Грег Рука
Търсачът (8)

8.

Бриджит стоеше изправена в ъгъла при кафемашината, напълни една чаша и ми я подаде. После вдигна глава и хрисимо попита:

— Разрешаваш ли да гръмна тъпия шибаняк?

Поклатих глава.

— Разкарай я, сержант! — повтори заповедта Уат.

— Ти ли му отвори? — обърнах се към Бриджит.

— Ако знаех, че е такава гад, щях да го оставя да виси пред вратата! — изсъска тя.

— Да бе, как не! — изгледа я с презрение Уат. — Вие двамата можете да се шибате по всяко време, но аз трябва да говоря с него сега!

Въздухът излетя от устата на Бриджит с леко свистене, като от спукана гума. Това се дължеше на плътно стиснатите й устни. Прочетох въпроса в очите й.

— Ще те изпратя до вратата — рекох.

Тя само кимна и допи кафето си.

— Беше ми приятно да се запознаем — обади се Уат.

— А на мен не! — отсече Бриджит.

Отключих входната врата и бавно я отворих. Преди да излезе на площадката тя впи устни в моите. Стана ми толкова хубаво, че я дръпнах обратно и я стиснах в прегръдката си. Задържах я така почти цяла минута, заровил нос в косата й. Сърцето ми ускори ритъма си, тялото ми потръпна от задоволство от новата интимност. Започвах да се влюбвам в тази коса…

— Благодаря за прекрасното прекарване на рождения ми ден — прошепнах в ухото й.

Тя кратко и гърлено се засмя, после въздъхна и отново ме целуна.

— Ако се чудиш къде да го заровиш, звънни ми в офиса!

— Ще се чуем довечера — усмихнах се аз.

Залостих след нея, изтичах в стаята си и бързо започнах да се обличам. Чувах как полковникът се движи из кухнята и отваря чекмеджетата на бюфета. Когато влязох там, той се беше наврял в хладилника. Не му обърнах внимание и тръгнах към кафемашината да си налея още една чаша. След секунда размисъл сложих и чайника.

Той затръшна вратичката на хладилника, погледна ме и се настани на масата.

— Хубава путка — рече.

Извъртях се и забих поглед в лицето му.

— Полковник — изръмжах, — ако още веднъж използваш подобно нарицателно за Бриджит, ще те изхвърля през прозореца!

— Ти си един шибан лицемер, сержант — усмихна се Уат и от него изведнъж лъхна на мая — сладка и лепкава.

— Не съм женен — напомних му аз.

— А тя?

Поклатих глава и се върнах при печката.

— Никого не мамя. Май ти е трудно да го преглътнеш, а?

Той промърмори нещо неразбрано и започна да развива шала от врата си. Беше облечен в дебело зимно палто, под което се виждаше тъмносин вълнен пуловер. От джоба му стърчеше черна плетена шапка.

— Искаш ли чай?

— Ако ти се занимава…

Извадих от бюфета кутийка с чай на пликчета, потърсих и втора чаша.

— Водата ще заври след няколко минути.

— Благодаря.

Спогледахме се. Уат пръв отмести очи и ги насочи към календара с джаз-знаменитости, който бях окачил на стената. Снимката за този месец беше на Телониъс Монк. Поклати глава, после погледна часовника си.

— Може ли чаша вода? — попита с такъв тон, сякаш вече му бях отказал няколко пъти.

Напълних една чаша и я оставих на масата. Полковникът измъкна няколко шишенца с лекарства от джобовете си, отвори ги и започна да подрежда дозата си. Преди да тръгна към печката преброих осем различни хапчета, които изчезнаха в устата му с малко вода.

— Какво пиеш?

— Каквото се сетиш — направи гримаса той и лапна поредното хапче. — Всяко шибано лекарство на света: АЗТ, ДДИ, бактрим… Каквото се сетиш. И витамини. Тонове шибани витамини! — Погълна последната таблетка и опразни чашата.

— Помагат ли?

— А ти мислиш ли, че помагат, сержант? За тая болест няма лек, нали? Но докторите ми изпробват системата, доколкото издържи…

Подаде ми празната чаша и аз механично я оставих в умивалника. С мъка потиснах желанието си да я изхвърля, вместо да я мия… Но нямаше как да пипна СПИН от полковник Уат, освен ако по някакъв начин не започнем да си обменяме телесни течности. Въпреки това напълних чашата догоре с гореща вода.

Чайникът започна да пищи. Изключих нагревателя, напълних чашата на полковника, а в чинийката поставих пакетче чай, захар и мед. Нямах единствено лимон.

— Налага се да напусна града за известно време — промърмори той, след като пусна малко мед в чашата си. Заразата в устата му белееше като снежинки върху полиран паркет. — В университета „Джон Хопкинс“ действа една анти-ХИВ програма, за която съм избран. Утре заминавам и ще отсъствам седмица-две, може би и повече. Искам да наглеждаш Ерика, докато ме няма.

— Не.

— Помислих си, че може би ще я прибереш тук… — Продължи да говори така, сякаш изобщо не ме е чул: — Ще я доведа рано сутринта, непосредствено преди да тръгна за летището. Можеш да я наглеждаш, да я водиш насам-натам — твоя работа… Важното е да има някой край нея…

— Казах не, полковник.

— Чух какво каза. Но те моля да я наглеждаш вместо мен.

— Аз не съм детегледачка.

— Абе, сержант, наистина ли искаш да те вдигна във въздуха? — попита с въздишка той и се обърна да ме погледне. — Искам да я наглеждаш и толкоз! Нямам на кого друг да я оставя.

— Май сте доста гъсти с Мур — подхвърлих аз. — Защо не се обърнеш към него или някое от момчетата му?

— Не е в техния ресор.

— А е в моя, така ли?

— По-близо е до това, с което се занимаваш.

— Аз охранявам хора, полковник. И ти прекрасно го знаеш.

— Само когато не се занимаваш с баунсинг, нали така?

Пропуснах думите му и излях в канала остатъка от кафе в чашата си.

— Тя има нужда от охрана — рече полковникът.

— Тъй ли? — проточих аз, а в главата ми се мярнаха образите на рейнджърите, Белята и неговия нож. — От кого?

Чух шумоленето на връхната му дреха, завъртях се и видях, че ме гледа.

— Според мен приятелят ти Мур и екипът му проявяват необичаен интерес към дъщеря ти — рекох. — Те я следяха и се готвеха да я отвлекат. Именно по тази причина той я доведе в къщата ти — просто за да ти покаже колко лесно може да стане това.

— Така ли мислиш?

— Една напълно възможна версия — свих рамене аз.

— Мур няма да нарани Ерика — увери ме тежко Уат. — Той е професионалист, като теб и мен.

— Откъде го познаваш?

— Откъдето и теб — от армията…

— И?

— Какво „и“, сержант?

— Питам какво става. Какво те свързва с него, защо идва в дома ти… Можеш да отговориш на който искаш от тези въпроси.

Уат понечи да каже нещо, но изведнъж се задави от кашлица и се преви на две. Този път кашлицата му беше някак по-мокра и по-дълбока от това, което бях чул в Гарисън. Вероятно е пълна глупост да излиза в такова време, рекох си аз. Имунната му система няма сили да се бори със сезонните настинки, а пътуването в студеното и мокро време може да му донесе единствено някоя бърза пневмония с летален изход.

Мълчах и чаках.

Уат най-после успя да си поеме дъх и подхвърли:

— Мур е добър човек и добър войник. Няма да нарани Ерика…

— Някой вече се опита.

— Затова те моля да я приемеш тук, докато ме няма, сержант. Ти можеш да я закриляш. Знам, че можеш и моля за помощта ти…

Гледах го и търсех по-любезен начин да му откажа.

— Дължиш ми го — добави той на пресекулки. — Даяна ни напусна заради теб…

— Даяна ви напусна, защото ти си пъхаше пишката във всичко, което мърда — прекъснах го с категоричен тон. — Даяна си тръгна, защото ти беше ужасен съпруг и се държеше зле с нея.

Очите му се присвиха. Знаех, че малцина си позволяват да му говорят по този начин. В момента обмисляше отговора си. Накрая очевидно реши, че може да пропусне покрай ушите си казаното от мен, и продължи:

— Ерика е привързана към теб. Но ти я заряза. Не й писа, въпреки че обеща. Не й се обади. Ти излъга моето доверие, а аз — доверието на дъщеря си. Но сега те моля за услуга. За пръв и последен път в живота си. Направи това за мен, сержант. Вземи я под закрилата си, прибери я тук!

Нещо не беше наред. Отдавна би трябвало да скочи и да си тръгне, като преди това ме засипе с ругатни и обиди. Но вместо това той продължаваше да седи и да изглежда страшно мъничък в дебелото си палто, а изражението на лицето му отразяваше съвсем точно това, което изричаше устата му.

— Какво става? — попитах.

— Вече ти казах. Трябва да замина на лечение в Балтимор.

— Не мога да пазя Ерика, ако не ми кажеш какво я заплашва — отсякох аз.

Той почти се усмихна, Най-сетне бях завил зад ъгъла и вече се намирах на негова територия. Замисли се за момент, после рече:

— Отваряй си очите за някой малък див взвод.

— И повече информация ще ми свърши работа — отвърнах аз.

— Това е всичко, което мога да ти кажа — разпери ръце той. — Утре малко преди девет ще бъда тук с Ерика. Ще ти оставя телефон, на който да ме търсиш. Колко ще ми струва услугата?

Поколебах се.

— Те са от САС — рече полковник Уат. — Ще ти е нужна помощ, а помощта струва пари.

— Добре — кимнах. — Две стотарки ще ме оправят…

Той веднага усети, че съм далеч под чертата.

— Не ти ща шибаната благотворителност, сержант! Ще платя колкото струва!

Стана и започна да увива шала около врата си. Дискусията очевидно беше приключила. Изпратих го до вратата. Той излезе, без да каже нито дума повече, без дори да ме погледне. Стъпките му бавно заглъхнаха надолу по стълбите, а ехото ги поемаше от площадката и ги препращаше към апартамента ми. Затворих вратата и старателно сложих резетата.

 

Около петнадесет минути разчиствах, най-вече кухнята и спалнята. Долових аромата на Бриджит върху чаршафите, стомахът ми направи едно бързо салто, зави ми се свят. Побързах да навлека якето и да изляза за обичайната обиколка на блока.

„Малък див взвод“, беше казал полковникът. Пази се от малък див взвод, което означава пази се от САС. Или казано иначе — очаквай нови срещи с Мур и компания.

САС се състоят от три бойни полка — 21-ви, 22-ри и 23-и, но единствено личният състав на 22-ри е от бойци на действителна военна служба. Останалите два са запасни. По тази причина на 22-ри му викат просто „Полкът“. В него служат между 550 и 750 рейнджъри, който се групирани в по-малки бойни единици — роти и взводове. Съставът на един взвод е между трима и осем бойци, специализирани в изпълнението на специфични задачи: контратероризъм, планински операции, моторизирани части, подготовка и обучение и пр.

За разлика от военните структури на САЩ, в които човек се включва за постоянно — независимо дали става въпрос за морските пехотинци или Зелените барети, бойците на САС имат „временен“ статут. Те са доброволци от други военни подразделения, които преминават през тежък и прецизен подбор, след който одобрените получават значки и се включват в личния състав на „полка“. Там служат около три години и се завръщат в подразделението, от което са дошли. Това се отнася за почти всички. Изключенията са по-малко от десет процента и именно те получават статут на постоянни членове на САС.

Мур бе споменал, че всички са с „постоянни значки“, имайки предвид нашивките и другите отличителни знаци на униформите им. Което означаваше, че цялата група се радва на най-високия възможен статут. Тях никой не ги изпращаше в шеста глуха, за да забравят наученото. В случай че Мур е командир на взвод, той разполага с още максимум седем отлично обучени бойци, които може да призове по всяко време. До този момент аз бях видял четирима от тях, включвайки и Белята.

Всички бяха „диви“, което на нормален език означаваше, че акциите им не подлежат на санкции от тяхното правителство. Независимо дали ги реализират като наемници, или по свои лични причини…

Всичко това ме накара да съжалявам, че приех охраната на Ерика.

Полковникът беше абсолютно прав: аз не само щях да имам нужда от помощ, но щях да имам нужда от адски много помощ.

 

Останалата част от предиобеда прекарах в апартамента си, за да свърша някоя и друга домашна работа. Първото, което ми хрумна, беше да монтирам куки за чаши на най-долната преграда на лавицата над бюфета. До този момент приемах апартамента за относително сигурен, но след появата на Ерика той трябваше да стане и годен за защита. А това означаваше няколко по-специфични покупки. Към обед отскочих до железарията и купих доста неща, включително нова входна врата. Платих допълнително, за да я доставят и монтират веднага. Човекът, който ми прибра парите, каза, че в четири трябва да съм си у дома, а ако монтажът се проточи след шест, ще трябва да доплатя за извънреден труд. Дарих го с една сладка усмивка.

После тръгнах да си търся мобилен телефон. Оказа се, че ако взема някой без екстри (повечето от които са напълно излишни), ще ми струва не повече от седемдесет долара плюс допълнителна такса за активиране. Бях сигурен, че номерът ми ще бъде лесен за подслушване, но и без това щях да го използвам само в екстрени ситуации.

Последната ми спирка беше един магазин за мебели, откъдето купих футон с размери „кинг-сайз“, плюс сгъваемо легло в рамка. Касиерката пусна кредитната ми карта в машината си, а аз се намръщих. Очаквах, че покупката може да ми бъде отказана. Слава Богу, това не се случи, което означаваше, че все пак съм в границите на кредитния лимит.

Прибрах се у дома и се заех да повиша сигурността. Нищо особено, разбира се — просто монтиране на още две плъзгащи се резета на входа и подготовка на почти празната стая за гости, която трябваше да се превърне в спалня за Ерика. Първо пристигнаха футонът и рамката. Втори път домофонът зажужа точно когато приключих с монтажа — бях уведомен, че входната ми врата е пред входната врата… Помогнах на хората от магазина да я качим горе и ги насочих към кабинета си.

— Там ли я искате? — учудено попита по-възрастният от тях — жизнен мъж, наближаващ шейсетте.

— Точно там — кимнах. — Свалете старата и поставете новата.

Мъжът огледа вътрешната врата, плъзна поглед по новата, а след това го спря върху мен.

— Предполагам сте наясно, че това е входна врата.

Кимнах с глава, а той ми се усмихна. Така хората се усмихват на кучето на съседите, за което не са сигурни дали няма да ги ухапе. Нямаше нужда да обяснявам, че искам да изградя нещо като обезопасена стая, където можем да се оттеглим двамата с Ерика, в случай че някой проникне в жилището ми. Подобна информация само щеше да го обърка повече.

Оставих ги да работят и отидох в кухнята да се обадя на Дейл Матсуи. Чух познатото му „Йо“ едва след седмото позвъняване.

— Дейл, обажда се Атикъс.

— Исусе, Атикъс! — радостно викна той. — Тъкмо мислех да те търся! За довечера съм намислил една обиколка из кръчмите просто за да покварим младежта на Америка!

Засмях се. След смъртта на Рубин избягвах всички, с изключение на Бриджит, но Дейл някак успяваше да прогони чувството ми за вина.

— Как я караш? — попитах.

— Още разполагам с всичките пръсти на ръцете и краката си — отвърна той. — Какво ще кажеш за довечера?

— Всъщност исках да те питам ще можеш ли да отскочиш насам между седем и осем? Възложиха ми една задача и имам нужда от помощ…

— Колко време ще трае?

— Около две седмици, може би и по-малко. В района. От утре.

— Нещо готино, предполагам…

— Надзор над едно петнадесетгодишно момиче, казва се Ерика Уат.

— Дъщерята на полковник Дъг „Мръдне ли, гръмни го“? — учуди се Дейл.

— Помниш ли я?

— Че как няма да я помня? — отвърна той. — Нали ти нанкаше с мама й?

Направих многозначителна пауза.

— Мислеше, че не знам, нали?

— Ами да — успях да си върна дар слово аз. — Мислех, че не знаеш.

— Рубин ми каза за Даяна — засмя се Дейл. — Освен това забравяш, че един-два пъти идвах в къщата. Отдалече ти личеше, че се държиш като част от семейството, да не говорим за котешките погледи, които се разменяше с госпожа Уат.

— Е, не бяхме чак толкова зле!

— Може би само в присъствието на полковника, но иначе си бяхте гола вода! Много ще се учудя, ако детето не е разбрало.

— Разбрало е — признах неохотно.

— Целият щат знаеше, че Уат е като разгонен пес. Лично аз си помислих, че си сключил лоша сделка, като прие да го охраняваш… Как се пази човек, който всяка нощ спи с различна жена?

— Не се пази — направих ново признание аз. — Когато се опитвах да го предупредя, той ми казваше да си гледам работата. Така се запознах с Даяна — полковникът ми заповяда да обезопася дома му, защото не искал да съм около него и през уикендите. Не мога да повярвам, че Рубин ти е казал!

— Какво да ти кажа… Той много се радваше за теб. И мъничко ти завиждаше заради нея. Каза, че си влюбен… — Изрече „влюбен“ с носовата интонация на Бари Уайт, налапал микрофона.

— Това е информация с петгодишна давност — напомних му аз.

— Естествено. Сега си имаш Бриджит и нищо друго не те интересува, нали?

— Какви ги дрънкаш?

— Казах „Бриджит“ и си я представям до теб — обясни с нескрито удоволствие Дейл. Буквално видях самодоволната му усмивка — онази, която окачва на лицето си в момента, в който научи нещо пикантно.

— Това пък откъде го чу?

— Тази сутрин Бриджит позвъни на Натали, а тя пък се свърза с мен.

— За да ти каже какво?

— Че се радва за теб.

Това не ми прозвуча като нещо, на което мога да вярвам.

— Значи нямам тайни, така ли?

— Никакви — отсече Дейл, очевидно доволен. — Между другото мисля, че е страхотно. Ти и Бриджит много добре се допълвате.

— Наистина ли мислиш така?

— Да, мамка му! Вие направо сте родени един за друг!

— Като маслото и водата…

— Имах предвид по-друг пример, но както и да е. Я ми кажи сега защо Ерика Уат има нужда от протекция?

— Защото неколцина „диви“ рейнджъри от САС са й хвърлили око.

Отсреща настъпи кратка пауза, после Дейл издаде типичните за него звуци, наподобяващи стрелба.

— Точно така — рекох.

— Кого още мислиш да привлечеш?

— Ще звънна на Йоси, а след това и на Бриджит.

— И толкова, така ли?

— С мен ставаме четирима…

— Трябва да се обадиш и на Натали — с назидателен тон рече той. Сякаш се караше на дете.

— Ще си помисля — обещах аз. — Е, какво ще кажеш за довечера в осем?

— Ще бъда при теб.

— Вземи си такъмите. Ще превърнем апартамента в крепост…

Той каза „добре“, после си разменихме още няколко незначителни фрази — главно относно укрепването на дома му. Имал проблеми с капаците на прозорците, но градината му вече била напълно готова за зимата.

— Хубаво е, че отново работиш — рече в заключение Дейл.

Благодарих му и прекъснах връзката, питайки се какво толкова му е хубавото. Ако наистина работата беше нещо добро, не би трябвало да изпитвам никакви съмнения относно предстоящата конфронтация със САС…