Грег Рука
Търсачът (25)

25.

В сградата настъпи невероятна лудница. И до ден-днешен съм убеден, че това бе единствената причина да се измъкнем навън, без да ни спрат, арестуват или застрелят. Паниката на стотиците хора, хукнали към изходите, ни позволи да приберем автоматите и противогазите в брезентовата раница и спокойно да се присъединим към тях. В стремежа да си осигури безпрепятствено оттегляне Стерит беше улеснил и нас. Разбира се, това нямаше никакво значение за Мур. Той знаеше само едно — Стерит и бандата му бяха изчезнали, а заедно с тях и най-добрият му шанс да ги ликвидира…

Миг преди да потънем в блъсканицата пред изхода той ни огледа един по един и кратко подхвърли:

— Трябва да се разделим!

— Аз оставам с теб — тръсна глава полковникът.

— Млъквай! — гневно просъска Мур и се извърна към колегата си: — Тери, искам да го качиш на влака и да пътуваш с него до шибаната му къща, ясно? Искам да си сигурен, че ще остане там. Ако започне да ти създава трудности, гръмни му шибаните колене!

Тери постави ръка върху рамото на Уат и кимна на Мур:

— Ще се видим утре.

Изчакахме ги да се смесят с тълпата до главния вход. Дени излезе след тях, зави наляво и изчезна. Охранителят ни огледа внимателно и леко кимна с глава. Телефонната слушалка остана залепена за ухото му.

Прекрасна нощ, няма що, рекох си аз, когато най-сетне двамата с Мур се озовахме на тротоара.

Без много приказки тръгнахме в противоположна посока от мястото, където бяхме паркирали джипа. Трябваше да направим един широк кръг — най-малко пет-шест пресечки, преди да се съберем отново до превозното си средство. Мур мъкнеше и брезентовата раница. Проговори едва когато в далечината се очерта самотният силует на автомобила.

— Нали не си ги предупредил по някакъв начин, Атикъс? — дръпна ме за якето той, после пусна раницата на тротоара и сложи свободната си ръка върху ръкохватката на браунинга.

— Как според теб е станало това, Робърт?

Той ме изгледа изпитателно, после пусна рамото ми и отмести ръка от оръжието си.

— Не, ти не си способен на подобно нещо…

— Апартаментът е имал вътрешна връзка със съседния — рекох. — Нямаше начин да разберем, без да го видим със собствените си очи.

— Имаше — поклати глава Мур. — По-качествено разузнаване…

Замълчах. Никой от нас не беше огледал обстойно мястото на атаката, но всички бяхме наясно, че между апартаментите с номера 2608 и 2606 е имало вътрешна връзка. Заради презумпцията, че това е временно жилище на бизнесмени ние неволно се бяхме ограничили с представата за нещо, което наподобява хотел. Ако бяхме отделили повече време на проучването, без съмнение щяхме да разберем, че нещата в тази сграда са организирани по-различно.

Не го направихме и Мур прекрасно знаеше, че това ни е грешката.

 

Прибрахме се в един без пет. Отвори ни Дейл. В дъното на коридора се мярна фигурата на Йоси, който очевидно го прикриваше. Дени се насочи директно към стаята, която тримата бяха използвали, докато охраняваха Ерика. Ние с Мур отидохме в хола, където Бриджит и Ерика бяха потънали в напрегната игра на дама.

— Как мина? — вдигна глава Бриджит.

Аз само поклатих глава, а Мур пусна една крива усмивка към Ерика, след което бавно огледа Бриджит. Едва сега си дадох сметка, че двамата се срещат за пръв път.

— Сержант Робърт Мур — представи се той. — Приятно ми е…

— САС? — попита със сладък гласец Бриджит.

Не, за Бога, простенах безгласно. Поне тази вечер трябва да има мир!

— Да, госпожо — спокойно отвърна Мур.

— Трябва да стъпиш върху мен — рече Бриджит, раздруса торбичката с пулове и я поднесе на Ерика: — Хайде, тегли!

Мур ме погледна и аз бях принуден да поясня:

— Това е Бриджит Логън, която временно ни помага.

— Логън — повтори Мур. — Ирландка ли си?

— Ирландка — кимна тя.

— Мамка му! Това, което може би си чула, изобщо не е вярно!

— Какво например?

— Например глупостите за начина, по който специалните части са си пробивали път в Ирландия — отвърна Мур и уморено разтърка очи. — Това е гадна пропаганда и в нея няма капчица истина…

— Нима? — вдигна вежди Бриджит. — Господи, колко се радвам да го чуя! Значи и Гибралтар е пропаганда, така ли?

— Гибралтар беше грешка…

— А Лофол?

— Там ИРА искаше да вдигне във въздуха цял полицейски участък — отвърна Мур с онази заповедна интонация, с която преди няколко часа беше срязал Уат.

Прииска ми се да го предупредя, че това няма да му донесе никакъв успех с Бриджит, но осъзнах, че няма смисъл, и замълчах.

Усмивката изчезна от лицето на приятелката ми.

— Става въпрос за деня, в който „специалните части“ убиха девет души — обърна се тя към мен. — Единият беше мирен човечец, имал нещастието да мине покрай тях с колата си.

— Те бяха натоварили с експлозиви цял шибан булдозер, скъпа — кротко подхвърли Мур. Обръщението накара Бриджит да потръпне. — Двеста и петдесет шибани кила, които трябваше да изпратят почитаемите пазители на реда право в шибания рай!

— Беше чиста засада — продължи да ме информира Бриджит. — Те евакуираха полицейския участък и разположиха в околността най-малко четиридесет мъже, въоръжени до зъби. Изчакаха булдозера да се блъсне в сградата, след което направиха истинска кървава баня. В продължение на десет минути стреляха по всичко, което мърда… — Под „те“ явно имаше предвид Мур и колегите му от САС. — Беше им по-лесно да екзекутират хората, вместо да ги арестуват!

Ерика извърна глава към Мур, очаквайки отговора му. От известно време слушаше с интерес, стискайки в длан няколко забравени пула. По изражението й личеше, че не знае дали да се разтревожи или не.

— Няма да обсъждам тази тема, по дяволите! — отсече Мур. — Вие всички сте еднакви! Горкичката шибана ИРА! А ще кажеш ли нещо за горкичките шибани хорица, които избихте предишната година и всички години след това? Нима смяташ, че бомбите в Брайтън през осемдесет и четвърта са политически оправдани? Или обстрелът с минохвъргачки на Кралската полицейска академия в Ълстър? Май изобщо не проявяваш интерес към избитите невинни хора!

— Обясни ми разликата между това, което вие направихте в Лофол, и онова, за което заклеймявате ИРА — разпалено извика Бриджит и бузите й бавно поруменяха.

Мур хвърли озадачен поглед към мен, сякаш търсеше помощ.

— К’ва е тая жена бе, Атикъс?

— Обясни ми с какво вашите ескадрони на смъртта са по-добри от онези, които наричате терористи? — продължаваше да настъпва Бриджит.

Този въпрос имаше ефект на ритник в топките.

— Няма никакви ескадрони на смъртта! — изкрещя Мур.

Бриджит го дари с усмивката, с която вероятно се появяват ангелите на смъртта.

Ерика започна да вади пулове от торбичката. По улицата мина самотен автомобил. Откъм коридора долетя приглушеният глас на Йоси, който съобщаваше на Дейл, че всичко е, спокойно.

Мур рязко се завъртя, токовете на ботушите му изскърцаха. Вратата на кухнята се затръшна зад гърба му с такава сила, че пуловете подскочиха върху масичката.

— Аз печеля — подвикна Бриджит и на лицето й се разля доволна усмивка.

— Моите поздравления — кимнах. — А сега ми направи услугата да промениш отношението си към него…

— Ще преглътна факта, че работим заедно, но никога няма да бъда на едно мнение с тоя мръсник! — тръсна глава тя.

— Ако не промениш отношението си, ще трябва да напуснеш! — отсякох твърдо.

Радостта й от победата видимо помръкна.

— Няма да му целувам задника!

— Не те карам да му целуваш задника, Бриди — настоятелно я погледнах аз. — Само те моля да работим заедно…

Ерика приключи с подреждането на пуловете в кутията, сложи капака и я побутна към другия край на масичката.

— Предпочитам да останеш — подхвърли тя, усмихна се и добави: — Хайде, сега е твой ред…

— Добре — отвърна Бриджит.

Не разбрах дали се обръща към мен или отговаря на Ерика, но кимнах и тръгнах към кухнята. Вече в коридора чух Ерика да пита какво е Лофол.

— Причината никога да не се доверяваш на САС! — отвърна непримиримата ми приятелка.

 

Сержант Мур си беше отворил една бира и отпиваше от нея. Очите му бяха заковани в умивалника, който, доколкото можех да видя, беше съвсем празен. Беше оставил анорака си на плота, но пистолетът и ножът си бяха по местата.

— Шибана кучка! — оплака се той.

— Аз я намирам доста одухотворена — отвърнах.

— Нали знаеш, че това са пълни глупости?

— Кое?

— Ескадроните на смъртта.

— Тя не мисли така.

— Никой не мисли така, по дяволите! Тази лъжа я разпространи онзи английски мръсник, който твърди в гадната си книжка, че е бил участник в специален отряд и е виждал с очите си как тези ескадрони действат в Северна Ирландия. Не стига това, но и се захваща да описва всички убийства, които са извършили в началото на седемдесетте. Разбира се, книгата се превърна в шибан бестселър. Хората ни сочат с пръст и викат „Вижте тези убийци от САС какви ги вършат!“ Нашето върховно командване се кълне, че това са гадни лъжи, но никой не ще да го чуе! Цели седем месеца гадното книжле се продаваше на пазара, докато най-сетне на хората от Кралската полицейска школа в Ълстър им писна. Прибраха автора на топло и го предупредиха, че ако изнесеното в книгата му е истина, той ще бъде арестуван по обвинение в предумишлено убийство. И какво направи копелето? Моментално викна „Не, изнесеното в книгата не е истина, всичко съм си измислил!“ Е, какво ще кажеш? — Очите на Мур бавно се спряха на лицето ми. — Проверката установи, че нищо не отговаря на истината. Копелето описва акция в Белфаст и твърди, че е бил участник в нея, но на практика се оказва, че по същото време е бил на зъболекар в Дорсет… Мур довърши бирата си, остави празната бутилка в умивалника и я завъртя с пръст. Плочките бяха светлозелени, стъклената бутилка оставяше по тях по-тъмни влажни следи.

— Служих в САС двайсет години — промърмори той. — Бях на Фолкландските острови, на самата бойна линия. Вдигах във въздуха петролопроводи и самолети. Бях във втория екип, който атакува посолството на „Принс гейт“. Ние сме най-добрите бойци на тоя шибан свят, да знаеш!

— При атаката на посолството САС са екзекутирали петима невъоръжени терористи — отбелязах аз. С усилие се сдържах да не добавя, че тази вечер Мур и екипът му почти дублираха този акт.

— Кажи ми, че не знаеш как е станало, че не можеш да си представиш обстановката…

— Това ли искаше правителството?

— Войниците са инструменти на политиката. Войниците изпълняват заповеди. Само това мога да ти кажа…

Не всички войници, допълних мислено.

— Разбира се, има и мръсници като Марк Стерит, които позорят името ни и използват специалните си умения за мръсни операции!

— Между действащ САС и бивш САС има огромна разлика — отбелязах аз.

— Така ли мислиш? Нима си въобразяваш, че ако пресата знае всичко за Стерит, няма да отчете факта, че той и момчетата му са овладели изкуството да убиват, седнали на коляното ми?

— Може би няма.

— Може би няма, но по-вероятно ще го отчете — тръсна глава той. — И това ще бъде поредният пирон в ковчега на САС.

Вратата се отвори и в процепа надникна Ерика.

— Имаме ли пуканки? — попита тя.

— Виж в шкафа — отвърна Мур. — Мисля, че Дени купи няколко пакета от онези, дето се слагат в микровълновата…

— Вие двамката трябва да излезете оттук — рече момичето, докато ровеше в стенния шкаф. — Поведението ви е подчертано асоциално.

— А ти трябва да си в леглото — отговорих аз.

Тя ми се изплези, после попита:

— И какво правите тук?

— Приказваме си.

— Уф! — направи гримаса Ерика, откри пуканките и ги тикна в микровълновата фурна. — Оттатък става интересно само когато има повече хора…

— Наистина ли мислиш, че сме се събрали да се забавляваме? — попитах я аз.

— Виж какво, аз съм затворничката тук. Затова трябва да ми помагате, когато се опитвам да направя нещо интересно… — Обяснението беше дадено с търпелив тон, сякаш разговаряше с малко дете.

— Тук те спипа натясно — обади се Мур.

— И теб също — погледна го тя. — Бриджит ще се държи добре. Поприказвахме си… — Ръката й опипа лявото ухо. Едва сега забелязах, че си беше сложила обици — две обикновени халки.

— Тя ли ти ги даде?

— Каза, че мога да ги взема назаем — ухили се момичето, обърна се към Мур и добави: — Бриджит искаше да ти покаже къде точно стои, нищо повече…

— И добре го показа! — натъртено рече Мур.

— В такъв случай престанете да се криете тук и елате в хола. Донесете и пуканките…

Останахме да гледаме след нея. Минута по-късно микровълновата издаде кратък сигнал и Мур отиде да извади торбичката.

— Ако привлечеш вниманието на врага, аз ще мога да остана под прикритие — подхвърли той.

Намерихме някаква купа за пуканките и се прехвърлихме в хола. Йоси и Дейл продължаваха да охраняват вратата и единият от тях промърмори, че му мирише на пуканки. Бриджит дари Мур с един от най-ледените си погледи, после заби очи в корема ми.

— Атикъс! — промълви тихо.

Погледнах я въпросително и наведох глава. На корема ми, малко под средата на тениската, аленееше голямо петно кръв. Резултат от скъсаните шевове в резултат на самоотвержения опит да спася полковника.

— Дреболия — рекох.

— Какво? — вдигна глава Ерика, видя петното и ахна: — Господи! Защо кървиш, какво се е случило?

— Нищо.

— Как нищо! От корема ти тече кръв!

— Стига вече! — намеси се Мур. — Този път не го гръмнаха.

В стаята настъпи тишина.

— Този път? — тихо се обади Ерика, а лицето й стана бяло като вар.

— Всичко е наред — рекох.

Тя слезе от дивана и пристъпи към мен.

— Кога те раниха?

— Преди два дни.

— И никой не ми е казал?

— Не искахме да те тревожим — подхвърли Бриджит и хвърли унищожителен поглед към Мур.

Ерика не й обърна внимание.

— Защо не ми каза? — попита ме тя, забила очи в лицето ми. — Само не ме лъжи, Атикъс!

— Добре съм — отвърнах и моментално ми стана ясно, че момичето най-сетне успя да свърже нещата.

— Мама е стреляла по теб, нали? — Ръцете й останаха отпуснати край тялото, но ноктите й потънаха дълбоко в дланите. — Моята майка те е подредила така!

Не казах нищо, но Ерика нямаше нужда от отговор.

— Дай да видя — заповяда тя.

Погледнах към Бриджит, която леко поклати глава. Отстрани беше лесно. Вдигнах притеснено фланелката си. Зачервяването около шевовете беше започнало да изчезва, кръвотечението беше спряло, но раната съвсем не изглеждаше добре.

Ерика не помръдна.

Свалих фланелката и я натиках обратно в панталоните. Кожата около шевовете започна да ме сърби.

— Мръсна кучка! — просъска Ерика. — Гадна долна кучка!

— Съгласна съм — обади се Бриджит.

— Ти нищо не знаеш! — рязко се извъртя Ерика. — Нищичко! Тя е стреляла по него! Моята майка е стреляла по него!

В дъното на коридора Йоси и Дейл се готвеха да реагират на виковете и аз вдигнах ръка да ги спра.

— Знаеш ли какво означава това? — извика с писклив глас Ерика.

— Означава, че извадих късмет — отвърнах. — Можеше да ме убие на място…

Ерика се извъртя обратно към мен и ми даде възможност да видя яростта й.

— Късмет, така ли? Защото не те е убила? Смяташ се за късметлия въпреки всичко друго, което ти е сторила? Тя е една лъжлива кучка, шибана, лъжлива кучка, която стреля по теб, но ти въпреки това се мислиш за късметлия?!

— Стерит й каза да ме…

— Късметлия?! Позволяваш й да те наранява и наричаш това късмет?!

— Не е точно това, което…

— Тя те тъпче с крака, но ти го наричаш късмет? И когато се чукаше с Рубин, пак ли беше късмет?!

Не, това не го чух правилно, рекох си аз.

А Ерика изведнъж затвори уста, сякаш току-що бе лапнала голяма муха.

Цялата къща потъна в тишина.

Пак лъже, рекох си. Пак ме лъже, както ме излъга за баща си, за Мур и за всичко останало. Тя е гневна, разстроена е, просто трябва да си го излее на някого. Точно това й трябва — да се разтовари, да реагира по някакъв начин. Това е лъжа.

Изражението й се промени. Започна да диша учестено, избягвайки да ме гледа в очите. Прехапа долната си устна толкова силно, че по нея останаха синкави следи.

— Съжалявам, не исках да кажа това — прошепна. — Излъгах те… Не исках да кажа това…

В този момент разбрах, че е казала чистата истина.

Ерика се обърна, скри лице в шепите си и избухна в плач.

Протегнах ръка и я прегърнах. Отметнах една къдрица, погалих лицето й и я прегърнах точно както в Гейтърсбърг, когато тя беше на единадесет, а аз — на двадесет и четири. И когато бях отчаяно влюбен в майка й…