, срязана от едната страна. Даяна долови намерението ми да я отворя и рязко се извърна.

Вътре, върху легло от натрошена сол, лежеше леко назъбено парче месо, продупчено от няколко метални халки. Трябваше ми една безкрайно дълга секунда да осъзная, че халките всъщност са обици. После ги познах и ми се прииска да изкрещя от ужас.

Това беше долната част от ухото на Ерика.

Бриджит издаде задавен звук, но не се помръдна. Усетих пулса си в китките и слепоочията, зави ми се свят.

Под ухото имаше сгънат лист хартия, леко опръскан с кръв.

Без да кажа нито дума, отидох в кухнята и оставих кутията на масата. Даяна остана в коридора, неспособна да направи дори крачка. Сякаш някой изведнъж й беше изключил захранването.

Извадих листа, а ушите ми доловиха шума на ситните кристалчета сол, падащи върху дървения плот и пода.

Инструкциите бяха написани на машина, прости и ясни. Часът беше отбелязан по военному: 20:00. Имаше и локация: едно точно определено място на река Харлем в Южен Бронкс. А искането гласеше: четири милиона долара. Под него личеше и традиционното предупреждение: никаква полиция, никакъв Мур и никакви САС. Само Даяна.

За нея беше предназначен и ултиматумът най-отдолу:

Не се обаждай в полицията, ФБР или на съпруга си. Не се обаждай на никого.

Донеси парите в 20:00 и я получаваш в 20:01.

Опиташ ли да се ебаваш с нас, мъртва е.

Бриджит рязко се завъртя, сграбчи Даяна за рамото и изкрещя:

— Проследиха ли те?

— Не знам.

— Майната ти! — просъска доскорошната ми любима, измъкна пистолета си и тръгна към вратата: — Слизам долу да проверя. Не мърдайте никъде без мен.

Сгънах листчето и го върнах в кутията. Сложих го така, че да покрие ухото. После побутнах Даяна към един от кухненските столове. Тя не оказа никаква съпротива. Седна и закова очи в кутията.

— Трябва да се обадим в полицията — рекох.

Даяна поклати глава.

— Трябва! — настоятелно повторих аз. — Няма друг начин!

— Мога да осигуря парите — тихо рече тя. — Имам толкова. Ще им ги дам и те ще ми върнат Ерика.

— Няма — поклатих глава аз. — Приемеш ли условията им, нищо няма да ги спре да ви убият и двете.

— Но ако отидем в полицията, те ще я убият!

— Слушай ме внимателно. — Погледнах я право в очите. — Те при всички случаи ще я убият. Единственият начин да я спасим, е да потърсим външна помощ…

— Знам! Нали затова съм тук!

Да ме моли за помощ. Исусе, момичето май ще излезе право! Аз съм един непоправим глупак и върша всичките си глупости с широко отворени очи.

— Не мога да го направя сам.

Тя поклати глава, вторачена в кутията.

Приклекнах до масата, за да срещна очите й. Възползвах се от моментния контакт и казах:

— Трябва да ми се довериш. Трябва да ме оставиш да действам както намеря за добре. Все още има шанс да ги спрем и да помогнем на Ерика. Но ти трябва да ми се довериш.

Тя се вторачи този път в мен, после бавно кимна.

— Къде са парите? — попитах.

— В едно скривалище в Куинс.

— Те знаят ли, че са там? Имам предвид Стерит и Харди…

— Не.

— Сигурна ли си?

— Разплатих се с тях в Балтимор и в банката „Креди Сюис“ в центъра. Веднага след това преместих парите, защото подозирах, че може да ме ограбят.

— В такъв случай ще трябва да отидеш в Куинс и да ги вземеш. Иди и донеси проклетите пари!

— Но…

— Ще те чакам тук — прекъснах я аз. — Иди и ги донеси.

Тя тръсна глава, сякаш опитваше да се събуди, после очите й се фокусираха върху лицето ми. Бяха празни и равнодушни, сякаш не беше чула нито дума от това, което й казах.

— После ще отидем да ги предадем заедно — добавих аз.

Даяна се изправи. Очите й за последен път пробягаха по кутията. Насочи се към вратата, разминавайки се с Бриджит.

— Изглежда чисто — докладва бившата ми приятелка.

— Връщаш се направо тук — инструктирах аз Даяна. — Без да се отбиваш никъде.

— Ще я прибера при мен — внезапно рече Даяна, а гласът й потрепна от надежда: — Веднъж да я освободим, ще я прибера при мен, нали?

— Лесна работа — рекох. — Само да я освободим.

Даяна прие това с кратко кимане, след което се обърна и излезе. Гледахме след нея, докато изчезна надолу по стълбите, после аз се обърнах и хукнах към телефона.

— Къде отива? — подвикна зад гърба ми Бриджит.

— Да донесе парите. Ще позвъня на Фаулър и ще го помоля да организира нещо, за да ги спипаме при предаването…

— Значи ще й позволиш да занесе парите? Ще й позволиш да си тръгне с Ерика?

— Главното е да освободим Ерика — поклатих глава аз. — А след това тя сама ще реши какво да прави.

— Тя едва ли ще бъде в състояние да взема подобни решения — отвърна Бриджит. — Оставиш ли я в компанията на майка й, просто няма да може да каже не…

Оставих слушалката върху вилката и въздъхнах:

— Още не знаем дали изобщо ще си я върнем… В момента не стои въпросът при кого би пожелала да живее.

— Напротив, стои — поклати глава Бриджит. — Това момиче си го подхвърлят като пакет борсови акции… — Лицето й пребледня от гняв.

— Какво искаш от мен?

— Да вкараш в играта и Уат.

— По какъв начин?

— Ще кажеш на Фаулър, че Уат трябва да присъства на размяната. Може да се появи и след като сме освободили Ерика, но така ще й предложим равностоен избор.

— Сама каза, че едва ли ще е в състояние да взема такива решения — подхвърлих аз.

— Още една причина Уат да бъде там — упорито отвърна тя. — Иначе ще се получи поредното отвличане…

— В такъв случай ти ще го доведеш — рекох.

— Добре.

Отидох в спалнята и след кратко ровене открих това, което търсех. Бриджит мълчаливо ме наблюдаваше от прага. Извадих двата комплекта радиостанции, които използвах по време на работа. Бяха портативни, с възможност за прикрепване към колана. От всяка стърчаха три тънки жички: една за предавателя в дланта, втора за микрофона на ревера и трета за репродуктора в ухото. Включих едната и завъртях копчето на звука. Батериите изглеждаха заредени. Изключих и я подадох на Бриджит.

Тя гледаше към кутията с презервативи до леглото.

— Вземи това — промърморих и хвърлих радиостанцията на матрака. — Не я включвай преди да сме прибрали Ерика, защото батериите няма да издържат. Ще ти се обадя когато приключим, за да доведеш полковника…

Бриджит мълчаливо се наведе, взе радиостанцията и я мушна под якето си до кобура. После се обърна и тръгна към вратата.

— Къде отиваш?

— Не е твоя работа. Ще взема Уат и ще го доведа на мястото на размяната. Това е всичко, което трябва да знаеш.

— Значи просто си тръгваш, така ли?

Бриджит се завъртя толкова рязко, че токчето й остави дълбока резка върху пода.

— Да, просто си тръгвам — отсече тя. — В момента не изпитвам никакво желание да бъда в твоята компания. Вече ти казах какво ще направя. След два часа ще се обадя на Фаулър и ще го накарам да ме запознае с всички необходими детайли.

След тези думи се обърна и излезе.

 

Телефонните уточнения ми отнеха близо два часа. Скот ме изслуша внимателно и отсече, че присъствието на полковника е нежелателно.

— Ако нещата се развият зле, Уат може да стане свидетел на смъртта на собствената си дъщеря — поясни той.

— Да се надяваме, че няма да се развият зле.

В слушалката настъпи тишина.

— Времето работи срещу нас, Атикъс — рече след известно време Фаулър. — Ако имат капка акъл в главата, те са определили такова място за размяната, което ще изключи всякакви възможности за маневриране от наша страна.

— Опитвам се да открия Мур — рекох. — Той ги е обучавал и знае точно как ще реагират. Единствено с негова помощ можеш да разположиш хората си…

— Ако пожелае да влезе във връзка с теб — отбеляза Скот.

— Ще пожелае. Повече от всичко на света би искал да присъства на размяната, а аз ще го насоча към теб и хората ти…

— Ти ще пътуваш с нея, нали? Имам предвид госпожа Уат…

— Да.

— Това може да развали всичко.

— Няма. Стерит знае, че ние с Даяна сме били близки, и вероятно очаква тя да потърси помощ точно от мен.

Фаулър въздъхна, помълча малко и каза:

— Ще звънна на Морган и Хауър, които трябва да бъдат информирани. По всяка вероятност и те ще проявят желание да се включат…

— Чии хора мислиш да използваш?

— Вероятно техните.

— Инструктирай ги добре, за да знаят точно какво става — рекох. — Не искам някой изнервен снайперист да ме застреля в гръб…

— Е, това няма да е кой знае какво — подхвърли Фаулър. — Вече те гръмнаха отпред, като нищо можеш да отнесеш и един отзад.

— Не искам да проверявам дали мога.

Разбрахме се да изпрати някой за кутията с ухото, която беше основно веществено доказателство. Куриерът се появи изненадващо бързо. Телефонът звънна в момента, в който затворих външната врата зад гърба му.

— Казвай — изръмжа в слушалката гласът на Мур.

— Предстои ни размяна.

— Което означава, че оня кучи син се е отметнал, така ли?

— Сутринта е изпратил ултиматум на Даяна в хотела й. Иска четири милиона долара или ще убие Ерика.

— Това ли е всичко, което е изпратил?

— Не — промълвих и пред очите ми изведнъж изплуваха онези мънички обици. Адски мънички.

— Пръст?

— Лявото й ухо — отговорих. — Предполагам, че е било един любезен жест…

— Ще умира бавно, мръсникът! — скръцна със зъби Мур.

— Веднага се обади на Фаулър. Той ще осигури прикритие от полицията, но ако екипите им не знаят срещу какво са изправени, има опасност да провалят цялата операция.

— Нали още не са изпратили никого на мястото? — разтревожено попита Мур.

— Не. Надявам се…

— Исусе, дано не са направили тази глупост! Дай ми телефона!

Продиктувах цифрите и отново повторих:

— Обади му се веднага!

— Добре, добре — отнесено рече Мур и аз очаквах да затвори, но той не го направи, а помълча и попита: — Помниш ли какво ти казах снощи?

— Помня.

— Мога ли да разчитам на теб?

— Първо Ерика.

— Разбира се. Първо Ерика…

Помислих си за това, което поиска от мен. За всичко, което се случи. За поведението му през последните две вечери. Очите ми се спряха на ситните кристалчета сол, разпръснати върху кухненската маса.

— В мига, когато освободим Ерика, той е твой.

— Ще се видим довечера — рече Робърт Мур и затвори.

 

Даяна се върна чак към два следобед. Позвъни отдолу и аз слязох да я посрещна, като преди това не забравих да тикна радиостанцията в горния джоб на ризата си. Изглеждаше по-добре, цветът на кожата й беше частично възстановен, а в движенията й имаше повече сигурност.

— Къде си паркирала? — попитах.

Тя посочи един взет под наем тъмночервен торъс, паркиран в близост до пресечката. Пред входа срещу колата се мотаеха три-четири от местните гаменчета. Ще бъде просто прекрасно, ако вземат да изтърбушат багажника с четири милиона долара, рекох си аз, хванах Даяна за лакътя и я побутнах към колата. Тя рязко се дръпна, подхлъзна се на заледения тротоар и едва не се просна в краката ми. Хлапаците ни видяха и неохотно се отдалечиха. Протегнах длан.

— Ключовете!

— Аз мога да карам.

— Ще караш довечера! — отсякох. — Дай ключовете!

Тя мълчаливо се подчини. Отключих, изчаках я да влезе и едва тогава се настаних зад кормилото. Шевовете на корема ми се опънаха и ме принудиха да забавя топката.

— Сложи си колана.

Даяна се подчини, а аз завъртях стартерния ключ и предпазливо потеглих. Движението беше оживено както винаги. Едно такси профуча на сантиметри от бронята, без да се съобразява с мигача, който бях подал.

— Мислех, че не обичаш да шофираш — реагира на ругатнята ми Даяна.

— Пак не обичам — промърморих аз. — Защо се забави толкова?

Тя бръкна в джоба си и извади два самолетни билета.

— Трябваше да се отбия да ги купя… В десет излитаме от летище „Кенеди“.

— Къде са парите?

— Те нали няма да се измъкнат с тях? — извърна се да ме погледне Даяна. — Парите ми трябват, на Ерика също…

— Няма да се измъкнат.

— В багажника са. В един куфар.

Четири милиона в един куфар, вдигнах вежди аз, после изведнъж си спомних за офертата, която ми направи в „Бонавентур“ малко преди да ме гръмне. Диаманти и изумруди.

— Всичките ли ги обърна? — попитах.

— Почти — отвърна тя, помълча малко и полугласно добави: — Точно както са ме учили…

— А тази кола? Как я нае?

— Защо ме разпитваш, по дяволите?

— Как нае колата, Ди?

— С кредитна карта, разбира се — неохотно отвърна тя, видя изражението ми и побърза да добави: — Не се безпокой, фалшива е. Марк дори не подозира за нея.

— Май разполагаш с доста фалшиви карти — подхвърлих.

— Достатъчно, за да се справя при спешен случай…

— Рубин ли те научи на това?

Тя ми хвърли изпитателен поглед и аз бавно кимнах:

— Знам и това… Наистина го знам.

— Откъде?

— От Ерика.

— И тя ли е знаела?

— Всичко, до последната подробност, Ди — кимнах с въздишка. — За теб и за мен, за теб и за Рубин, за полковника и курвите му… — Спрях на червен светофар и погледнах в огледалото за обратно виждане. Не бях забелязал да ни следят, но в този оживен трафик не можех да бъда сигурен. А много исках. Страшно много, предвид крайната цел на пътуването ни…

— Тя е умно момиче — рече Даяна. В гласа й имаше гордост.

— В такъв случай може би ще е добре, ако я оставиш сама да реши с кого иска да живее — подхвърлих аз.

— Казах умно, а не неуязвимо момиче — засмя се Даяна. — Дъг така я изтормози, че горкото дете вече не знае какво иска…

— А ти знаеш, така ли?

— Зная.

— Изобщо разговаряла ли с нея?

— Зная и толкоз.

— Разговаряла ли си?

— Да.

— Кога?

— Преди две седмици.

— Тя твърди, че е било преди две години.

— Излъгала те е.

— Или ти ме лъжеш…

Това я накара да избухне.

— Няма никакво значение кога съм говорила с нея! Важното е да остане при мен, а не при Дъг. Аз съм по-добрият родител, Атикъс. Тя се нуждае от мен, защото аз я обичам и мисля за нея. Не съм като оня, дето умира, защото не може да си държи дюкяна затворен!

Млъкна изведнъж, вероятно защото разбра, че говори прекалено много, или просто защото усети, че сме спрели. Огледа патрулните коли, паркирани пред тринадесети участък, а аз изключих мотора и понечих да отворя вратата.

— Ей, какви ги вършиш, по дяволите? — попита с променен тон Даяна.

Поклатих глава, но не отговорих.

— Нали каза, че само ще им се обадиш? — Прозвуча така, сякаш аз бях отрязал ухото на Ерика.

— Хайде, ела.

— В никакъв случай! Забрави ли, че ме издирват и има заповед за моето арестуване?

— Не съм забравил, колкото и странно да ти прозвучи това. Но няма да те арестуват.

— Няма да вляза там! — отсече Даяна.

После стана нещо странно и аз изведнъж се улових, че й крещя като луд.

— Слизай от шибаната кола и влизай в проклетия участък, Даяна!

Тя стреснато примигна, а аз си дадох сметка, че за пръв път повишавам тон в нейно присъствие.

— Искам само да знам дали… — започна тя.

— Слизай от шибаната кола, веднага!

Тя млъкна и се подчини, ботушките й потънаха в мръсния сняг.

— Благодаря — рекох.

 

— На мястото е разположен отряд на специално полицейско подразделение — информира ме детектив Морган. — Фаулър, Мур и Ноулс също са там, като командирът на подразделението има заповед да изпълнява разпорежданията на Мур. Предполагам, че това е достатъчно…

— Кога ще се осъществи размяната? — попита Хауър.

— Довечера в осем.

Той погледна часовника си и тихо подсвирна.

— Можеш ли да си представиш какво означава да чакаш в засада цели осем часа?

Кимнах, а той многозначително вдигна вежди.

— Бил съм военен — поясних аз.

— И аз. Но никога не ми се е налагало подобно нещо.

Свих рамене и посегнах към молива и тестето бели листове върху бюрото.

— Една партия тик-так? — попитах и започнах да разчертавам игралното поле.

— Ще ти скъсам каубойския задник! — закани се Хауър и придърпа стола си.

— Дали иска кафе? — попита Морган и махна със запалената си цигара към Даяна. По пода се посипа пепел. — Можете да ми отговорите, госпожо, няма да се използва срещу вас…

Хауър се ухили, а аз се обърнах да погледна Даяна. Беше се облегнала на друго детективско бюро и ме гледаше втренчено. Откакто влязохме в участъка не беше казала нито дума. Чуваше всичко, което си говорехме, но не прояви желание да се включи. Само от време на време поглеждаше часовника си.

— Искаш ли кафе? — попитах я аз и подадох молива на Хауър. — Трябва да те предупредя, че е доста гадно…

— Не — отговори Даяна.

— Опитайте да се отпуснете — посъветва я детектив Морган.

— Не става въпрос за вашата дъщеря, нали? — изгледа я с неприязън Даяна.

Морган изтръска още малко пепел на пода и я размаза с подметката си.

— Не, не става — отвърна с въздишка.

— Тогава не ми казвайте да се отпусна.

Детектив Морган се обърна към мен:

— Къде са парите? Трябва да ги бележим.

— В апартамента ми — отвърнах аз и отново предадох молива. — Не исках да ги карам дотук и да ги оставям в колата…

Даяна вирна брадичка и почти се засмя. В крайна сметка защитавах нейната инвестиция.

— Никой няма да ти разбие колата пред участъка — промърмори Хауър и маркира поредната си буква „О“.

— Ти ще кажеш! — поклатих глава аз. — Живея в този град доста отдавна и съм виждал какво ли не…

— Губиш, каубой — подаде ми молива той. — Въпреки че игра първи, при това от центъра на полето. Наистина съм впечатлен…

Задрасках запълненото поле и се престорих, че правя малки точици върху подложката.

— Какво ще кажеш за една бесеница?

Хауър погледна написаното и кимна с глава:

— Става.

— Но преди това ще отскоча до тоалетната — рекох аз. — Къде се намира?

Хауър ми обясни, аз се извиних и излязох в коридора. Напълних умивалника в мъжката тоалетна, наплисках лицето си, а след това започнах да събличам ризата си. Сглобих кабелите на радиостанцията, като включих само микрофона и бутона за предаване. Тях можех да скрия от Даяна, но не и слушалката, която трябваше да тикна в ухото си. Не исках да разбере, че и полковникът е поканен на купона.

След около пет минути в тоалетната се появи Хауър, натоварен с куп апаратура, омотана в жици.

— И ние имахме намерение да предложим подобно нещо — промърмори той. — Защо толкова се натискаш да се накичиш?

— Застраховка — отвърнах.

Детективът провери дали плешивината му си е на мястото.

— Не зная какво ще се случи тази вечер, но искам да имам запис — продължих. — Но без Даяна да разбере…

Той започна да разплита купчината жици, после изведнъж спря и ме погледна:

— Две радиостанции?

— Едната е за връзка с Мур. Той е на друга честота.

— Ще бъде на УКВ-канал, като всички нас.

— Мур е от САС — напомних му аз. — Работи на отделен канал, който ползва и Ноулс.

Русите вежди на детектива колебливо се сбърчиха. Той пристъпи крачка напред и започна да прикрепва втората радиостанция около кръста ми.

— Внимавай за шевовете — предупредих.

— Добре, добре — изпъшка Хауър. — Ти си пълно нещастие, знаеш ли? Виждал съм трупове, които дори след аутопсия изглеждат много по-прилично от теб!

— Поне не се налага да ми бръснеш гърдите.

— Какъв съм късметлия! — язвително се усмихна той. — Винаги ли си толкова гладичък?

— Обръснаха ме в хирургията, задник! — отвърнах с презрителен поглед.

Хауър се засмя, подаде ми новия микрофон, а след това ми помогна с лепенките. Дръпнах ризата си, за да прокарам и другите жици. Предавателя пуснах в ръкава и го увих около китката си. Най-накрая закрепих микрофона от вътрешната страна на ревера си.

— Май се увличаш по техниката, но е време да се връщаме — отбеляза Хауър. — Иначе госпожа Уат ще стане нервна…

— Ще записвате ли?

— Всичко, което хване нашият микрофон — кимна той. — Вече действаш като агент на Градската полиция на Ню Йорк.

— Значи съм кука, а?

— Нещо такова.

— Искам си пистолета, който твоите хора ми прибраха след престрелката… — спрях го аз. — Ще го уредиш ли?

— Пак ли планираш да гърмиш по някого, каубой? — присви очи той.

Оставих въпроса му без отговор.