Грег Рука
Търсачът (20)

20.

Нито Рене, нито доктор Волат останаха очаровани от факта, че съм решил да се изпиша.

— Знаех, че ще го направите — заяви Волат и подръпна брадичката си, очевидно доволен от гадателските си способности.

— Не исках да ви разочаровам.

— Трябва да внимавате. Никакво натоварване, за да не се отвори раната.

— Отивам си у дома и лягам — уверих го аз.

— Лъжец! — заключи той, докато Рене ми поднасяше цяла купчина документи за подпис. Изчака ме да приключа, след което добави: — Ако усетите парене или някакво възпаление, моментално тук! Пронто… разбирате ли?

— Пронто, ами как! — повторих аз. Сега той ми напомняше за баба.

Рене донесе останките от дрехите ми. Панталонът ми беше чист и изгладен, очевидно преминал през болничната пералня. Якето ми беше далеч по-зле, цялото в кървави петна, а от ризата ми нямаше дори следа. Вероятно я бяха срязали още при появата ми в спешното отделение…

Най-трудно ми беше да си обуя обувките. Отделих им доста време, навеждайки се с безкрайно внимание. Коремът ми беше стегнат и ме болеше. Имах проблеми и с връзките, главно заради шината около счупените си пръсти. След окото двадесет минути бях напълно готов. Бриджит се появи точно когато дърпах ципа на якето си. Миришеше като пепелник, напълнен с бира. Очите й бяха подпухнали, косата й бе доста разрошена. Беше бледа и безкрайно уморена. Носеше тениска и кожени панталони — и двете в традиционния черен цвят, а якето си държеше в ръка.

— Ще те закарам — съобщи тя, завъртя се на токчетата и напусна стаята. След минута се появи отново, тикайки пред себе си стол на колела.

Отпуснах се на седалката с изключително внимание. Бриджит хвана ръчките и започна да ме тика по коридора. Докато чакахме пристигането на товарния асансьор, тя свали опаковката от един ментов бонбон и го хвърли в устата си. Вместо разговор, до влизането в кабината тя лапна още два такива бонбона.

Спуснахме се в подземния гараж. Бриджит дотика количката до страничната врата на поршето, извади ключовете и алармата тихо изписка. Опитах да се изправя на крака, опирайки се на поршето. Успях, макар и с цената на доста силни болки. Тя върна инвалидния стол в нишата до асансьора и отвори шофьорската врата.

— Успя ли да поспиш? — попитах аз.

— Не — отвърна кратко, изчака ме да се пъхна в купето и едва тогава седна зад волана.

Настаняването върху седалката едва ли можеше да се нарече най-ловката ми маневра, но движенията ми донесоха по-малко болки, отколкото очаквах.

Бриджит щракна колана, завъртя стартерния ключ и потегли към изхода. Навън отново валеше сняг, уличните платна бяха покрити с луга и мръсна вода.

— Как я караш? — попитах.

— Цяла нощ обикалях да търся твоята малка Лолита — отговори тя, без да ме гледа. — Главно из места, където хич не обичат въпросите… Десет клуба за дванадесет часа, пробивайки си път сред пушек, пот и драма. И за какво? За да дойда тук и да установя, че ти се готвиш да напуснеш болницата. Как да отговоря на въпроса ти? С дни не съм се прибирала, не съм спала като хората, чувствам се отвратително и мириша на долна кръчма!

— Съжалявам.

— Не ми трябват проклетите ти съжаления! Поне не за това…

Кракът й рязко натисна газта, поршето се стрелна напред и ловко заобиколи товарния микробус, паркиран на ъгъла на Четиридесет и втора улица. Задницата поднесе, изпод колелата излетяха пръски кал.

— Елана помогна ли ти? — попитах.

— Елана знае как изглежда Ерика. Нали не си забравил, че не разполагаме с нейна снимка? Разбира се, че ми помогна!

— Как вървят нейните неща?

Бриджит рязко спря на червен светофар.

— Както обикновено. Веднага ще ти кажа, че за интимните отношения помежду ни можеш да бъдеш спокоен — ние скъсахме.

— Вече ми каза — кимнах аз.

Светофарът светна зелено и тя рязко подаде газ. Поршето се стрелна покрай една патрулна кола, потегляща от дясното платно. Не й личеше да се страхува от евентуална глоба за превишена скорост.

— Тя ме мамеше!

Това здравата ме жегна.

— Излизахме осем месеца — продължи Бриджит. — Мислех, че отношенията ни са сериозни, а открих, че ме е мамила поне през три от тези осем месеца, може би и по-дълго. Това стана непосредствено след смъртта на татко и го понесох доста тежко…

— Съжалявам, Бриджит — промълвих аз.

— Престани с проклетите си съжаления! Аз трудно се привързвам, разбираш ли? Каквото и да е ставало между нас, колкото и зле да сме се държали един към друг, аз вече съм се свързала с теб и нямам никакво намерение да се измъквам!

Коремът ме заболя, но това не се дължеше на шевовете. Държах си устата затворена до момента, в който поршето влезе в подземния гараж на блока и моторът утихна. Гледах как Бриджит завърта ключа, издърпва връзката и й я стиска в дланта си.

— Вчера беше права — рекох. — Наистина бях пълен идиот!

— Напоследък често си такъв…

— Имах връзка с нея още докато бях на редовна служба в армията. Мъжът й ми беше началник…

Тя използва огледалцето, за да види лицето ми. Очите й бяха много сини и в тях се четеше очакване.

— Уат я мамеше и целият Пентагон знаеше. Това е една от причините да си остане полковник. Армията обича офицерите със здрави семейства, а той дори не се опитваше да се крие…

— И ти реши, че няма нищо нередно да се качиш на тоя влак, така ли?

— Той постоянно беше навън и гонеше кучките. Опитвах се да го прикривам, но това беше невъзможно. Казах му какво мисля, а той рече да го оставя на мира и да не му преча на забавленията. Така се озовах в дома му, охранявайки Даяна и Ерика. За останалото можеш да се досетиш…

Тя запази мълчание, очите й си останаха студени.

— Бях на двадесет и три-четири години — продължих аз. — Искрено вярвах, че съм влюбен. Шест месеца по-късно Уат разбра и ме премести на друга служба — отначало в чужбина, а после в Отдела за вътрешно разузнаване.

— Виждал ли си я оттогава?

— Преди четири дни я видях за пръв път.

Тя отмести очи от огледалцето, подхвърли връзката ключове в ръката си и промърмори:

— Любов.

— Тогава мислех така.

— А онази вечер, когато те запознах с Елана, ти покани ли я да влезе?

— Да.

— Спа ли с нея?

— Не.

Очите й се сведоха към ключовете, които продължаваше да подхвърля в дланта си.

— Така значи…

— Така…

Бриджит отвори вратата и излезе. След известно време и аз сторих същото. Тя заобиколи предницата и се облегна на купето.

— Трябваше да ти кажа по-рано за Даяна — рекох. — Още когато се появи Ерика…

— Може би — тихо рече тя. — И аз не ти казах за Елана…

— Не е същото.

— Същото е, разбира се. И двамата сме си имали тайни. Споделянето им при всички случаи е въпрос на доверие… — Тялото на Бриджит се откъсна от купето: — Хайде сега да те качваме горе, за да можеш да си легнеш. Още ти е рано да стоиш прав…

— Трябва да открием Ерика.

— Това може да стане чак като се мръкне. Сега всички клубове са затворени.

— Приключихме ли с недоразуменията? — погледнах я право в очите.

Бриджит помълча, въздухът излетя от гърдите й с тихо свистене.

— А ти искаш ли да сме приключили?

— Да.

— Тогава да ги забравим — тръсна глава тя. — А сега ме целуни!

И аз я целунах.

 

Проспахме почти целия ден, плътно притиснати един до друг, за да се топлим. На два пъти се будих за малко. Първия път останах изненадан от факта, че Бриджит все още е до мен, а втория — от страха за Ерика. Вероятно я бях сънувал. Надигнах се до седнало положение и си сложих очилата. Да, наистина я бях сънувал. Лош сън, защото тя умираше…

Станах, включих отоплението и отидох в кухнята да правя чай. По едно време Бриджит се появи откъм спалнята, боса и по бельо. Едновременно с това зажужа домофонът. Тя натисна копчето за връзка, просто защото беше по-близо.

От репродуктора се разнесе строгият глас на полковника, който ни заповяда да го пуснем в сградата.

— Предполагаше се, че вардиш дъщеря ми, а не че чукаш курвата си! — изръмжа полковник Уат, отмести ме встрани и се втурна във вътрешността на апартамента. И добре направи, тъй като — СПИН-озен или не — ако беше останал на мястото си, със сигурност щях да му тресна един в зъбите.

Затворих и залостих входната врата и го последвах в кухнята. Изправена пред плота, Бриджит си запарваше чай. Беше успяла да намъкне кожените си панталони. Полковникът се настани на масата, огледа я от горе до долу и подхвърли:

— И аз ще пия една чаша, сладурче…

Тя пусна крива усмивка и се зае да запарва втория чай.

— Къде беше, по дяволите?! — гневно попитах аз.

Полковник Уат започна да развива шала от врата си.

— В Чикаго, в Балтимор. — Шалът се превърна в безформена купчина плат върху масата, очите му отново се извърнаха към Бриджит: — Винаги съм казвал, че имаш вкус, сержант…

— Има предвид теб — поясних на Бриджит.

— Не беше трудно да се досетя — отвърна тя, поднесе ми чая и се обърна към Уат: — С нетърпение очаквам деня, в който най-сетне ще пукнеш! — Каза го спокойно, с все същата крива усмивка.

Уат изненадано понечи да отговори нещо, не успя и прибягна до обичайната за подобни случи реакция.

— Майната ти!

Бриджит изду устнички като капризно дете, после му се изсмя в лицето.

Уат се обърна към мен и смени темата:

— Значи кучката те гръмна, а?

Гласът му беше по-писклив, отколкото го помнех — вероятно влажното време се отразяваше зле на здравето му.

— Ако имаш предвид Даяна, — да — отвърнах аз.

— Той шибаше жена ми — изръмжа Уат, обръщайки се към Бриджит. — Знаеш ли това?

Бриджит спокойно кимна с глава.

Потвърждението го изненада и разочарова. Трябваше му цяла минута, за да редактира следващата си реплика:

— Внимавай, защото и теб ще те заебе…

— Защо не ми каза къде отиваш? — попитах аз, след като изчаках достатъчно за евентуална реакция от страна на Бриджит.

— Защото търсех Даяна, тъпако. Като те гледам, май си се отървал…

— Извадих късмет.

— Да бе! — отвратено рече той.

— Ерика избяга — информирах го аз.

— Знам.

— Откъде знаеш?

— Ти наистина си малоумник, сержант! Тя е при Мур и е добре…

— Мур за теб ли работи? — обади се Бриджит.

— Със мен — натърти полковникът. — Но си има свой дневен ред…

— Трябваше да ми обясниш какво става — рекох аз.

— Да бе, как не! Щеше ли да ми повярваш, ако ти бях казал, че бившата ми съпруга и твоя бивша чукалка е платила на наемници да отвлекат дъщеря ми?! Ти си бил влюбен в двуличната кучка до момента, в който те е гръмнала! — Закашля се, наведе глава към пода и покри устата си с длан.

Стрелнах с поглед Бриджит. Тя гледаше темето на Уат с презрително стиснати устни.

Пристъпът най-сетне отмина, полковникът избърса длани в шала си и замълча.

— Чакам обяснение — твърдо го изгледах аз.

— По кой въпрос, сержант?

— Даяна не би трябвало да плаща на наемници, полковник. Тя не би трябвало да знае къде да ги намери, нито пък да си ги позволи финансово… В града върлува взвод на САС и по всичко личи, че вие двамата с Даяна сте обект на техния интерес. Ще ми кажеш ли какво става?

— Какво те кара да мислиш, че знам? — дрезгаво отвърна той и направи опит да напълни дробовете си с въздух.

— Господи, какъв задник! — изсмя се Бриджит.

Уат заби показалец към нея и гневно изръмжа:

— Не е нужно тя да чува всичко това!

— Напротив, нужно е — поклатих глава.

Бриджит се облегна на плота, на лицето й се изписа доволство.

Полковникът се почеса по брадичката, помълча малко, после рече:

— Около пет години преди да дойдеш на служба в Пентагона аз проведох една разузнавателна операция с няколко момчета от САС. Между тях беше и Мур. Това беше малко след като ме назначиха за СПВТ…

— Какво е СПВТ? — попита Бриджит.

— Съветник на президента по въпросите на тероризма — изстрелях по военному аз в абсолютен синхрон с Уат.

— Аха…

— Може ли да продължа? — изгледа я иронично полковникът.

— Моля, стига да имаш достатъчно въздух — сви рамене тя.

Полковникът я дари с хладен поглед и презрително сумтене.

— Задачата беше събиране на информация за терористичните групировки в Далечния изток. Знаеш как става това — най-често когато предложиш достатъчно пари на някой „герой“ и той изпява цялата си група… Мур и екипът му отговаряха за вербуването и предлагането на големи суми пари на евентуалните предатели, а на един по-късен етап ги изведоха оттам и ги поставиха под наблюдение. Единственото, което се искаше от наемниците, беше достоверна информация…

Уат е бил СПВТ няколко години преди назначението ми в Пентагона, където поех личната му охрана. Приблизителното време е някъде в началото на осемдесетте, малко след като специалното подразделение на „Делта“ не успя да освободи заложниците в Иран. Една от последиците на този провал беше създаването на специални военни части, действащи в рамките на армията. — В благоприятната среда за действие на Оливър Норт военните осъществяваха операции, за които нито обществеността, нито Конгресът имаха и най-малка представа.

— Супер законспирираните — подхвърлих аз.

— Точно така. Не фигурират никъде, никой не ги оторизира. Без надзорни комитети, без разписки и архиви.

— Незаконно?

Той вдигна дясната си ръка и я разклати като везна.

— Всичко ставаше без документация. Просто работехме в интерес на родината…

— Как, по дяволите, е ставало това, след като горката ни родина не е имала никакъв хабер? — вдигна вежди Бриджит.

Той я стрелна с поглед, от който ясно личеше какво мисли: жените трябва да бъдат забелязвани, но без да им се дава думата.

— Ти нищо не разбираш!

— Действително не разбирам подобна арогантност — кимна тя. — Което означава, че не разбирам и теб…

— Тая ще млъкне ли най-сетне? — раздразнено ме изгледа Уат.

— Кой ви финансираше? — попитах аз.

— Източниците не ги знам — бяха различни. Но средствата се събираха в един секретен фонд. Нали знаеш — от тези, които действат на принципа на черната каса. Това беше скъпа операция — харчехме някъде между шест и седем милиона долара годишно, при това не само в пари. Част от копелдаците искаха дрога, оръжия, коли и Бог знае още какво… Следваш ли мисълта ми?

— Исусе! — простена с отвращение Бриджит.

— Следвам я — рекох. И на мен започваше да ми прилошава при представата докъде води този път.

— Разбира се, всичко се уреждаше в Щатите — продължи полковникът. — Нямаше как да държим парите и дрогата в чужди банки, освен това ни трябваха обезопасени квартири за разпитите… В началото САС не желаеха да работят с никого, освен със свои доверени хора. И те като нас искаха нещата да са покрити и се пазеха отдалеч да не стане гаф… Но само аз знаех, че гаф не може да стане…

Изпитах чувството, че отново съм прострелян, а Бриджит подскочи в буквалния смисъл на думата:

— Използвал си жена си?!

Полковникът се ухили и това ни даде възможност да огледаме свободно бялата слуз, покрила зъбите и езика му.

— Я помислете малко и ще видите, че това беше гениален ход — рече той. — Нямаше начин да не направя впечатление, като скачам от самолет в самолет, пазарувам на лизинг и подписвам договори под фалшиво име… Това не се връзваше с имиджа на армейския офицер. Но при Даяна нещата не стояха така.

— Използвал си жена си, за да проведеш една свръхсекретна разузнавателна операция, така ли? — пожелах да се уверя аз.

— Да — кимна той. Не знаех на какво се радва повече — на някогашната си брилянтна идея, или на нашите реакции в момента. Вероятно и на двете. — Тя беше свободна да пътува където пожелае, при това без да й се задават излишни въпроси. Ерика беше съвсем малка. Даяна трябваше да я повери в ръцете на съответната гледачка и да хване първия самолет за Швейцария, нищо повече. Разбира се, някои неща трябваше да бъдат направени и ние с Мур не си губихме времето. В резултат тя се превърна в една много добра шпионка. Използвахме я като куриер и организатор на секретни квартири. Такива имахме по цялото Източно крайбрежие. Особено ме впечатли една в Провидънс, буквално на брега на морето… Жените са много изобретателни!

Бриджит промърмори нещо, което не успях да чуя, но усмивката на Уат се разшири още повече.

— Тя ли ти пазеше парите? — попитах.

— Имахме си едно местенце в Балтимор — кимна Уат. — Част от хай-тек операциите, при които складовете непрекъснато се местят…

— А Даяна знаеше къде са тайните ви фондове, така ли? — попита Бриджит.

Полковникът потвърди с кимане на глава.

— Значи затова си ходил в Балтимор — рекох. — Да провериш мангизите…

Полковникът отново кимна.

— И?

— Нека караме поред. Работата е там, че по времето когато ти се появи на борда, операцията течеше изключително гладко. Бяхме престанали да използваме Даяна. Отрязахме я, защото вече не ни трябваше.

Представих си Даяна в голямата къща в Гейтърсбърг. Съвсем сама. Единадесетгодишната Ерика е на училище, а съпругът й по цял ден е в Пентагона. Как ли се е чувствала при мисълта, че той е завел поредната кучка в апартамента, нает лично от нея? С убеждението, че тя е била едно удобно оръдие и нищо повече.

— После се смениха президентите — продължи Уат. — Нова администрация, нови приоритети. Наложи се да затворим дюкяна…

— Но ти задържа парите — подхвърли Бриджит. Каза го достатъчно отчетливо, за да се усети презрението й.

— Какво, по дяволите, трябваше да направя? — вдигна вежди полковникът. — Да ги върна? Никой не подозираше за тях. Реших да ги задържа. А когато се разболях, с част от парите купих къщата. С другите исках да осигуря образование и добър старт в живота за Ерика — нещо, което тя напълно заслужава.

Най-сетне всичко ми стана ясно. Лъжите падаха една по една и под тях блесна тъничката, но твърда като стомана истина.

— Колко е прибрала тя? — попитах.

— Два милиона в брой — отвърна полковникът. — Други четири милиона — в злато и платина. Не е пипала дрогата и оръжието.

— А някакви скъпоценни камъни?

— Не — поклати глава той. — Губи се при обръщането, затова предпочитахме да работим само с метали.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен! Нали мангизите бяха мои?! Никога не сме използвали камъни. Защо питаш?

— От любопитство — отвърнах. Тя ми беше предложила скъпоценни камъни, показа ми и куфарче с пари. Това означаваше две неща: или ме е излъгала, или е обръщала метала заради транспорта. Дори при цена от около четиристотин долара за унция четири милиона долара в злато пак ще бъде количество, което се транспортира трудно и бавно. — Мур знае ли за тези пари?

— На Мур не му пука. Той не е тук за пари. Той преследва Стерит и останалите мръсници от бандата му. Едно време са били членове на един и същи взвод, а Мур е бил пряк командир на Стерит…

— И оттам го познава Даяна…

— Точно така.

— Значи Стерит знае за шестте милиона.

— Вероятно.

— А ти защо не ги премести на друго място? — попита Бриджит.

Уат понечи да отговори, но получи нов пристъп на кашлица. А аз си спомних, че Даяна ме попита дали знам колко пари е оставил съпругът й.

— Защо не опразни скривалището, след като жена ти си тръгна? Защо не премести парите на друго място?

— Допуснах грешка — призна най-сетне полковникът. — Изобщо не прецених, че ще се насочи натам. Убеждавах се, че отдавна е забравила за участието си в тайните операции…

Бриджит ми хвърли изразителен поглед, очевидно отвратена от арогантността на полковника.

— Ама тя здравата ме захапа…

Замълчахме. Аз се замислих за начина, по който Уат беше унищожил Даяна, а тя от своя страна бе открила начин да си набави средства за отмъщението. В апартамента отдолу се включи телевизор, долетяха приглушени гласове.

— Защо ми казваш всичко това? — попитах.

— Искам ти и хората ти да поемете протекцията на дъщеря ми — отвърна полковникът. — По този начин ще освободя Мур и ще му дам възможност да възобнови преследването.

— А жена ти?

— Изобщо не ми пука за жена ми!

Лъжец, рекох си аз.

— А обясни ли на Ерика как стоят нещата? Каза ли й, че майка й е платила на наемници да я отвлекат?

— Не.

— Нищо, така ли?

— Мур й обясни положението.

— Исусе! — отвратих се искрено аз.

— Ти ще го направиш ли? — погледна ме полковникът.

Дълбоко в мен се размърда нещо грозно.

— През цялото това време ти нито веднъж не помисли за дъщеря си, нали? — изгледах го аз. — Нито веднъж! Дори за миг не си представи какво й причиняваш!

Уат отвори уста да каже нещо, но кашлицата го задави. Лицето му стана бяло като вар. Скочи на крака и се втурна към умивалника. Бриджит се отмести, без да сваля очи от него.

— Спомням си какво беше в Гейтърсбърг — подхвърлих. — Ти и Даяна се опитвахте да си избодете очите, като всеки използваше Ерика вместо нож!

— Вече не е така — поклати глава полковникът. — Аз се промених. Нямам никакъв пръст в това, което се опитва да направи Ди…

— Глупости! — рекох.

Той се втренчи в мен, сякаш да се увери, че го гледам в очите.

— Признавам, че бях скапан баща, сержант. Но се промених… Времето ми изтича. Нима не разбираш, че го правя заради Ерика? Парите винаги са били определени за нея, затова не мога да я пусна при майка й…

— Забравяш, че си пътник, тъпако! — подхвърли с презрение Бриджит. — Какво ще стане, след като хвърлиш топа? Какво ще прави дъщеря ти? Нима можеш да й попречиш да се върне при майка си, ако наистина го желае?

— Сама ще реши, а аз се надявам да направи правилен избор — горчиво отвърна полковникът. — Онази кучка просто трябваше да почака. Година, не повече. Тогава щеше да получи Ерика на тепсия, тихо и спокойно, без никой да й пречи… Но вместо това събира наемници и ми обявява война! Е, аз пък нямам никакво намерение да се предавам без бой!

Войната за Ерика. В Уест Пойнт не преподават стратегия и тактика на подобни войни.

— Сега вече знаеш всичко — въздъхна Уат. — Ще поемеш ли охраната на дъщеря ми, за да може Мур да разбие оная гадина Стерит?

Много ми се искаше да обмисля предложението на спокойствие. Но същевременно разбирах, че не е нужно да вземам някакво конкретно решение. Без значение беше дали полковникът казва истината, дали мога да му вярвам, дали прави всичко това заради дъщеря си или заради себе си. В крайна сметка не се интересувах какво иска той, какво иска Мур. Нито пък какво иска Даяна, която почти ме уби…

— Къде е Ерика? — попитах.

Уат вдигна шала си от масата.

— Хайде, обличай се. Ще те заведа при нея.

— Няма да стане. Ще ми дадеш адреса и телефона и ще се прибереш у дома. Аз ще звънна на Мур да го предупредя, че отивам с хората си, но при условие че няма да ми се пречкаш!

— Аз съм участник във всичко това, сержант.

— Ако се появиш в близост до тайната квартира, ще накарам някой от хората ми да те отведе в Гарисън, дори и да се наложи да те носи на гръб! — предупредих го аз. — Няма да ми се мотаеш в краката и толкоз!

Той стоеше до масата, мачкаше шала си и ме гледаше. После извади от джоба си сгънат лист хартия и го хвърли на плота.

— Тя ми е жена. Не можеш да ме отрежеш.

— Беше ти жена. А аз мога да те отрежа и ще го направя. Ти си болен, полковник.

— Разбира се, че съм болен. — Що са шибана забележка беше това?

— Ако се случи нещо непредвидено, ще бъдеш уведомен — рекох.

Полковник Уат духна в шепите си.

— Знам какво правя, сержант — промърмори той.

— Аз също. Правиш всичко възможно да бъдеш убит, но не искаш да поемеш отговорността. Ти никога не си поемал отговорност за постъпките си. Надяваш се лошото време да свърши работата, или пък Стерит… Или веднага се прибираш у дома, или отказвам да поема охраната на Ерика!

По бузите му бавно избиха розови петна, дишането му видимо се затрудни. Бриджит мълчаливо наблюдаваше. Полковникът политна, мина покрай мен и се втурна в коридора. Издърпа резето на входната врата, рязко я отвори и изчезна надолу по стълбите с бавно заглъхваща кашлица.

— Нали знаеш, че няма да се прибере у дома? — подхвърли Бриджит.

— Знам — кимнах аз и пристъпих към телефона. Трябваше да съобщя на Натали, Дейл и Йоси, че отново сме в бизнеса.