Грег Рука
Търсачът (4)

4.

Мисля, че беше не по-малко изненадан от мен. Палецът му придържаше ударника, а показалецът му докосваше спусъка. Справи се с изненадата сравнително бързо и показалецът му се плъзна покрай дулото — сигурен знак, че се е отказал от намерението да стреля.

— Сержант Кодиак!

Гласът му прозвуча изненадващо дрезгаво и едновременно с това пискливо. Не го помнех такъв. Не си направи труда да свали оръжието.

— Полковник!

Дулото изглеждаше дълбоко и чисто. Продължаваше да е насочено в мен и почти не помръдваше. По всяка вероятност принадлежеше на традиционното офицерско оръжие колт 45-и калибър, макар че напоследък мнозина бяха преминали на берета. Спорът за предимствата и недостатъците на двата пистолета започна още докато аз бях на редовна служба. Изтъкваха се какви ли не качества, включително възпиращо въздействие и надеждност. Личните ми предпочитания бяха и още са на страната на беретата, но по всичко личеше, че полковникът си е останал традиционалист.

Странно какви мисли могат да минат през главата на човек, срещу когото е насочено оръжие.

— Няма я тук — рече Уат. — Разведохме се.

— Знам — кимнах аз. Лицето му изглеждаше отслабнало и въпреки това подпухнало — сякаш загубата на тегло се беше случила прекалено бързо и кожата не бе имала време да се свие. Под очите му имаше дълбоки сенки, а в ъглите на устата му белееше засъхнала пяна. Докато говореше, видях, че и езикът му е порядъчно обложен.

— Чудя се защо не пробия една дупка в дебелата ти сержантска глава! — изръмжа Уат. — Май че Господ ми дава шанс да си разчистим сметките!

— Снощи видях Ерика…

— Къде? — попита той и отново облиза устните си.

— Няма ли да махнеш тоя пищов?

— Къде я видя?

— В града.

Полковникът най-сетне свали оръжието и щракна предпазителя. Патронът обаче остана в цевта. Това действие сякаш го изтощи. Пръстенът с емблемата на Уест Пойнт почти изпадна от безименния му пръст.

— Затвори след себе си — промърмори той, обърна ми гръб и тръгна към вътрешността на къщата.

Влязох в антрето, сложих резетата и го последвах. Стаите бяха тъмни, а Уат бавно се помъкна към кухнята. Първата му работа беше да свали врящия чайник от печката. Тикна пистолета в колана си, след което си запари голяма чаша чай. Гледах го с известно недоумение. Помнех го по-висок, а сега стърчах поне с пет сантиметра над него. Панталоните и пуловера му изглеждаха прекалено широки, също като кожата, която висеше от черепа му. Присъстваше и миризмата, разбира се. Онази типична натрапчива миризма на повръщано и урина, която присъства във всички старчески домове и не може да се прогони с нищо. Болниците се борят с нея, като разпръскват прекалено големи количества дезинфектанти и освежители на въздуха.

Къщата беше изключително чиста, но претъпкана с вещи. Уат, Даяна и Ерика бяха трупали какви ли не боклуци през годините на военната му служба и обитаването на различни домове. Всичките бяха тук, нищо не беше изхвърлено.

Пространството до кухнята, бившата трапезария, сега беше превърнато в импровизиран склад. Преустройството си личеше от различния цвят на подовата настилка. На границата между двете помещения имаше диван и две кресла, обърнати към широкия прозорец, който заемаше почти цялата насрещна стена. През него се виждаха занемареният двор и Хъдзън, отвъд която се издигаха строгите кули на Уест Пойнт. Около едно от креслата бяха групирани три електрически печки, чиито открити реотани излъчваха оранжево сияние.

Уат сложи в чая си резенче лимон и лъжичка мед, после се облегна на плота, обхванат от остър пристъп на кашлица. От онази сухата, която изкарва сълзи от очите. Обърна се да остави чашата си, после тръгна към някогашната трапезария.

— Донеси ми я — промърмори той, докато минаваше покрай мен, измъкна пистолета от колана си и го остави на подвижната масичка до креслото. Самото кресло беше покрито с вълнено одеяло на черни и червени квадратчета, което той внимателно повдигна преди да седне. Дори от мястото си на прага можех да почувствам топлината, която излъчваха електрическите печки.

Занесох му чашата.

— Не, сержант — поклати глава той. — Сложи я на масичката.

Подчиних се. Върху металната повърхност беше изписано логото на „Ню Йорк Джайънтс“. Чаят се озова редом с пистолета.

— Сядай и казвай за какво си дошъл — покани ме домакинът.

Разкопчах ципа на якето си и придърпах един стол, като внимавах да не бутна някоя от печките. Беше толкова топло, че вече започвах да се потя.

Полковник Уат отпи глътка чай, после стисна чашата с две ръце и я допря до гърдите си.

— Питай ме дали се кефя на запаса — изръмжа той.

— Кефиш ли се на запаса, полковник?

— Не, но благодаря, че попита. А ти? Как я караш?

— Добре.

— Колко време мина, откакто излезе в запаса?

— Три години.

— Винаги съм знаел, че ще побегнеш…

— Не съм се клел да остана там до живот, полковник. Дори не съм се преструвал на чак толкова всеотдаен…

— Аз обаче мразя запаса! — изръмжа на чая си Уат.

— А защо размахваш тоя пистолет? — полюбопитствах аз.

— Шибаните хлапетии звънят на вратата, после бягат — изръмжа той и хвърли кос поглед към оръжието. — Решил съм да им дам един добър урок.

Свалих якето и избърсах потта от челото си.

— Значи си видял Ерика, а? — подхвърли той.

— Снощи — кимнах аз.

— И нея ли изчука? И сега си дошъл да злорадстваш?

— Не — кратко отвърнах аз.

Забележката му беше по-скоро рутинна, отколкото наситена с горчивина.

— Не си дошъл да злорадстваш, или не си я чукал? Кое от двете, сержант?

Тези думи бяха изстреляни с гневния хъс на строеви офицер и аз с мъка се удържах да не отговоря по същия начин. И без това ми беше достатъчно трудно да преглъщам почтителното „сър“, което ми идваше на езика в края на всяко изречение. Три години цивилен живот явно не стигаха за избледняването на някои навици. Тръснах глава и вместо отговор попитах:

— Знаеш ли къде е тя?

Уат отново надникна в чая си.

— Отиде да живее при някаква приятелка в Манхатън.

— Кога я видя за последен път, полковник?

— Във вторник. Ще се върне в събота или неделя, винаги го прави… Защо ме питаш?

— Снощи бях дежурен в един нощен клуб. Казва се „Презрамката“. Там се събират какви ли не…

— И какво от това? — изсмя се Уат. — Достатъчно ми е да чуя, че най-добрият ми разузнавач се е превърнал в бавачка на разни перверзници… Това ми харесва, сержант, много ми харесва!

— Точно там я открих — успях да подхвърля аз.

Информацията очевидно не му хареса колкото първата.

— Какви глупости дрънкаш? — сбърчи вежди той.

— Няма да те лъжа — свих рамене аз.

— Ти винаги си ме лъгал, сержант!

— Каза, че е избягала от дома, полковник… А един тип буквално пред очите ми извади нож, защото тя не се нави на номерата му…

Погледна ме сериозно. Преди да отговори, направи доста голяма пауза.

— Ти си един проклет лъжец!

Поклатих глава и погледнах през прозореца. Ако температурата не се повиши, до довечера ще завали сняг, рекох си.

— Отиде на гости на някакви приятелки — повтори полковникът. — Каза, че не й се стои тук, и аз не я обвинявам…

— Тя е скитница — рекох. — Прави номера, срещу които си намира място за преспиване…

— Я млъквай! — изръмжа заплашително той, но отново се разтърси от остър пристъп на кашлица.

Чашата подскочи в ръцете му, горещият чай опари устните му. Станах и я дръпнах от треперещите му длани. Кашлицата му беше толкова силна, че той нямаше сили дори да ме наругае за помощта. Оставих чашата на подвижната масичка, взех пистолета и извадих пълнителя. Исках да бъда сигурен, че няма да стане някой сакатлък. Не вярвах, че ще стреля по мен, но не знаех как ще реагира на следващата новина, която се готвех да му поднеса. Върнах пистолета на мястото му, но останах встрани от креслото.

Пристъпът най-сетне отмина. Полковникът изтощено се облегна назад и се обърна да ме погледне.

— Никога не съм те харесвал, сержант — изръмжа той. — Не те харесвах и преди да спиш с жена ми. Ти си едно арогантно и прекалено нафукано копеле!

Кимнах с глава. Не за пръв път чувах подобна констатация.

— Ерика твърди, че си я насилвал — подхвърлих.

Още когато работех под негово командване в Пентагона знаех, че в очите му се крие стоманен блясък. Сега тези очи бяха доста по-малки, но аз все пак успях да надникна в тях и да видя, че стоманата се завръща.

— Мръсно копеле! — изрева той и започна да се надига. — Как смееш да говориш подобни неща?!

— Вярно ли е или не?

Одеялото падна на пода, юмрукът му се стрелна към лицето ми, но в замаха нямаше сила. Оставих го да ме улучи. Шляпна ме по лявата буза така, както се убива комар. Липсата на сила бе заменена от ярост. Видял, че ударът няма ефект, полковникът се приготви да замахне още веднъж. Дясната му ръка се отметна назад, после изведнъж спря. Големи усилия, нищожен резултат… И двамата едновременно го разбрахме. Свали ръка и разтвори юмруците си, после бавно се завъртя към прозореца.

— Тя не би казала подобно нещо — отсече.

— Но го каза.

— И ти затова си тук, така ли? Защото си преценил, че аз наистина мога да бъда такова чудовище? Наистина ли вярваш, че бих причинил подобно нещо на собствената си дъщеря?

— Не знам какво ти мърда под шапката, полковник. И никога не съм знаел…

Ризата ми започна да лепне от горещината.

Полковникът се върна на мястото си. Беше му трудно да вдигне одеялото от пода, но аз вече знаех, че не бива да му предлагам помощта си. В крайна сметка успя да го придърпа върху измършавялото си тяло и доволно се облегна назад.

— Сядай! — разпореди се той, изчака ме да се подчиня и посочи белите налепи в ъглите на устата си. — Знаеш ли каква е тая гадост, сержант? Викат й млечница, причинява се от възпаление на някакви жлези. Обикновено се среща в женските дупки, но на мен ми се разви в шибаната уста. А знаеш ли защо в устата, сержант? Можеш ли да намериш отговор на тази малка гатанка?

— Защото си болен от СПИН — рекох.

— Правилно, аз наистина съм болен от СПИН. И по тази причина не мога да се справя с шибаната инфекция. Устата ми се напълни с лайна, тялото ми се разкапва, нуждая се от ежедневно посещение на медицинска сестра, която да ме почиства. Казано иначе, аз умирам, сержант. И това е толкова сигурно и неизбежно, колкото реката ей там насреща. Направо съм си жив мъртвец… — Замълча, вероятно защото му свърши въздухът. Гърдите му мъчително се повдигаха и отпускаха, ръката му бавно се протегна към чашата. Гледах го как отпива поредната глътка и мълчах.

— Ерика е животът ми — заговори след известно време Уат. — За мен тя е всичко на света. Никога не бих й причинил зло. А ти ме обвиняваш, че съм я заразил, че я убивам! Как да отговоря на всичко това?

— Не знам — рекох.

— Не знаеш, а? — изсмя се той.

Очаквах всеки момент да се разкашля отново, но този път не познах. По стъклата започна да чука суграшица. Светът сякаш се сви около къщата и реката. Останахме само двамата в тази стая на брега на Хъдзън, отоплявана от три електрически печки и тежкото бреме на миналото.

Ерика беше излъгала за баща си. Беше подменила болестта с кръвосмешението и в това имаше логика. Никой не би подложил на съмнение решението й да избяга от насилието; докато бягството от един човек на смъртно легло е съвсем друга работа. Проблемът беше там, че лъжата поставяше под съмнение всичко казано от нея. Една лъжа води до друга и аз вече не знаех на какво да вярвам.

— Накараха ме да си подам оставката, защото войниците не се разболяват от педерастки болести — тихо рече Уат. — Беше лесно. Получих всичките си добавки и привилегии. Купих този имот, за да виждам мястото, откъдето започнах, да гледам академията… Взех и детето със себе си, просто защото тя е всичко, което имам. Но тя се почувства на края на света. Баща й се разкапва и умира, майка й се шиба кой знае къде… Защо трябва да се погубва тук? Защо, по дяволите, трябва да виси в една тъмна и студена къща на брега на една студена река и да гледа как баща й умира? Ти би ли го направил?

— Бях длъжен да те попитам.

— Длъжен беше, значи… Ама се надяваше да е истина, нали?

— Не.

— Тъй ли? Не съм много сигурен, сержант… Ти също никога не си ме обичал…

Замълчах.

— А сега Даяна я няма, а аз умирам от СПИН…

— Иронията не ми убягна — погледнах го с очакване аз.

— И не би трябвало. Доста си похойках и вероятно съм го пипнал някъде…

— Знаеш ли точно от кого?

— Не. Всяка от поне стотина жени би могла да ми го натресе… — Разтърка очите си с юмрук и добави: — Но не съм го предал на Даяна, затова бъди спокоен — чист си… Виждал ли си я?

— Не.

— Нито веднъж оттогава?

— Някой някъде ми каза, че сте се развели — отвърнах с въздишка аз. — И това беше всичко, което съм чувал за вас.

Той попипа ъгълчетата на устата си и изруга, тъй като между пръстите му попаднаха частички от втвърдената слуз.

— На мястото на Даяна моментално бих дошъл при теб, особено след като успя да ме разкара от главата си.

— Не съм я виждал — отново казах аз.

Той вдигна чашата и я опразни на един дъх.

— Напусна ме, а една година по-късно подаде документи за развод. Естествено, не ми спести нищо — нито битката за пари, нито за Ерика. Това продължи цели три години, през които тя дори не пожела да ни види. Разговаряхме единствено с адвокатите й.

— И през цялото това време не е виждала Ерика? — вдигнах вежди аз.

— Е, видя я веднъж или два пъти.

— Не мога да повярвам! — отсякох аз.

— Толкова добре ли я познаваш?

— Достатъчно добре.

— Махай се от дома ми! — заповяда той.

Станах на крака, изчаках го да се изправи и се обърнах с лице към коридора. В същия миг и двамата чухме отварянето на входната врата. Очертаната му с бялата слуз уста се разтегли в усмивка, краката го понесоха напред и той събори една от електрическите печки.

— Ерика?

Наведох се да изправя печката и чух гласа й, последван от друг — мъжки. После входната врата се затръшна. Надникнах през отворената врата и видях Уат изправен срещу Ерика и някакъв непознат. Тя ми се стори уморена и изплашена, но иначе нищо й нямаше.

— По дяволите, Робърт! — изръмжа Уат. — Нали ти казах да не…

— Спокойно, полковник! — вдигна ръка мъжът. Акцентът му беше подчертано английски и в душата ми помръдна безпокойство. Напрегнах взор да видя лицето му, страхувайки се, че това не може да бъде обикновено съвпадение.

В крайна сметка се оказа, че това не е Белята, който беше извадил ножа, а по-възрастният от онези двамата, които се бяха вмъкнали в „Презрамката“. Кожата му беше чиста, с приятен наситенокафяв цвят, а в късо подстриганата му коса проблясваха сребърни нишки. Беше висок към метър и осемдесет, с атлетична фигура. Под анорака си носеше виненочервено поло, а джинсите му бяха наситено сини.

— Само я докарахме дотук — добави мъжът, без да отделя очи от полковника: — Кажи му, скъпа…

— Вярно ли е? — обърна се Уат към дъщеря си.

— Да, вярно е — кимна Ерика, предпочитайки да не гледа никого от нас.

Все още беше с миниполата, мрежестите чорапи и ботушите. Нагоре обаче беше облякла някакъв сив памучен пуловер, който май беше мой… Запитах се какво още би могла да задигне от дома ми.

— Робърт Мур — представи се с усмивка мъжът и ми протегна ръка. — Вие сте приятел на полковника, нали?

Стиснах ръката му и отвърнах:

— Атикъс Кодиак. По-скоро познат…

Ръкостискането му беше здраво, но не от онези, които държат на всяка цена да причинят болка. Усмихваше се като човек, който ме познава от години. Но ако наистина ме познаваше отнякъде, с нищо не го показа. Очите му останаха извън обхвата на топлата усмивка и ме опипваха с хладното любопитство на професионалист. Забелязах издутината на кобура на бедрото му едва когато най-сетне задоволи това любопитство и пусна ръката ми. И той като Белята носеше нож в кания, която висеше отпред на колана му.

— Те са страхотно семейство — рече Мур.

— Вярно е — кимнах.

— Близък ли сте с тях?

— Бях.

— От армията?

— Да.

Мур кимна и отново се обърна към полковника, който успя да овладее гласа си и рече:

— Казах ти да не правиш това, мамка му!

Очите на новодошлия се стрелнаха за миг към мен, после отново се върнаха върху лицето на полковника.

— Сигурен ли сте, че искате да разговаряме по темата тук и сега, сър?

Уат се изкашля в шепата си и погледна към Ерика, която продължаваше да стои с наведена глава. После напълни дробовете си с въздух и аз чух хриповете, въпреки че бях на доста голямо разстояние. Сякаш вятър раздвижваше суха тръстика.

— Изпрати Атикъс — заповяда й той.

Позата й леко се промени, издавайки обида от отношението на баща й.

— Ела — прошепна тя, без да ме гледа.

— Пази се добре! — усмихна ми се широко Мур.

— Мога да се повъртя наоколо още малко — подхвърлих на полковника.

— Ще изпуснеш влака.

— Мога да хвана следващия.

Уат прокара пръсти през косата си, избърса омазнените си пръсти в ризата и поклати глава:

— Няма смисъл да закъсняваш.

— Беше ми приятно — рече Мур.

— Пак ще се видим — подхвърлих на полковника, заобиколих Мур и се насочих към вратата.

Ерика излезе след мен, затръшна вратата и се облегна на ниския парапет, който ограждаше верандата. Кръстоса ръце и зачака.

Аз вдигнах ципа на якето си. Искаше ми се да гледа в мен. Вятърът продължаваше да шиба къщата със ситна суграшица, но ние бяхме под надеждно укритие. Ерика започна да пристъпва от крак на крак, опитвайки се да задържи топлината на тялото си.

— Е, казвай — вдигнах глава аз. — Кой е той?

— Никой — отвърна тя. — А ти защо си тук?

— Никой значи…

— Точно така. Познат на полковника.

— Къде се срещнахте?

— Той вече каза… Наистина ме докараха дотук и нищо повече. Казах ти, че татко го познава… — Ерика разплете ръце и започна да духа в шепите си.

— Какво означава „докараха“? От улицата ли те забраха? Или от моя апартамент?

— От гарата. Но какво толкова ти пука, мамка му?

— Пука ми, разбира се!

— Защо си тук?

— Търсех те.

— Така ли? — недоверчиво ме изгледа тя. — И защо трябва да ме търсиш?

— Когато се събудих, теб те нямаше.

— Е, и?

— Разтревожих се.

— Ти искаше да се махна.

— Не съм казал такова нещо.

— Искаше да останеш насаме с оная, забравих й името…

— Името й е Бриджит — отвърнах. — Но и това не съм го казвал.

Тя сви рамене. Очите й продължаваха да опипват пустия път, устата й все така духаше в шепите.

— Не си го казал, но ти се искаше. Ти си влюбен в нея, а и тя те иска… Направо умираше да си го получи от теб. Мръсна кучка!

На алеята до новичкото шеви беше паркиран черен джип „Чероки“. Колата на Мур, съобразих аз. На задната седалка имаше двама мъже, които очевидно ни наблюдаваха през суграшицата. Лицата им бяха неясни петна, но аз имах представа кои са. Най-вероятно Белята и онзи другият, които бях срещнал в клуба. Регистрационните номера бяха от щата Ню Йорк, а в ъгъла на челното стъкло личеше лепенката на някаква агенция за коли под наем.

Бавно осъзнах, че изобщо не са я качили на гарата. Дрехите й бяха сухи, а на гарата нямаше навес. При тази косо падаща суграшица, със сигурност щеше да е вир-вода.

Още една лъжа.

— Кои са те? — погледнах към джипа.

— Негови приятели.

— Британци?

— Разбира се.

— Снощи единият от тях извади ножа, нали?

На лицето й се изписа искрена изненада.

— Не.

Двамата в колата не помръдваха. С нищо не показваха, че се притесняват от втренчения ми поглед. Чакаха и толкоз. Правеха го професионално — без да се въртят на местата си, без да показват нетърпение. По всичко личеше, че изобщо не говорят помежду си.

— Мисля, че ме лъжеш — обърнах се към Ерика. — Снощи ме излъга веднъж, а сега продължаваш…

— Така ли мислиш?

— Излъга ме за баща си.

— И какво толкова?

Изпуснах въздуха от гърдите си и изчаках вятъра да грабне и да разнесе малкото облаче бяла пара.

— Това, в което го обвини, е много сериозно.

Ерика сви рамене и изостави опитите да стопли ръцете си с дъх. Вместо това започна да ги търка една в друга.

— Ерика!

— Добре де, не ме чука — неохотно промърмори тя. — Това стига ли ти?

— Дали ми стига?! За Бога, Ерика! Искам да си добре, да не спиш по улиците и в чужди легла, да си далеч от неприятностите. Затова ми кажи дали Мур ти е причинил нещо лошо… Но ми кажи истината! Нима не можеш да ми се довериш?

Главата й бавно се извъртя към мен, с вирната брадичка и гневно стиснати устни. Отначало направи опит да се засмее, но когато започна да говори, от очите й потекоха сълзи.

— Мръсник! Гадно копеле! Искаш да ти се доверя, а? Нима не помниш какво ми говореше преди време? Че съм ти като сестра, че никога няма да ме напуснеш! Но след това си тръгна и изобщо не ти видях очите! Стоя при нас само докато я чукаше. Тръгна си веднага след като това стана невъзможно, затова хич не ми се преструвай!

Риданията й станаха толкова силни, че тя се принуди да прехапе устни, за да ги спре. Ръцете й покриха очите, от които сълзите течаха като пълноводна река.

Гледах я и мълчах. Чувствах си долен и низък, сякаш ме бяха пипнали на местопрестъпление.

Протегнах ръка да я прегърна, но тя рязко ме отблъсна и отскочи назад към парапета.

— Да не си ме докоснал, мамка ти! — извика. — Махай се оттук, махай се от дома ми! — Обърна се с гръб към мен и отново избухна в плач.

Извадих химикалка и надрасках телефона си на гърба на билета от влака, после пристъпих към края на верандата. Подадох й билета през рамо, тя го сграбчи и избърса очите си, за да прочете написаното.

— Обади се, ако имаш нужда от нещо — рекох.

Тя смачка листчето и го захвърли. Вятърът го поде и го запрати в обратния ъгъл на верандата.

— Не знаех, че знаеш — добавих. — Съжалявам, Ерика…

Вдигнах яката си и тръгнах към пътя. Подминах джипа и двамината в него, които не преставаха да ме зяпат, после поех по дългия път към гарата.